ШУШУМИГА

ШУШУМИГА*

  

  – Ей там живее, в другия край на махалата. Никакъв не ми е, та ще ти кажа: по-голяма шушумига едва ли си виждал. Пет жени са му на главата, а той кро-о-отък, яд ме е да го гледам. Оная, кьоравата, с едното око, е съпругата, законният му душманин, демек. Всяко петнайсто число му претръсква джобовете; прибере му паричките и сетне му отпуска по шейсе стотинки на ден: двайсе за закуска, четирийсе за малка гроздова. Пък той вади, мама му стара; бая пара му се насъбира, щото е оксиженист, търсят го хората, особено сега за тез полиетиленови оранжерии... Ама къде ти! Ония петте, като зинали... Мизерия! Седят, цял ден семки чоплят и клюкарят. Тъщата – и тя, та с нея шест. Хората виждат, да-а!

  Набори сме ний с него. На млади години щу ракия се е изпило! Орталъкът бе пропищял от нас двамата. Като японски петлета на бой и на жени налитахме; нямаше кой да ни излезе насреща. Откак му се роди четвъртото женско обаче, клекна, омърлуши се, чак ушите му клепнаха. Мълчи, гуши се; викам, това оня Кътю ли е, не е ли?

  Че пий де! Аз тъй знам: не отлагай днешното пиене за утре. Че с таз инфлация... Да ти кажа ли какво стана?...

  Върне се Кътю каталясал – вечеря, па ляга. Сутринта преди другите става и пак на оксижена. Туй живот ли е! С една ватенка ходи трийсет години, брадяса до пъпа, вратът му закирлявял, очите му святкат като на звяр в капан, каскетът – с чупена козирка, врътнат на секиме. На цялата околия парниците той прави, търсен е, та и не се пазарят, знаят му цената. Ама оназ кьоравата уруспетина с моторетка ходи, та прибира парсата. Днес тъй, утре тъй... отвързал се еднъж и къде-къде, мислиш? – в хоремага. Дай ракийка, дай говежда пастърма, еще суджучета, еще ром, курвоазие. Гушнал половинка гроздова, те го инженер по улиците: тоз тротоар е мой, ама и другия не си го давам.

  Като го видели шестте, обърнали тавата с люспите, емнали го... Ти – заяла го най- дъртата – дом нямаш ли, кой по кръчмите си пилей кяра; ей ти пиене, ей ти мръвка; не те е срам, да ни излагаш пред хората! Четири щерки за женене, за тях барем помисли ли?... Мисли той, трънки мисли – сгризала го и кьоравата, издърпала му шишето от ръцете, с юмрук го заблъскала по гърба.

  Не съм бил там, комшиите видели... Не ма барай! – понечил Кътю да си върне пиячката. Тъй ли, пукницо, ей сега ще разбереш ти! – накокошинила се оназ и залостила портата. Кво е ставало сетне, може само да се гадае.

  Тича комшията, пъхти, солук едва си поема: Бегай, че у Кътюви щерките циврят на умряло. Хвърлих теслата, зарязах дръвника, скочих: ай, калпави женски, човека умориха!... И седим, значи, отвън; портата с талпа отвътре подпряна, изпъваме шия зад дувара, а там мирно, мухите в кенефа чувам как бръмчат. Няма страшно, рекох, заспал е; по мене си знам: най-крепко се спи след пиянство и подир кьотек. Тия са урсуз, кахъри се Трайчо, тоз негов сън да не излезе Вечна му памят?... Дойдоха и други; тоз рече, онзи рече – уталожваме се. И в тоз сюблимен миг детенце запищя: чичо-о, глей-глей!... Кво бе, чичовото?... Дърпа ме за ръкава: глей, керемидите мърдат... Бря, мърдат наистина. Ей, завълнувах се, какво й става на таз къща?

  Изпращя летва, керемида се отхлупи, по нея няколко се занавдигаха, изду се на онуй място къщата като гнойна пъпка и... те ти го нашия: върти глава като пиле в полог, току-що излюпено; о-оп, измуши рамена, запротяга се, пролази по циглите, седна. Ееей – проплака, – ша са фъргам... А шишето с грозданката – у него. Тоз май си търси белята. Пак изплака: Ееей, ееей, мамка му... ееех!... Кърти нещо издълбоко, издън душа сякаш.

  Изтърчаха двете усойници: Къте, кво ти стана, Къте, тъй отведнъж? Айде, мили, слявай от покрива... А той: Нямааа, няма да сляна! Извадяйте – вика – грамофоня под асмичката, искам си я оназ песен, мойта... Амче тя коя е?... Оназ, мари, не я ли знайш!... Коя, бе, коя песен?... Оназ, дето я свириха на сватбата, кога се женихме с тебе... И запя. Хем пей фалшиво, хем плаче, като магаре реве, та се къса: "Само ти, сърце-е-ей, си ми-и прия-я-ятел"...

  Туриха грамофона под асмичката, курдисаха го нежно да свири, а оня горе, цял началник-гара, се разпорежда: Ша са фърля – кай, – мен животят веке не ми е мил, надуйте я до дупка таз швабска техника, че бая ми са е насъбрало.

  И как мислиш, зарадва Кътю цялата ни махала.**

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, ~ 1994 – edited by 12 mar. 2019

–––

* Разг. пренебрежително: Безличен, свит, ограничен; мижитурка, мухльо. 
** От "Историйките на ученика Ламски", част IV – Кафене "Анасон". Бел.м., tisss.