ИЗБАТА НА
УЛИЦА НИШ
Живеехме в единствената изба
на улица Ниш в прашния Пловдив,
в квартала на бежанците и бедняците,
на вдовиците и сираците от войните.
Другите живееха в къщи с градинка отпред
и чешма на двора, при баба и дядо,
а ние се завирахме под наем в изба –
единствената изба наоколо,
но приятелите все пак държаха на мен.
Два метра под земята мина ранното ми детство,
когато майка и татко ме заключваха,
за да спечелят пари за ядене,
и аз си играех с мишленцата
и мечтаех да си имам брат,
който така и не се роди,
а хазяите ме измъчваха, като удряха с точилка
по пода, т.е. по тавана
над главата ми и аз крещях от обида,
и нямаше как да избягам от избата.
Но приятелите все пак държаха на мен.
Да те измъчват две млади жени
в разцвета на силите си
и майка им Цвета,
дъртата хазяйка Цвета Дърварова*,
е неприятно, разбира се,
особено когато нямаш брат,
на когото да се опреш,
и няма къде да избягаш.
Но приятелите все пак държаха на мен.
Светът е чудесен, когато излизаш от изба,
два метра изпод земята когато излизаш -
това знаете ли!
Слънце, не насълзявай очите ми,
защото два метра са си два метра все пак.
Мъртъвците ги заравят два метра в земята,
а бях само едно самотно хлапе на пет.
Така че знам какво говоря,
и въпреки това, приятелите ми държаха на мен.
Да имаш приятели е много красиво,
когато си затворник в избата на улица Ниш
и момчетата идват пред прозореца
да въртят пумпал, да търкалят стъклени топчета,
за да не полудееш сам в тъмната изба
с онези три жени, които тропат с точилка отгоре,
коленичили върху пода на горния етаж –
три вещици над главата ти.
Там, два метра в земята, когато си още дете,
често е неуютно, влажно, студено, самотно;
но въпреки това, приятелите държаха на мен
и няма как да забравя избата на улица Ниш.
Живеехме в единствената изба
на улица Ниш в прашния Пловдив,
в квартала на бежанците и бедняците,
на вдовиците и сираците от войните.
Другите живееха в къщи с градинка отпред
и чешма на двора, при баба и дядо,
а ние се завирахме под наем в изба –
единствената изба наоколо,
но приятелите все пак държаха на мен.
Два метра под земята мина ранното ми детство,
когато майка и татко ме заключваха,
за да спечелят пари за ядене,
и аз си играех с мишленцата
и мечтаех да си имам брат,
който така и не се роди,
а хазяите ме измъчваха, като удряха с точилка
по пода, т.е. по тавана
над главата ми и аз крещях от обида,
и нямаше как да избягам от избата.
Но приятелите все пак държаха на мен.
Да те измъчват две млади жени
в разцвета на силите си
и майка им Цвета,
дъртата хазяйка Цвета Дърварова*,
е неприятно, разбира се,
особено когато нямаш брат,
на когото да се опреш,
и няма къде да избягаш.
Но приятелите все пак държаха на мен.
Светът е чудесен, когато излизаш от изба,
два метра изпод земята когато излизаш -
това знаете ли!
Слънце, не насълзявай очите ми,
защото два метра са си два метра все пак.
Мъртъвците ги заравят два метра в земята,
а бях само едно самотно хлапе на пет.
Така че знам какво говоря,
и въпреки това, приятелите ми държаха на мен.
Да имаш приятели е много красиво,
когато си затворник в избата на улица Ниш
и момчетата идват пред прозореца
да въртят пумпал, да търкалят стъклени топчета,
за да не полудееш сам в тъмната изба
с онези три жени, които тропат с точилка отгоре,
коленичили върху пода на горния етаж –
три вещици над главата ти.
Там, два метра в земята, когато си още дете,
често е неуютно, влажно, студено, самотно;
но въпреки това, приятелите държаха на мен
и няма как да забравя избата на улица Ниш.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 28 uni 2018
Илюстрации:
горе – шестгодишен пред избата (1953);
долу – Жак Превер (1900-1977).
Илюстрации:
горе – шестгодишен пред избата (1953);
долу – Жак Превер (1900-1977).
ПОСЛЕСЛОВ: Нищо тук не е измислено, тричленното ни семейство през 1952-53 г. действително живеехме в тази потънала вечно в полумрак изба и хазяите ни наистина носеха фамилията Дърварови: хазяинът Костадин – с дървена протеза, пострадал от войните, държеше частно шивашко ателие на пловдивската улица Гладстон, жена му Цвета и двете им дъщери: Раша, омъжена за Пано Троплев от пловдивското село Чоба, който като бивш партизанин тогава учеше в генерал-щабна академия в Москва, и Ването – двайсетинагодишна хубавица с разкошна коса до кръста, по която се заглеждаха вече батковците, наистина ме измъчваха, като трополяха над главата ми с часове. Веднъж разковах рамката с опънатия тензух пред прозореца на моя затвор, промуших се през процепа и се качих да видя отде иде тропотът. И ги видях трите – майка и двете й щерки, коленичили, да блъскат по пода, умори ли се едната, подава точилката на друга, за да продължи издевателството над заключеното 5-6 годишно хлапе долу в избата. Истина е и че приятелчета от махалата идваха пред прозореца на затвора ми да въртят пумпал или да играят на джамини (стъклени топчета), и така ми даваха кураж, че са пак с мен в онези усилни дни. Бел.м., Jores.
