ТИХИЯ РОМОЛ

Мекия бял сняг, който пада в тихия въздух...* 

ТИХИЯ РОМОЛ

Тихия ромол на ситния пясък в реката,
мекия блясък на риба, която потъва,
ведрината на залеза в късното лято –
и това е нищо
пред нежността на моята мила.

Свежия въздух, в който плува далечното ехо
от самотния изстрел на ловец, който е тъжен,
кротостта на небето, когато изгряват звездите –
и това е нищо
пред нежността на моята мила.

Дълбокия дъх на заспали поляни и ниви
под летящите капки на топлия дъжд в тъмнината
и страхът на храста дори, в който заек се крие –
и това е нищо
пред нежността на моята мила.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Sofia, 14 dec. 1968 – edited by 14 mar. 2019

___

* От стихотворение на Гуидо Кавалканти, което си харесах в Голямата читалня в двора на Софийския университет. 18-годишният Данте Алигиери (1265-1321), заедно с Гуидо Кавалканти (1258-1300), Лапо Джани (?-1328), Чино да Пистоя (1270-1336) и Брунето Латини (1220-1294) поставя началото на стила, известен под името Dolce Stil Novo (сладък нов стил) в ренесансовата худ. литература. Бел.м., tisss.

КРАСИВА

КРАСИВА*

В охлузената стая с поглед замечтан
навън занича Нели и с червило
по листа драска: "Миличък, не знам
къде си, и сърцето ми се свило".

Подобно орна нива – черната дъска,
и думите в редици там белеят строго,
заобикаля тебеширената им река
с ритник избита дупка; и не мога

да чуя даже собствения глас,
но гърбом към света и теб усещам
че тук излишният съм само аз
и са безумни тези наши срещи.

Шестица или двойка? – притеснен,
дочувам, вън животът рий с копита
и някаква си Нели там зад мен
в урока ми червилото си вплита.

Какво се случи ли! И днес не знам,
но ти за мен остана най-красива,
годините изтриха куп неща,
ала любов, уви! – не се изтрива.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Balchik, jan. 1972 – edited by 14 mar. 2019

–––

* Когато си на двайсет и четири, а учениците ти – на шестнайсет, случват се и такива неща, за радост или за съжаление, когато учителят просто не бива да се влюбва. Бел.м., tisss. 

Как внукът на професора най-после се изака

Българска политическа класика

КАК ВНУКЪТ НА ПРОФЕСОРА НАЙ-ПОСЛЕ СЕ ИЗАКА

Проф. Огнян Герджиков (1946)

  Поетът-експремиер, уволнил журналиста Иван Гарелов след СМС на Б.Б. по джиесемчето. Воала, както казват французите. Според меродавната у нас Агенция ЕЖК (Една Жена Каза) производителят на хапчетата за запек Дуфалак решил да възнагради поета Герджиков, за да използва в прайм-тайма на националните ни тв-предавания поемката като послание към електората за очакваните с тъй мощен ентусиазъм следващи избори в чистата и свята наша република.

ДУФАЛАК

– Слушай, палавнико мой,
хайде с кротко, не със бой.

Твойто крехко детско тяло

много е храна събрало,

във която, за беля,

има вредни вещества.

Без да мислиш, без да чакаш

трябва ти да ги изакаш.

Да, ама за зла беда,
не го правиш досега.

Затова си има лек.

Той помага в студ и пек.

Този лек е ДУФАЛАК.

И е кат товарен влак.

Влиза вътре във корема,

всичко вредно пътьом взема,

във вагони го товари,

без да подминава гари.

И поема към дупето –

орган важен на детето.

Всичко ясно е, нали?

Хайде, моля, го глътни!

Но детето, на което

в крайна сметка е дупето,

ДУФАЛАКА не, не иска.

Ако го насилиш – писка.

– И да викаш, и да крякаш,

трябва ти да се изакаш!

Почваш пак да обясняваш.

Всичко мило, драго даваш

ДУФАЛАКА да го глътне.

Инак баба ще се гътне.

Всички сме се наредили,

поглед в ДУФАЛАКА впили.

Но детето не, та не,

ДУФАЛАКА то не ще.

Трябва тука нов подход.

Дядо вече е на ход.

Взема дядо важна поза.

Почва в рими, не във проза:

– Днес мъжете сме на мода.

с теб сме от една порода.

Ако искаш да си мъж,

ще го глътнеш изведнъж.

В миг събуди се във него

пустото му мъжко его.

И с решителен замах,

докат мама каже "ах",

ДУФАЛАКА той налапа,

дето е със вкус на тапа.

Ето, чуйте, влака трака.

Значи действа ДУФАЛАКА.

Мама, тати, баба, кака,

всеки гледа как ще ака.

Възкачен на своя трон,

във устата с биберон,

вперил във тавана взор,

вижда Алекс страшен зор.

