Ars Poetica – ИЗБАТА НА УЛИЦА НИШ

ИЗБАТА НА

УЛИЦА НИШ

Живеехме в единствената изба 
на улица Ниш в прашния Пловдив, 
в квартала на бежанците и бедняците, 
на вдовиците и сираците от войните. 
Другите живееха в къщи с градинка отпред 
и чешма на двора, при баба и дядо, 
а ние се завирахме под наем в изба – 
единствената изба наоколо, 
но приятелите все пак държаха на мен. 

Два метра под земята мина ранното ми детство, 
когато майка и татко ме заключваха, 
за да спечелят пари за ядене, 
и аз си играех с мишленцата 
и мечтаех да си имам брат, 
който така и не се роди, 
а хазяите ме измъчваха, като удряха с точилка 
по пода, т.е. по тавана
над главата ми и аз крещях от обида, 
и нямаше как да избягам от избата. 
Но приятелите все пак държаха на мен. 

Да те измъчват две млади жени  
в разцвета на силите си
и майка им Цвета, 
дъртата хазяйка Цвета Дърварова*, 
е неприятно, разбира се, 
особено когато нямаш брат, 
на когото да се опреш, 
и няма къде да избягаш. 
Но приятелите все пак държаха на мен. 

Светът е чудесен, когато излизаш от изба, 
два метра изпод земята когато излизаш - 
това знаете ли!
Слънце, не насълзявай очите ми, 
защото два метра са си два метра все пак.
Мъртъвците ги заравят два метра в земята, 
а бях само едно самотно хлапе на пет. 
Така че знам какво говоря, 
и въпреки това, приятелите ми държаха на мен.

Да имаш приятели е много красиво, 
когато си затворник в избата на улица Ниш 
и момчетата идват пред прозореца 
да въртят пумпал, да търкалят стъклени топчета, 
за да не полудееш сам в тъмната изба 
с онези три жени, които тропат с точилка отгоре, 
коленичили върху пода на горния етаж – 
три вещици над главата ти.

Там, два метра в земята, когато си още дете, 
често е неуютно, влажно, студено, самотно; 
но въпреки това, приятелите държаха на мен
и няма как да забравя избата на улица Ниш.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 28 uni 2018

Илюстрации:
горе – шестгодишен пред избата (1953);
долу – Жак Превер (1900-1977).

    ПОСЛЕСЛОВ: Нищо тук не е измислено, тричленното ни семейство през 1952-53 г. действително живеехме в тази потънала вечно в полумрак изба и хазяите ни наистина носеха фамилията Дърварови: хазяинът Костадин – с дървена протеза, пострадал от войните, държеше частно шивашко ателие на пловдивската улица Гладстон, жена му Цвета и двете им дъщери: Раша, омъжена за Пано Троплев от пловдивското село Чоба, който като бивш партизанин тогава учеше в генерал-щабна академия в Москва, и Ването – двайсетинагодишна хубавица с разкошна коса до кръста, по която се заглеждаха вече батковците, наистина ме измъчваха, като трополяха над главата ми с часове. Веднъж разковах рамката с опънатия тензух пред прозореца на моя затвор, промуших се през процепа и се качих да видя отде иде тропотът. И ги видях трите – майка и двете й щерки, коленичили, да блъскат по пода, умори ли се едната, подава точилката на друга, за да продължи издевателството над заключеното 5-6 годишно хлапе долу в избата. Истина е и че приятелчета от махалата идваха пред прозореца на затвора ми да въртят пумпал или да играят на джамини (стъклени топчета), и така ми даваха кураж, че са пак с мен в онези усилни дни. Бел.м., Jores.