ТИ, ДЪЖД…

ТИ, ДЪЖД…

Ти, дъжд,

който се влачиш по корем над Европа,
над луксозно озъбения хотел "Империал"*,
над гробището с мъртвите поети,
без надежда,
надвесен над афишите влажни,
над малките сребърни локви,
където играят децата...

Ти, дъжд от очите на небето резедаво,
дъжд на човешката доблест корава,
ти, дъжд в косите на моята малка любима...

Ти, скитник с цветя на нищожни цени
от магазинчета стари...

Ти, дъжд на моето щастие –
как ме сродяваш с облака черен,
с планината всесилна,
с нежността на гората,
с империята на хотелите, проснати вред по земята...

Ти, дъжд!
Ти, евреино – търговец на сребърни съдове,
на звънчета от пиринч,
трополящ и танцуващ по улеи горски,
по разнебитени гласовити олуци,
поръбвайки с пяна големите
асфалтови вени на Европа...

О, дъжд,
куче на моята човешка благонадеждност,
с теб най-после мога да скръстя ръце
на гърдите,
да вдигна глава
и високо във въздуха, 

тръпнещ от ухание на озон,
да погледна наоколо,
облечен в сияние.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, apr. 1985 – edited by 9 uli 2019

–––

* По странно съвпадение сякаш и извън всякаква логика, огромният суперлуксозен хотелски комплекс, за който тук – в моя роден бедняшки Пловдив, се говори, че е лична собственост на сегашния кмет на града тройкаджия от някогашното местно двегодишно професионално училище за изоставащи инж. (?) Иван Тотев, носи името, което съм дал на призрачния дъждовен хотел "Империал" в настоящия текст, писан през пролетта на далечната 1985 г. Между другото, общинското гробище е също тъй близо до хотела, на някакви си триста метра, от другата страна на булевард "Цариградско шосе". И както никога досега не съм напускал Пловдив, така всичко тук е отглас на местоположението на града между Родопите и Стара Планина, както и на типичните за най-древния град на континента атмосфера, лъх и аромати, с четирите му цигански гета и еврейската махала край Четвъртък-пазара, която познавам от най-ранното си детство. Сб. "Кардиф", изд.1997 г. Бел.м., tisss.