Но геройски той се справя.

Дълго чаканата гадост

предизвиква бурна радост. 

След прочита на поемката те са доволни и щастливи!

Plovdiv, edited by 14 mar. 2019

СБОГОМ, ЛЮБОВ!

   "Хубаво пише негодникът, но любовта е чужда за него... Писал ли си някога любовно стихотворение, Тиссс? Нещо... без еротика и сексуални изблици, нещо за душата, или – казваш, изморена е душата; свита, сгърчена и вкаменена, тя през тялото навън проглежда и в очите й премрежени и блудни същността на времето ни се оглежда!"

От форума: Додо, 11 март 2011 г.

СБОГОМ, ЛЮБОВ!

Унил, навъсен декемврийски ден...
Липата под балкона в нежна влага
излъчва повей мразовит към мен –
усещам как сърцето ми се стяга.

Догаря този ден подобно фас
от много люта евтина цигара,
и въпреки че вкъщи съм си аз,

оставам изпращач на глуха гара.

Току-що отпътувал онзи влак 

с ръждата и вечерните комини,

 ала приятели очаквам пак – 
жив някой все пак трябва да намине.

Летят ята през мраз и ветрове,  

но участта човешка е такава,
че птиците летят по две,
а сам човекът винаги остава.

  
Сигналите на Космоса ловя, 

до шия кал нагазил по земята –
  спасен би бил все още този свят

от милата наивност на децата.

Но все по-ясно виждам онзи ден,

когато сам – като дъждовна гара, 
най-сетне ще съм тих и примирен
като човек, излязъл от кошмари.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 12 mar. 2011 – edited by 13 mar. 2019

УЦЕЛЕН

УЦЕЛЕН

А трънчето в скореца май се влюби,
но той, уви! – съвсем е пощурял,
нали е май, преследва пеперуди,
че не е лек и мъжкият ни хал.

Една, че втора песничка измисля
за всяка женска, както си е ред,
обезумял от страст, им се натиска,
демек – преследва ги като поет

и Старата гора е ужасена
от думи непристойни за любов,
нима единствен в цялата вселена
за любовта ни отреден е бог?

Тъгува трънчето и лей сълзички
по този невъздържан перушан,
покри се с бледорозови звездички,
по-точно казано, на цъфнал дрян.

Хлапак един от дряна си отряза
чатал за прашка с бобени зърна
и с точен изстрел зле наказа
скореца, та накрая, ето на! –

лежи уцелен весело в сърцето
под вейките на цъфналия храст
и ще лежи навярно там, додето
пиянството му мине, мисля аз.

Надникне ли мъжът в моминска пазва,
към безразсъдства втурва се готов,
но всяка дързост тежко се наказва,
когато става дума за любов.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 9 maj 2013 – edited by 13 mar. 2019

Philosophy. ВЯРАТА В БОГ

ВЯРАТА В БОГ

  Чувствата се пораждат в онази гранична зона, където идеалното се разкрепостява в обикновеността. Човекът изкушава именно защото е грешен и не се поддава на математически строгата логика. Всякакви там всеобхватни, обясняващи света докрай религии, теории, идеи отблъскват със своята скованост и едва прикрита неприязън към грешния човек зад огромни кухи фрази за всемирната любов.

  Фанатикът безусловно вярва, понеже е посредствен, а не защото духът му е силен. Силен дух не би позволил да го оковат, над него не звездното небе, ами орнаментираната везба на изкусни манипулатори да го очарова. Това, което назовават "вяра" в повечето случаи – изобщо в религиозните общности, тълпящи се около нозете и престола на някое висше божество, се оказва подчинение, сурова дисциплина, ужас да не сбъркаш канона, да не разгневиш Силата и Властта.

  В името на човечността унищожават най-човешкия генетично заложен у нас рефлекс – склонността ни да грешим, да изкушаваме и се изкушаваме, с други думи и по-ясно казано: сурово подтискат стремежа ни да мечтаем, да опипваме граничните забрани с риск дори за живота си, но и с тръпката на откривателя.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 13 mar. 2019

ШУШУМИГА

ШУШУМИГА*

  

  – Ей там живее, в другия край на махалата. Никакъв не ми е, та ще ти кажа: по-голяма шушумига едва ли си виждал. Пет жени са му на главата, а той кро-о-отък, яд ме е да го гледам. Оная, кьоравата, с едното око, е съпругата, законният му душманин, демек. Всяко петнайсто число му претръсква джобовете; прибере му паричките и сетне му отпуска по шейсе стотинки на ден: двайсе за закуска, четирийсе за малка гроздова. Пък той вади, мама му стара; бая пара му се насъбира, щото е оксиженист, търсят го хората, особено сега за тез полиетиленови оранжерии... Ама къде ти! Ония петте, като зинали... Мизерия! Седят, цял ден семки чоплят и клюкарят. Тъщата – и тя, та с нея шест. Хората виждат, да-а!

