четвъртък, 28 юни 2018 г.

Ars Poetica – ИЗБАТА НА УЛИЦА НИШ

ИЗБАТА НА
УЛИЦА НИШ

Живеехме в единствената изба 
на улица Ниш в прашния Пловдив, 
в квартала на бежанците и бедняците, 
на вдовиците и сираците от войните. 
Другите живееха в къщи с градинка отпред 
и чешма на двора, при баба и дядо, 
а ние се завирахме под наем в изба – 
единствената изба наоколо, 
но приятелите все пак държаха на мен. 

Два метра под земята мина ранното ми детство, 
когато майка и татко ме заключваха, 
за да спечелят пари за ядене, 
и аз си играех с мишленцата 
и мечтаех да си имам брат, 
който така и не се роди, 
а хазяите ме измъчваха, като удряха с точилка 
по пода, т.е. по тавана
над главата ми и аз крещях от обида, 
и нямаше как да избягам от избата. 
Но приятелите все пак държаха на мен. 

Да те измъчват две млади жени  

в разцвета на силите си
и майка им Цвета, 
дъртата хазяйка Цвета Дърварова*, 
е неприятно, разбира се, 
особено когато нямаш брат, 
на когото да се опреш, 
и няма къде да избягаш. 
Но приятелите все пак държаха на мен. 

Светът е чудесен, когато излизаш от изба, 
два метра изпод земята когато излизаш - 
това знаете ли!
Слънце, не насълзявай очите ми, 
защото два метра са си два метра все пак.
Мъртъвците ги заравят два метра в земята, 
а бях само едно самотно хлапе на пет. 
Така че знам какво говоря, 
и въпреки това, приятелите ми държаха на мен.

Да имаш приятели е много красиво, 
когато си затворник в избата на улица Ниш 
и момчетата идват пред прозореца 
да въртят пумпал, да търкалят стъклени топчета, 
за да не полудееш сам в тъмната изба 
с онези три жени, които тропат с точилка отгоре, 
коленичили върху пода на горния етаж – 
три вещици над главата ти.

Там, два метра в земята, когато си още дете, 
често е неуютно, влажно, студено, самотно; 
но въпреки това, приятелите държаха на мен
и няма как да забравя избата на улица Ниш
.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 28 uni 2018

Илюстрации:
горе – шестгодишен пред избата (1953);
долу – Жак Превер (1900-1977).

    ПОСЛЕСЛОВ: Нищо тук не е измислено, тричленното ни семейство през 1952-53 г. действително живеехме в тази потънала вечно в полумрак изба и хазяите ни наистина носеха фамилията Дърварови: хазяинът Костадин – с дървена протеза, пострадал от войните, държеше частно шивашко ателие на пловдивската улица Гладстон, жена му Цвета и двете им дъщери: Раша, омъжена за Пано Троплев от пловдивското село Чоба, който като бивш партизанин тогава учеше в генерал-щабна академия в Москва, и Ването – двайсетинагодишна хубавица с разкошна коса до кръста, по която се заглеждаха вече батковците, наистина ме измъчваха, като трополяха над главата ми с часове. Веднъж разковах рамката с опънатия тензух пред прозореца на моя затвор, промуших се през процепа и се качих да видя отде иде тропотът. И ги видях трите – майка и двете й щерки, коленичили, да блъскат по пода, умори ли се едната, подава точилката на друга, за да продължи издевателството над заключеното 5-6 годишно хлапе долу в избата. Истина е и че приятелчета от махалата идваха пред прозореца на затвора ми да въртят пумпал или да играят на джамини (стъклени топчета), и така ми даваха кураж, че са пак с мен в онези усилни дни. Бел.м., Jores.

Ars Poetica – ПРИЯТЕЛ МОЖЕ ДА ТЕ ИЗОСТАВИ

ПРИЯТЕЛ МОЖЕ ДА ТЕ ИЗОСТАВИ


Приятел в нужда ще те изостави,
а злобният ще ти протегне крак –
дори светът за тебе да забрави,
той да забрави?!... Няма как.

В любов кълнат се много хора,
но случва се и да се отрекат,
тъй както Петър три пъти го стори,
изпаднал в страх за грешната си плът.

