ТЕБ НИКОЙ
Скапа се наборът, който ми отне усилни два часа в най-продуктивното за мен време – рано сутрин между 5 и 8 часа. Хукнах да си купя цигари, направих си силно кафе и седнах на балкона, осветен от изгряващото слънце, с книгата на Пол Джонсън "Интелектуалците"* да си пооправя калпавото настроение, стар трик, отработен в течение на четирийсет и повече години ровене из книгите: отворих напосоки тези трийсетина печатни коли разкошна есеистика да търся отговор на обзелото ме отчаяние. И неслучайно може би! – попадам на текст, който е точно в съответствие с темата ми от три дни насам. Ето за какво става дума: разсъждението е част от онова, което имам да добавя, като продължение от разговор с приятел вчера по обяд на чаша бира в кварталното кръчме.
В импулса да пиша същественото е нещо да ме е развълнувало. И после да запиша това състояние така, че който чете текста, да го усети. Внушението се усилва от късите изречения, простота на изложението, глаголи, избягване на прилагателни, обстоятелства и коментари. Така четящият е изкушаван сам да допълни. Обяснявам ли обстоятелствено, не оставя ли празни пространства, вибриращи от изкушението да бъдат доработени от четящия, губи се магията. Писаният текст оживява само в досег с читателя, инак си остава мъртъв низ от претенции колко сме си умни, колко сме си добри. И писането, както всяко изкуство, изскача из пяната на самолюбието като Афродита из вълните край остров Кипър.
Писането на стихове
дисциплинира за избор на точна дума; точната дума е верният звук в музикална
пиеса: не трябва да се забелязва, като инструмент, като средство. Забелязваш ли
я, значи не е точната дума. Изправеният пред луксозна яхта мисли ли за късовете
ламарина, от които е сглобен корпусът?
Всеки по-значителен автор създава своите читатели, които заразява с вкуса и възгледите си за човеците и живота. От Хемингуей заимствах съчетаването на сбито описани събития само с намек за емоционалното им въздействие. Не ми беше трудно да постигна умението да пропускам всичко, което интелигентен читател сам може да допълни. Допълвайки описания как изглеждат героите и как тече повествованието с детайли от личния си опит, читателят ми става вече не обект, не просто читател, а сътворяващ субект, сам излъчващ духовна енергия. Разказът престава да е лично преживяно, превръща се в лично преживяване и за четящия.
Четири са ми тук нещата за размишление.
1. Ако не можеш да кажеш по-добре нещо вече написано или нямаш с какво да допълниш писаното от друг, по-добре не се залавяй, не си губи времето!
2. Изкуството винаги е оптимистично по природа, напомня водещото начало на двехилядолетната ни християнска цивилизация, води човека към Божественото в греховната му душа.
3. Добрият автор създава своите читатели, през тресавища и блата ги води към облян от любов Оазис на духа, но не се държи грандомански, не се изживява като месия и праведник, крачи редом с множеството, не се срамува от слабостите си, увлеченията и заблудите, които го връхлитат. Този добър автор в никакъв случай не е изрядният медиум между Съвест и Грях, между страстите на грешната плът и стремежа да си великодушен.
4. Изкуството (литературата в най-ясен вид) е тревога и оптимизъм, че животът и на злодея носи скрит положителен смисъл. Тъй че демократичното, като уважение към човека, трябва да взема надмощие и в най-мрачните подземия на отчаянието.
05.10.2006.
Всеки по-значителен автор създава своите читатели, които заразява с вкуса и възгледите си за човеците и живота. От Хемингуей заимствах съчетаването на сбито описани събития само с намек за емоционалното им въздействие. Не ми беше трудно да постигна умението да пропускам всичко, което интелигентен читател сам може да допълни. Допълвайки описания как изглеждат героите и как тече повествованието с детайли от личния си опит, читателят ми става вече не обект, не просто читател, а сътворяващ субект, сам излъчващ духовна енергия. Разказът престава да е лично преживяно, превръща се в лично преживяване и за четящия.
Четири са ми тук нещата за размишление.
1. Ако не можеш да кажеш по-добре нещо вече написано или нямаш с какво да допълниш писаното от друг, по-добре не се залавяй, не си губи времето!