  Набори сме ний с него. На млади години щу ракия се е изпило! Орталъкът бе пропищял от нас двамата. Като японски петлета на бой и на жени налитахме; нямаше кой да ни излезе насреща. Откак му се роди четвъртото женско обаче, клекна, омърлуши се, чак ушите му клепнаха. Мълчи, гуши се; викам, това оня Кътю ли е, не е ли?

  Че пий де! Аз тъй знам: не отлагай днешното пиене за утре. Че с таз инфлация... Да ти кажа ли какво стана?...

  Върне се Кътю каталясал – вечеря, па ляга. Сутринта преди другите става и пак на оксижена. Туй живот ли е! С една ватенка ходи трийсет години, брадяса до пъпа, вратът му закирлявял, очите му святкат като на звяр в капан, каскетът – с чупена козирка, врътнат на секиме. На цялата околия парниците той прави, търсен е, та и не се пазарят, знаят му цената. Ама оназ кьоравата уруспетина с моторетка ходи, та прибира парсата. Днес тъй, утре тъй... отвързал се еднъж и къде-къде, мислиш? – в хоремага. Дай ракийка, дай говежда пастърма, еще суджучета, еще ром, курвоазие. Гушнал половинка гроздова, те го инженер по улиците: тоз тротоар е мой, ама и другия не си го давам.

  Като го видели шестте, обърнали тавата с люспите, емнали го... Ти – заяла го най- дъртата – дом нямаш ли, кой по кръчмите си пилей кяра; ей ти пиене, ей ти мръвка; не те е срам, да ни излагаш пред хората! Четири щерки за женене, за тях барем помисли ли?... Мисли той, трънки мисли – сгризала го и кьоравата, издърпала му шишето от ръцете, с юмрук го заблъскала по гърба.

  Не съм бил там, комшиите видели... Не ма барай! – понечил Кътю да си върне пиячката. Тъй ли, пукницо, ей сега ще разбереш ти! – накокошинила се оназ и залостила портата. Кво е ставало сетне, може само да се гадае.

  Тича комшията, пъхти, солук едва си поема: Бегай, че у Кътюви щерките циврят на умряло. Хвърлих теслата, зарязах дръвника, скочих: ай, калпави женски, човека умориха!... И седим, значи, отвън; портата с талпа отвътре подпряна, изпъваме шия зад дувара, а там мирно, мухите в кенефа чувам как бръмчат. Няма страшно, рекох, заспал е; по мене си знам: най-крепко се спи след пиянство и подир кьотек. Тия са урсуз, кахъри се Трайчо, тоз негов сън да не излезе Вечна му памят?... Дойдоха и други; тоз рече, онзи рече – уталожваме се. И в тоз сюблимен миг детенце запищя: чичо-о, глей-глей!... Кво бе, чичовото?... Дърпа ме за ръкава: глей, керемидите мърдат... Бря, мърдат наистина. Ей, завълнувах се, какво й става на таз къща?

  Изпращя летва, керемида се отхлупи, по нея няколко се занавдигаха, изду се на онуй място къщата като гнойна пъпка и... те ти го нашия: върти глава като пиле в полог, току-що излюпено; о-оп, измуши рамена, запротяга се, пролази по циглите, седна. Ееей – проплака, – ша са фъргам... А шишето с грозданката – у него. Тоз май си търси белята. Пак изплака: Ееей, ееей, мамка му... ееех!... Кърти нещо издълбоко, издън душа сякаш.

  Изтърчаха двете усойници: Къте, кво ти стана, Къте, тъй отведнъж? Айде, мили, слявай от покрива... А той: Нямааа, няма да сляна! Извадяйте – вика – грамофоня под асмичката, искам си я оназ песен, мойта... Амче тя коя е?... Оназ, мари, не я ли знайш!... Коя, бе, коя песен?... Оназ, дето я свириха на сватбата, кога се женихме с тебе... И запя. Хем пей фалшиво, хем плаче, като магаре реве, та се къса: "Само ти, сърце-е-ей, си ми-и прия-я-ятел"...

  Туриха грамофона под асмичката, курдисаха го нежно да свири, а оня горе, цял началник-гара, се разпорежда: Ша са фърля – кай, – мен животят веке не ми е мил, надуйте я до дупка таз швабска техника, че бая ми са е насъбрало.

  И как мислиш, зарадва Кътю цялата ни махала.**

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, ~ 1994 – edited by 12 mar. 2019

–––

* Разг. пренебрежително: Безличен, свит, ограничен; мижитурка, мухльо. 
** От "Историйките на ученика Ламски", част IV – Кафене "Анасон". Бел.м., tisss.