И все пак има нещо светло в мрака –
блестящи от ненавист две очи
след всяка неприятност те очакват
и алилуя* празнично звучи.



Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 27 uni 2012 – edited 28 uni 2018

Илюстрацията горе:
Апостол Петър се отрича от Иисус. 

–––
* Хвалете Бога (църк.)

сряда, 27 юни 2018 г.

Ars Poetica – ОБИКНОВЕН ЧОВЕК СЪМ

ОБИКНОВЕН 
ЧОВЕК СЪМ

Просто човек съм, не забравяй това, 
и не всички подлости ще ти простя. 

С лъжите ти раснах ден подир ден, 
повярвах ти, беше идол за мен. 

Изпаднал в особен глупашки възторг, 
от лъжите обсебен, за мен си бил бог. 

Бил съм наивен, бил съм просто човек, 
но днес по-фалшив тук не виждам от теб. 

Аз бях този, когото прати на война, 
убеден, че за теб съм готов да умра – 

редник на фронта с добър автомат, 
пратен да стреля, за да си по-богат. 

Виждам, пращаш и други, по-наивни от мен, 
да вият до лудост онзи глупав рефрен – 

свобода, демокрация, човешки права,
 но лъжите ти просто няма как да простя
. 


Пловдив – европейска културна столица 2018

Plovdiv, 2 mar. 2008 – edited 27 uni 2018

Ars Poetica – ПОКЛОННИЦИ НА ЖАК ПРЕВЕР

             Вали и тук, а гробът се чернее,

               и хвърлих кал наместо пръст.
               Безброй червени карамфили
               изгряваха околовръст...*


ПОКЛОННИЦИ
НА ЖАК ПРЕВЕР

На Ирини – Соня Пехльова

Вали и тук, а гробът се чернее,
 и хвърлих шепа кал наместо пръст,
безброй от карамфили занемели
избухнаха в печал околовръст.

Да питаме духът на тоз, когото
с теб, Ирини, цитираме така,
че зад усмивка бликва от окото
предателската капчица сълза.

Каскет прихлупил, ходи покрай Сена,
ръцете пъхнал в старичък балтон, 
с врабците разговаря без проблеми,
към Пер Лашез обръща се с поклон,

от него политиците се плашат,
но влюбените имат го за свой,
измамените вдигат с него стачка,
но генералите наддават вой.

При евтина сергия там поспира,
и взел узряла ябълка в ръка,
умее да побъбри със Всемира
 поетът – арлекинът на света.

Напудрени жени, мъжлета строги,
вечерни в черни дрехи се тълпят
край църкви, минарета, синагоги
молитвите си траурни мълвят;

но кой ги чува, кой от мъртъвците
изпитва някакъв респект пред тях!
От този свят щом някой си отива,
то друг се ражда в болка и за грях

светът ни тъй върти се покрай Сена,
край Искър и Марица се върти –
поетите израстват по-големи
пред бездната на миналите дни.

Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 22 uli 2008 – edited 27 uni 2018
___
* От стихотворение на Соня Пехльова.

вторник, 26 юни 2018 г.

Публицистика – ТЕБ НИКОЙ НЕ ТЕ ОБИЧА

ТЕБ НИКОЙ
НЕ ТЕ ОБИЧА


       03.09.2006. 

   Скапа се наборът, който ми отне усилни два часа в най-продуктивното за мен време – рано сутрин между 5 и 8 часа. Хукнах да си купя цигари, направих си силно кафе и седнах на балкона, осветен от изгряващото слънце, с книгата на Пол Джонсън "Интелектуалците"
* да си пооправя калпавото настроение, стар трик, отработен в течение на четирийсет и повече години ровене из книгите: отворих напосоки тези трийсетина печатни коли разкошна есеистика да търся отговор на обзелото ме отчаяние. И неслучайно може би! – попадам на текст, който е точно в съответствие с темата ми от три дни насам. Ето за какво става дума: разсъждението е част от онова, което имам да добавя, като продължение от разговор с приятел вчера по обяд на чаша бира в кварталното кръчме.

    В импулса да пиша същественото е нещо да ме е развълнувало. И после да запиша това състояние така, че който чете текста, да го усети. Внушението се усилва от късите изречения, простота на изложението, глаголи, избягване на прилагателни, обстоятелства и коментари. Така четящият е изкушаван сам да допълни. Обяснявам ли обстоятелствено, не оставя ли празни пространства, вибриращи от изкушението да бъдат доработени от четящия, губи се магията. Писаният текст оживява само в досег с читателя, инак си остава мъртъв низ от претенции колко сме си умни, колко сме си добри. И писането, както всяко изкуство, изскача из пяната на самолюбието като Афродита из вълните край остров Кипър. 
    Писането на стихове дисциплинира за избор на точна дума; точната дума е верният звук в музикална пиеса: не трябва да се забелязва, като инструмент, като средство. Забелязваш ли я, значи не е точната дума. Изправеният пред луксозна яхта мисли ли за късовете ламарина, от които е сглобен корпусът?

   Всеки по-значителен автор създава своите читатели, които заразява с вкуса и възгледите си за човеците и живота. От Хемингуей заимствах съчетаването на сбито описани събития само с намек за емоционалното им въздействие. Не ми беше трудно да постигна умението да пропускам всичко, което интелигентен читател сам може да допълни. Допълвайки описания как изглеждат героите и как тече повествованието с детайли от личния си опит, читателят ми става вече не обект, не просто читател, а сътворяващ субект, сам излъчващ духовна енергия. Разказът престава да е лично преживяно, превръща се в лично преживяване и за четящия.

   Четири са ми тук нещата за размишление.

   1. Ако не можеш да кажеш по-добре нещо вече написано или нямаш с какво да допълниш писаното от друг, по-добре не се залавяй, не си губи времето!

   2. Изкуството винаги е оптимистично по природа, напомня водещото начало на двехилядолетната ни християнска цивилизация, води човека към Божественото в греховната му душа.

   3. Добрият автор създава своите читатели, през тресавища и блата ги води към облян от любов Оазис на духа, но не се държи грандомански, не се изживява като месия и праведник, крачи редом с множеството, не се срамува от слабостите си, увлеченията и заблудите, които го връхлитат. Този добър автор в никакъв случай не е изрядният медиум между Съвест и Грях, между страстите на грешната плът и стремежа да си великодушен.

   4. Изкуството (литературата в най-ясен вид) е тревога и оптимизъм, че животът и на злодея носи скрит положителен смисъл. Тъй че демократичното, като уважение към човека, трябва да взема надмощие и в най-мрачните подземия на отчаянието.

   
05.10.2006.

   "Теб никой не те обича – беше ми казал преди доста години (когато бях вече 32-годишен) колега** от редакцията на пловдивския младежки седмичник "Комсомолска искра". – Не ти ли прави впечатление, не ти ли говори нещо?"

    Родителите ми не са ме глезили; това – галене, прегръдки, мили думички, каквито и да било знаци на благоразположение си останаха приказен филм, предназначен за други деца, за друг. Мен ме нямаше в този приказен филм. По-късно съм си давал сметка, че майка ми и баща ми помежду си изпитвали страстна любов, а и към мен съвсем не са били безразлични, както са ми се показвали. Вероятно такава е била представата им за възпитание... Но защо сестра ми, която бе рядко красиво момиче, беше обкръжена от тяхното внимание, благосклонност, колкото и строги да са били към двете си рожби? Каквото да се случеше, докато ги нямаше вкъщи, виновният бях аз, не моята неопитност, не заядливите и надменни хазяи, изобщо – хора, с които, нормално, случвало се е да си създавам проблеми.

    Имаше в махалицата доста по-едро от нас, дребосъците, ячко момче, син на хамалина Михал и върлинестата чистачка Кръстана. Тошо Белята съм запомнил с изключително злостния характер; бе от редкия тип хлапаци, за които казват зло по рождение. Майка му бе кокалява женица, баща му – здравеняк, с походка и жестове на побойник. От бедняшката им къщурка – преустроена барака за въглища и дърва, състояща се от стая с антренце, откъм двора срещу нашата изба на същата улица Ниш нощем долитаха закани, ругатни, циврене, ечеше боботещият глас на Михал... Шест-седемгодишно хлапе, чудел съм се как не са се избили още онези хора.