2. Изкуството винаги е оптимистично по природа, напомня водещото начало на двехилядолетната ни християнска цивилизация, води човека към Божественото в греховната му душа.
3. Добрият автор създава своите читатели, през тресавища и блата ги води към облян от любов Оазис на духа, но не се държи грандомански, не се изживява като месия и праведник, крачи редом с множеството, не се срамува от слабостите си, увлеченията и заблудите, които го връхлитат. Този добър автор в никакъв случай не е изрядният медиум между Съвест и Грях, между страстите на грешната плът и стремежа да си великодушен.
4. Изкуството (литературата в най-ясен вид) е тревога и оптимизъм, че животът и на злодея носи скрит положителен смисъл. Тъй че демократичното, като уважение към човека, трябва да взема надмощие и в най-мрачните подземия на отчаянието.
05.10.2006.
"Теб никой не те обича –
беше ми казал преди доста години (когато бях вече 32-годишен) колега** от редакцията
на пловдивския младежки седмичник "Комсомолска искра". – Не ти ли
прави впечатление, не ти ли говори нещо?"
Родителите ми не са ме глезили; това – галене, прегръдки, мили думички, каквито и да било знаци на благоразположение си останаха приказен филм, предназначен за други деца, за друг. Мен ме нямаше в този приказен филм. По-късно съм си давал сметка, че майка ми и баща ми помежду си изпитвали страстна любов, а и към мен съвсем не са били безразлични, както са ми се показвали. Вероятно такава е била представата им за възпитание... Но защо сестра ми, която бе рядко красиво момиче, беше обкръжена от тяхното внимание, благосклонност, колкото и строги да са били към двете си рожби? Каквото да се случеше, докато ги нямаше вкъщи, виновният бях аз, не моята неопитност, не заядливите и надменни хазяи, изобщо – хора, с които, нормално, случвало се е да си създавам проблеми.
Имаше в махалицата доста по-едро от нас, дребосъците, ячко момче, син на хамалина Михал и върлинестата чистачка Кръстана. Тошо Белята съм запомнил с изключително злостния характер; бе от редкия тип хлапаци, за които казват зло по рождение. Майка му бе кокалява женица, баща му – здравеняк, с походка и жестове на побойник. От бедняшката им къщурка – преустроена барака за въглища и дърва, състояща се от стая с антренце, откъм двора срещу нашата изба на същата улица Ниш нощем долитаха закани, ругатни, циврене, ечеше боботещият глас на Михал... Шест-седемгодишно хлапе, чудел съм се как не са се избили още онези хора.
Та единственият им син, шестокласник вече, пет или шест години по-голям, по-едър и силен, веднъж ме спъна, бутна ме в прахоляка посред уличката; налага ме с юмруци по гърба и главата, с коляно ме затиснал, тържествуващ крещи: "Яж пръст, мамка ти! За тази земя баща ти се е борил". Разплакан, едва отървал се от боя, с лице окаляно, охлузен, изранен тичам да се оплача на майка ми, да заровя очи в скута й. А тя се затворила в бараката и пере в голямото дървено корито. Купчина пране беше натрупала в единия край на каменната мивка. И се втурвам при нея, притискам лице да я гушна. През хълцане, задавен от преживяното, едва дишам през конвулсии, шепна: "Мамо, пък Тошо Белята ме караше пръст да ям". И тя, като се отдръпна гнусливо, с лакът ме оттласна и такава плесница ми извъртя със сапунената си длан, че ухото ми звънна. Изплющя шамарът й през лицето ми и я чувам да говори: "Кой те прати с Тошо Белята да си играеш? Ако не си го дразнил, нямаше да те бие!" И дотам. Прескачам през деветте стъпала надолу към тъмната умирисана на ацетон и талаш изба, хвърлям се върху моето си легло да хълцам, на воля да се наплача, хем никой да не ме види разплакан и разтерзан.
Родителите ми не са ме глезили; това – галене, прегръдки, мили думички, каквито и да било знаци на благоразположение си останаха приказен филм, предназначен за други деца, за друг. Мен ме нямаше в този приказен филм. По-късно съм си давал сметка, че майка ми и баща ми помежду си изпитвали страстна любов, а и към мен съвсем не са били безразлични, както са ми се показвали. Вероятно такава е била представата им за възпитание... Но защо сестра ми, която бе рядко красиво момиче, беше обкръжена от тяхното внимание, благосклонност, колкото и строги да са били към двете си рожби? Каквото да се случеше, докато ги нямаше вкъщи, виновният бях аз, не моята неопитност, не заядливите и надменни хазяи, изобщо – хора, с които, нормално, случвало се е да си създавам проблеми.