   Та единственият им син, шестокласник вече, пет или шест години по-голям, по-едър и силен, веднъж ме спъна, бутна ме в прахоляка посред уличката; налага ме с юмруци по гърба и главата, с коляно ме затиснал, тържествуващ крещи: "Яж пръст, мамка ти! За тази земя баща ти се е борил". Разплакан, едва отървал се от боя, с лице окаляно, охлузен, изранен тичам да се оплача на майка ми, да заровя очи в скута й. А тя се затворила в бараката и пере в голямото дървено корито. Купчина пране беше натрупала в единия край на каменната мивка. И се втурвам при нея, притискам лице да я гушна. През хълцане, задавен от преживяното, едва дишам през конвулсии, шепна: "Мамо, пък Тошо Белята ме караше пръст да ям".
И тя, като се отдръпна гнусливо, с лакът ме оттласна и такава плесница ми извъртя със сапунената си длан, че ухото ми звънна. Изплющя шамарът й през лицето ми и я чувам да говори: "Кой те прати с Тошо Белята да си играеш? Ако не си го дразнил, нямаше да те бие!" И дотам. Прескачам през деветте стъпала надолу към тъмната умирисана на ацетон и талаш изба, хвърлям се върху моето си легло да хълцам, на воля да се наплача, хем никой да не ме види разплакан и разтерзан.


   Страхотен урок***, от онези, които цял живот помниш. Оттам насетне ми е обеца на ухото – каквото и да ми се случи, у себе си първо повода и причината да търся; не са ми виновни другите, че са такива, каквито са, у мен е вината за всичко, което ми се е случило; не друг, аз не съм преценил кой е насреща ми. Ама да тръгна да хленча, че не съм предизвикал Белята****, кой ще чуе, па и каква полза от хленч!

   А Любовта... О-о, Любовта! Още от невръстен в любовта все съм се чувствал пренебрегнат. През следващите години вероятно ще продължа по гадната тема; засега спирам с хладния извод, че колкото повече се стремиш към Любов, толкова по-жестоко Любовта те наранява

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 26 uni 2018 

Илюстрации:
– Улица Ниш, зимата на 1954 г.
– Входът към избата на улица Ниш и зелената врата на бараката.
– Майка ми, 15-годишна през 1940 г.
___
* http://www.bgbook.bg/%C8%ED%F2%E5%EB%E5%EA%F2%F3%E0%EB%F6%E8%F2%E5-%CF%EE%EB-%C4%E6%EE%ED%F1%FA%ED_2862.html
** Николай Заяков (1940-2012). Вж. https://liternet.bg/publish23/n_zaiakov/index.html
*** Споменал съм случая веднъж, нямаше как да не го спомена пак тук. 
**** Месеци по-късно, 12-13-годишен, Тошко Белята се спомина от тетанус. Чоплил си с гвоздей разваления зъб. Бел.м., Jores.

Ars Poetica – ВЯТЪР В ЦЕПНАТИНА

ВЯТЪР В ЦЕПНАТИНА

Чул ли си в стара къща вятър как свири,
представи си, че всъщност е Вечността –
свидетел на малките твои човешки дири
край Станция Космическа Самота.

Днес жив си тук, ала утре те няма,
най-сочна е на гробището тревата,
най-романтична – онази измама,
че Отвъд значи приет в Небесата.


Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 25 uni 2016 – edited 26 uni 2018

неделя, 24 юни 2018 г.

Ars Poetica – СОЧНИ ТРЕВИ

СОЧНИ ТРЕВИ
На плътското е свойствено да гние,
не тръпне по духовна висота –
щом твоят аз обърне гръб на ние,
какво остава освен похотта!
Не ме ли искаш? – сладострастник пита,
ще кажеш, че сърцето му кърви,
а лъже той, да бъде тя навита
да легне с него в сочните треви.
Тя мисли: Леле колко ме обича,
любимият какви ми ги реди! –
а глупостите си той всъщност срича,
за да докопа нейните гърди.
И нека не я мислим за глупачка –
и нея изкушава я плътта,
така че бягството в тревите, значи,
е плод на страст и малко суета.
Естествено ловуват си жените,
но ти, момиче мило, не жали
по онзи, който с думи те оплита,
духа ти от плътта да отдели.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 25 uni 2016 – edited 25 uni 2018

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.) :   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)   Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде н...