Имаше в махалицата доста по-едро от нас, дребосъците, ячко момче, син на хамалина Михал и върлинестата чистачка Кръстана. Тошо Белята съм запомнил с изключително злостния характер; бе от редкия тип хлапаци, за които казват зло по рождение. Майка му бе кокалява женица, баща му – здравеняк, с походка и жестове на побойник. От бедняшката им къщурка – преустроена барака за въглища и дърва, състояща се от стая с антренце, откъм двора срещу нашата изба на същата улица Ниш нощем долитаха закани, ругатни, циврене, ечеше боботещият глас на Михал... Шест-седемгодишно хлапе, чудел съм се как не са се избили още онези хора.
Та единственият им син, шестокласник вече, пет или шест години по-голям, по-едър и силен, веднъж ме спъна, бутна ме в прахоляка посред уличката; налага ме с юмруци по гърба и главата, с коляно ме затиснал, тържествуващ крещи: "Яж пръст, мамка ти! За тази земя баща ти се е борил". Разплакан, едва отървал се от боя, с лице окаляно, охлузен, изранен тичам да се оплача на майка ми, да заровя очи в скута й. А тя се затворила в бараката и пере в голямото дървено корито. Купчина пране беше натрупала в единия край на каменната мивка. И се втурвам при нея, притискам лице да я гушна. През хълцане, задавен от преживяното, едва дишам през конвулсии, шепна: "Мамо, пък Тошо Белята ме караше пръст да ям". И тя, като се отдръпна гнусливо, с лакът ме оттласна и такава плесница ми извъртя със сапунената си длан, че ухото ми звънна. Изплющя шамарът й през лицето ми и я чувам да говори: "Кой те прати с Тошо Белята да си играеш? Ако не си го дразнил, нямаше да те бие!" И дотам. Прескачам през деветте стъпала надолу към тъмната умирисана на ацетон и талаш изба, хвърлям се върху моето си легло да хълцам, на воля да се наплача, хем никой да не ме види разплакан и разтерзан.
Страхотен урок***, от онези, които цял живот помниш. Оттам насетне ми е
обеца на ухото – каквото и да ми се случи, у себе си първо повода и причината
да търся; не са ми виновни другите, че са такива, каквито са, у мен е вината за
всичко, което ми се е случило; не друг, аз не съм преценил кой е насреща ми.
Ама да тръгна да хленча, че не съм предизвикал Белята****, кой ще чуе, па и каква полза от хленч!
А Любовта... О-о, Любовта! Още от невръстен в любовта все съм се чувствал пренебрегнат. През следващите години вероятно ще продължа по гадната тема; засега спирам с хладния извод, че колкото повече се стремиш към Любов, толкова по-жестоко Любовта те наранява
А Любовта... О-о, Любовта! Още от невръстен в любовта все съм се чувствал пренебрегнат. През следващите години вероятно ще продължа по гадната тема; засега спирам с хладния извод, че колкото повече се стремиш към Любов, толкова по-жестоко Любовта те наранява
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 26 uni 2018
Илюстрации:
– Улица Ниш, зимата на 1954 г.
– Входът към избата на улица Ниш и зелената врата на бараката.
– Майка ми, 15-годишна през 1940 г.
___
* http://www.bgbook.bg/%C8%ED%F2%E5%EB%E5%EA%F2%F3%E0%EB%F6%E8%F2%E5-%CF%EE%EB-%C4%E6%EE%ED%F1%FA%ED_2862.html
** Николай Заяков (1940-2012). Вж. https://liternet.bg/publish23/n_zaiakov/index.html
*** Споменал съм случая веднъж, нямаше как да не го спомена
пак тук. ** Николай Заяков (1940-2012). Вж. https://liternet.bg/publish23/n_zaiakov/index.html
**** Месеци по-късно, 12-13-годишен, Тошко Белята се спомина от тетанус. Чоплил си с гвоздей разваления зъб. Бел.м., Jores.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар