Татко мой, Дърводелецо, ти, който си на Небето,
недостоен син за тебе ли се оказах, мили татко?
Как никога не се възгордя, а как те лъгаха, мили,
и ти мълча, и дали вярваше, как никога не ми каза!
Цяла нощ валя и слушах как вятърът свири в оголелите клони на дърветата. Болеше ме коремът и не можах да се потопя дълбоко в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката се усещах по-плътно свързан с всички онези нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по света за късичък отрязък от време. Мислех си за тебе, татко, за влажната плодна пръст, за зелената тревица, която издържа на зимата и сега пие ли пие, подръпва си влага с коренчетата. И си припомних как от втория месец нататък, мили татко, купчината пръст върху гроба ти започна да се сляга, как дупчица по едно време там се отвори, като да беше изровена от къртица точно, дето би трябвало във влажната пръст да е лицето ти, и наивно си помислих тогава, че може би и заровените и изоставени от нас в земята мъртви продължават да дишат. Прости ми, ако можеш. За всички разочарования от мене, прости, ако можеш. Татко! Нали мъртвите всичко прощават? Не се разбирахме с тебе, ама никак! Ти беше така рязко определен в пространството, толкова осезаеми – твоите проекти, движения, чувства, малкото думи, когато си пожелавал да си говорим. Прости, мили, и че ни веднъж не те послушах; впрочем, слушах те внимателно, съгласявах се, кимах с глава, и с ръце дори извършвах изразителни жестове… понякога, но винаги правех само онова, което съм си наумил. Ами двамата с тебе, мили татко, просто не можехме да тъчем едно и също платно, изглежда не сме били създадени за баща и син. И напоследък взех да разбирам: на тебе би ти подхождал който и да е от братовчедите, само не и аз! Не и аз. А така самотно ми е нощем, като си мисля за тебе! И тези жени наоколо… все намират повод да са неприятно недоволни; ако не мърморят, ако не обвиняват, не осъждат грешен някого или нещо си мърляво направено – циврят, заливат света със сълзи. Не ги разбирам и защо трябва да са толкова различни от нас. Помниш ли как ми даде да покарам новичкото онова пъркалце, онази красавица "Явета"? Беше яркочервена, тъкмо я беше купил и ми я даде да се поизфукам из махалата, по улица Люлебургаз... Бях вече в шести клас. Защо побърза още на другия ден да продадеш моторчето? Многобройните ти мотори след това никога повече не ми позволи да покарам. Само рече: "Като гледам как яздиш, ще се пребиеш някъде. Докато съм жив, ти мотор повече няма да пипнеш". А твоят брат, най-големият от вас петимата харманлийски братя, чичо Митко, който има две дъщери, веднъж, като си бъбрехте и влязох при вас, рече: "Ей това е синът, Киньо! Дето и да иде, все нещо ще домъкне вкъщи. Мъжкото внася, женското изнася”. Бях в трети клас, ходили бяхме децата от училище "Сашо Димитров" до целулозния завод край Гара Септември, ако въобще там още има завод и такава гара, и за тебе бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от боклуците в двора на завода. И ти я дадох. А ти хич не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите с джунджурии и продължихте да бъбрите за вашите мъжки работи, той бъбреше, а ти го слушаше. В шести клас когато бях, жестоко ме би заради едни биелни лагери SKF... от шведска стомана, най-добрата на света… Приготвил си ги бил за голямата петстотин-кубикова бракма, NSU-то; открил ги бях в твоя шкаф увити в светлокафява дебело омаслена шведска хартия и си направих количка като другите момчета от махалата. Не открих по-яки и по-големи, а тези шведски лагери бързо се разхлопаха. И на следващия ден, когато се върна с колелото от работа и дойдох да ти се похваля, ти ми се ядоса. Със салкъмова тояга ме би; имаше по нея едни големи криви шипове, но не плаках, нали, татко, само виех като животно. Мили мой татко, знаеш ли колко щастлив бях, когато се фуках с тебе! Помниш ли състезанията по Пещерско шосе – до Острова и обратно, край стълбичките на Бунарджика горе, чак до каменните ботуши на паметника Альоша и обратно към Братската могила. Валеше пороен дъжд с мехури по локвите и на кросаджиите лицата им бяха като на банда коминочистачи изкаляни, че залягаха ниско над резервоара, като се дупеха. Ти единствен, татко, яздеше като на парад и отдалече лицето ти грееше бяло и чисто. Бягаше (състезаваше се) с номер 45 и Zundap-ът ти добре грабеше*, обаче насред Острова, в някогашния ручей, дето е сега пловдивския зоо-кът на кмета Иван Тотев, значи насред някогашното оризище, на човека пред тебе – значи, на съперника ти Байката, веригата му паднала, и не си го подминал, спрял си да му помогнеш; та завърши тогава пети, а Байката – отново първи. Че си преценил: полага му се на Байката пред тебе да е. Спомням си, донесе найлонова риза за награда, но тогава ли беше или от друго състезание?... А, помниш ли, мили мой татко! А когато бях четиригодишен и живеехме под наем на втория етаж зад старата фурна на улица Перущица, на адрес Захари Стоянов № 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – онзи, червения дървен джип, дето Дядо Коледа ми го донесе. Вдигна мушамата от ъгъла на масата и с голямата раш-пила заобли буково трупче… И веднъж, когато валеше... когато пак беше дъждовен денят, ние с майка дойдохме при тебе, край село Марково; военните пак те бяха взели запас и цял месец те нямаше. И като се заизкачвахме и се чудех дали ще те познаем сред стотината така еднакво облечени и остригани гола глава мъже запасняци, зад телените мрежи насред стръмната поляна майка ми стисна ръката и каза: "Това е той! По походката го познах. Само той върви тъй, само неговото лице е толкова бяло".
След година се роди сестричката ми, която силно прилича на тебе… А пък аз не ти приличам, мили мой татко! Когато сте ме зачевали двамата с майка, спомените от фронта са ти били пресни и нощем вероятно и ти си имал кошмари. Няма начин да не е така; как иначе да си обясня картините от войната, които ме нападаха нощем, мене, петгодишния ти син? Не съм ходил на война. Два или три пъти съм стрелял с кавалерийска винтовка и бях най-калпавият сред момчетата. Пък ти си бил точен стрелец… И си мислех снощи, докато все не успявах да заспя... и си мислех за големите мъртви мъже снощи – как лежат в пръстта тези големи мъртви мъже, как нежна тревица спуска коренчета и пие дъждовна влага. И значи коренчетата им се спускат все по-дълбоко и по-дълбоко, и по-дълбоко, и по-дълбоко в пръстта на пловдивското общинско гробище, дето е топло-топличко.
Писането за мене си е като дишането, но и разговор с живи и мъртви. Както синигерът на старата ми липа сутринта по
неведоми за мене канали разкодира послания на собствената си природа, за да ги
озвучи в простичка мелодия. Чел съм, че мъжкият при птиците,
както и при животните, ползва звуци да привлече някоя женска, но и да предупреди
другите мъжкари, че това е частна територия, демек, маркира присъствието си на
стопанин.
Та си мисля напоследък: с какво ли човеците се отличаваме от фауната и флората, дали редичките думи, възклицания не са начин да си отвоюваме нечие внимание, което смятаме за съществено?
Заранта започна слънчево, а към осем
облаци надвиснаха, от полето полъхна дъх на влага – предизвестие за дъжд...
Нещо не ми спори тази утрин. Решил бях да опиша как живеехме, когато родителите
ми бяха трийсет-трийсет и двегодишни, когато сестричката ми беше пухкаво бебче
(1954-55 г.), или дори когато още не се беше родила, и тримата, значи: майка, татко и аз, обитавахме мизерно обзаведени и с нисък таван две стаи в избата
на улица Ниш № 4, а в съседната къща, пак вкопани в земята, единствени като нас
на тази пловдивска уличка от осем къщи, с мижаво дворче всяка, живееха
двама пришълци от Родопите – дядо Григор и баба Тодора.
Синът им бе осъден от Народния съд,
разминал се беше на косъм от разстрела, после и с доживотна присъда се бе разминал,
за да излезе подир тринайсет години на свобода. "Закачила го
амнистията" – шушукаха в махалата. Този едър, като че ли срамежлив,
но и лъчезарен мъж някога бил капитан на полицейска Ловна дружина, която
преследвала шумкари в Балкана преди славния (както ни учеха в училище) 9
септември 1944 г. Не си оцапал ръцете с кръв, но самата му длъжност вече била
основание да бъде жестоко наказан от Новата власт. Укривал се месеци и
година, докато се оттече кървавата слуз от лапите на новите властници. После отишъл сам да се предаде в милицията.
Жена му на чичо Васко обитаваше със
сина им горния етаж, а свекърът и свекървата, значи, слезли бяха от Родопите в
Пловдив при снахата и внука Горчо (Григор). Леля Дафинка шиеше за съседите
от махалата и така си осигуряваше хем средства за прехрана, хем възможност
чат-пат да праща колети на своя затворник. Старите или родопчаните, както
ги наричахме, честичко ни канеха нас, десетина хлапенца от околните къщя,
да ни гощават с паничка бяло сладко и чаша вода, плюс ароматно кафенце във
филджанчета колкото напръстник.
Насядали сме по застланите с халища, дебели губери и китеници
диванчета в техния тесен сутерен, па дядо Григор засучи мустак, радва ни се,
пита: "Е, дечинки, с коя тамбура да ви посвиря?" Побутваме
се, кискаме се в шепи, чудим се: че коя наистина от наредените по дървените
полици да изберем! А той посегне към една, поеме я нежно, гальовно прокара
палец по струните й, върне я на мястото й, па след няколко опитвания
снеме тамбура с дълъг тъничък гриф и лакирана резонаторна кутия, напомняща кратунка
за баня. И цъмън-цъмън, засвири на онази макина някоя родопска, дето в момента му е паднала на
сърце, подходяща за настроението му, попрокашля се, огледа ни изпод рунтавите
си нависнали вежди и... запее.
Родопски му бяха песните, протяжно тъжни
или весели, скокливи. Родопска му дрехата, достолепната му осанка на добър, строг, но чист човек, който знае онова, дето тепърва имало и ние да узнаем – за
изменчивата човешка натура, за любовта и здравето, за разкоша да си млад,
жизнен, за тъгата по любов, за мечтите и смъртта, за суетнята и мимолетното, за мераци и хубосии в
този наш греховен, подвластен на илюзиите и лудостите ни свят.
Цвета и Костадин Дърварови ни бяха
хазяи; дядо Коце държеше шивашка частна работилничка на улица Гладстон, куцаше,
беше като че ли с дървена протеза, понеже в общия кенеф на двора висеше стол с дупка, да го ползва бай Коце, кога сере. Прибран човек, вдаден
в занаята; не съм чул глас да повиши, за разлика от жена му, Цвета, която си
беше гадна кавгаджийка, а и за разлика от
по-голямата, първата от двете им щерки Раша и Ването.
Фактът, че Дърваровата Раша се омъжила за партизанин,
караше жените от уличката да замълчават пред невъздържаните просташки приказки
на Цвета. Същата тази едра и груба жена лискаше помията си току върху мене,
когато седемгодишен избутвах в бебешка количка от мрачната изба сестричката Ели на огряния от пролетното слънце двор под балкона им. От влагата в
сутерена бебчето преболедува, и когато майка ми имаше да шета из къщи,
повиваше моята сестричка като козунак, връчваше ми шишенце с биберон и ме
пращаше на двора. Слънцето помагало срещу рахит, та висях по час и два край
повитото бебче, когато денят се случеше слънчев.
"Шта прата аз дъ чукъш камани, а в
таз тенджура кокалити да ти варят дано!" (изквакано, докато в
голямата тенджера, в която майка изваряваше прането, си мия нозете на
двора), "Шта науча аз теби де серат гладните!" са си все лафове на Цвета. Беше забранила "да влача" хлапета у дома. Веднъж в двора
се вмъкна Маринчо – внукът на дядо Марин каменаря от къщата на Ниш № 5, и Цвета
връхлетя като змей, изу си налъма, и с налъма блъскаше шестгодишния ми връстник, а към мене – с пяна на уста: "Повече чузди
хлапетии тук да не виждам". Съседите преглътнаха синините по техния
сирак, без зъб да обелят. Татко му на Маринчо – чичо Велко, и той каменар: беше як, едър; най-малкото би могъл да я опердаши усойницата...
Зетят-партизанин всяваше страх у
съмахленците, и не понеже се е държал извисоко, а поради стряскащия факт, че е
Човек на властта. Едва навършил своите шестнайсет, Пано Троплев от село Чоба седмица
преди Девети (септември) лежал сред корията над село с партизанския отряд в шумата,
та вследствие този важен факт години по-късно държавата го прати в Москва да учи за
началник, шушукаха бабките в махалата. В онези гладни зимни месеци наперенкият
трийсетинагодишен Пано, дошъл си по Нова година във ваканция из Маскве, приседнал
на стълбите, ни учеше с по-големия му син Видко да приказваме по руски. "Вам гаварят", "Спасиба, маладец", "Ну, иди сюда, сволач", "Харошая
девочка", "Пажалуста, тавариш", "Чорт
возмьот", "Досвидания, друзя" и пр. от Пано за първи
път съм ги слушал. Веселяк, естествен – поне в детския ми спомен. Мъкнеше от Съюза армаган на своите двама сина: самодвижещи се тенекиени самолетчета, камионче, танкове, влакче,
огромен като супник пумпал, който мелодично бръмчи, кога му натиснеш дръжката да
го задвижиш. Мотае ми се и досега из албумите мътна снимка, върху която
курсантът от Висшата генералщабна академия на СССР в същия онзи двор, дето яде бой моя връстник Маринчо, Пано увековечил майка ми в момент, когато изнася
от гадната изба препълнения леген с пране за простиране...
Тъй рамо до рамо, гърбом едно
към друго, живееха по онова време на тази прашна и буренясала
пловдивска уличка семейството на някогашния капитан на жандармерийска Ловна
дружина и семейството на някогашния партизанин от Средногорието. Като
завърши военното си обучение в Москва, Пано с жена си Раша и двамата сина Видко
и Коцето се пресели в София, а кога го амнистираха подир години,
съседът чичо Васко, май с помощта на татко, стана мебелист в "Напредък".
Баща ми в онези години се състезаваше
с немски 200-кубиков "Цюндап" и яко се гордеех,
особено когато състезателното трасе включваше Пещерско шосе край улица
Ниш, Царския остров... до и на връщане от селото Оризари, и нашенци от бедняшките махали наоколо излизаха да се дивят на профучаващите оплескани до уши
от кал и смазка, прелитащи като извънземни сред трясък, рев, пукот и облаци пушиляк,
надупени над резервоара митичните кросаджии Байката, Чапая, Гьорги
Мачев, сина му на Гьорги – Гаврил, Манчоолу, Бакърджията –
личности, легендарни за онова толкова щастливо за бедняшките деца на Пловдив и смутно за родителите ни... време!
Пловдив – европейска
културна столица 2019
Plovdiv, edited 23 oct.
2017
Илюстрации:
горе – Избата на
ул. Ниш;
долу – С баща ми в Китен.
___ * Състояща се от осем
дворни места уличка в североизточното подножие на Джендема, пресечка на Пещерско
шосе отсам жп-прелеза край някогашната Гарнизонна фурна и казармите
с редици танкове, бронетранспортьори, зенитки, полеви оръдия, военни
камиони Opel Blitz, както и руски ЗиС-пять, дето от най-ранните
години на детството ми съм запомнил с димящия комин от
газ-генератора в каросерията им, плюс два кубика цепеници за гориво.
** Майка му на моя приятел от онези години Ичо - Христо Махинов, беше руса хубавица с пристиснати устни, а баща му - възпълничък
плешив и пухкав добряк, за каквито лафът по нашенско е „мека Мария”. Запомнил съм го препасан с престилката на жена си да изтърсва чергите и да дразни двамата си сина, братята Колю Пушкина - две години по-големия, и моя връстник Ичо – втория) и най-малката, сестра им Тинето: „Тя ши си доди македонката от работа, и аз сичко ше й кажа, ама сииичко”. Майката, демек, беше домашният авторитет в онази къща. Бел.м., tisss.
Парадокс ли е, че – израснал и възпитан в
силно религиозна среда, Карл Маркс (1818-1883) е родоначалник на
идея, която не би могла да се приеме сериозно при отсъствие на злостно тотално
противоборство? Любовта е ключово понятие за християнската етика;
омраза е основата, върху която се гради Марксовата утопия.
Ненавистта, класово обусловена, не дели човеците
на съвестни и престъпници , ами наедро – на противостоящи си обществени маси, зложелателни една спрямо друга: всеки антагонист държи нож зад гърба си,
мечтае унищожение на опонента, тържествена победа, изкопаване на гроб,
превръщане на всичко сторено дотук в руини, над които да се веят знамена и оттам
насетне начева уж строителството на бленувания Нов свят, в нацистката версия –
строителството на Нов световен ред*. Оттук и – несекващото
разпалване на бесове в партийната публицистика.
За шаманите на Партията спокойният разум е Сатана. А
другото име на Дявола, да не забравяме, е Луцифер, т.е. Носещ
светлина според латинската версия, или Прометей – ако повече ви
се нрави! – според древноелинската версия.
Есеистът вижда Богочовека като партиец-конспиратор; е,
негова, на г-н Продев, работа. Ала Иисус не се е криел, не е действал
подмолно и тайно. Продевият Исус рецитира: "политическите ми беседи с
народа" и то си е пак преиначаване, защото няма такова
животно "политически беседи" в библейските притчи. Да,
споменават се фарисеи и книжници, и търговците, настанили се в Храма на вярата, не са пропуснати, но пътят към
духовното е отворен пред всекиго и по всяко време.
Велики мисли (?!) из Продевите есета: "Който търси истината, не може да бъде
добър!" "Превърнат във фикция, мен могат да ме използват
за всичко"; "В живота няма нищо по-опасно от една преиначена
мисъл. А камо ли от едно преиначено учение"...
Цитираните находки (с. 165 от цит.съч.) подсказват
за осъзната ловкост да се жонглира с понятия и тези. Случайно
ли е?
"Потърсих ви не за защита, а за мъст" –
фъфка партийната Мария Магдалена; от символ на милосърдието, от въздаваща любов, според Библейския текст, Продев я превръща в образ на гнева и отмъщението. Но "омразата
и ревността (бел.м., tisss – у фанатика) не се интересуват от истината" – (с. 171). У фанатика на каквато и да е идея няма сетиво да проумее човечността.
Бедата не е в атеизма на Продев, а че му
липсва смирение. Самонадеяността у този глашатай на Истини от последна
инстанция плаши. Господинът споменава "съвест", но в
неговите представи съвест е партийната централа или вождът на партията,
който задава клишета във вид на прозрения и апокалиптични видения,
както това се случва с неграмотния четирийсетгодишен Мохамед,
общувал според Свещената книга на исляма лично с архангел Джебраил (Гавраил).
Лайтмотив на есето "Стадионът":
ах, Господи Боже мой, защо да не забраним ходене по стадионите, както забранихме
ходене на черква и паленето на свещ пред икони! Преди години
държавникът поет-алкохолик Георги Джагаров ни пазеше от идеологическа диверсия; тук есеистът-партиец се заел да ни опази от влиянието на
Библията и черковния календар. Аман от евнуси!
Пазеха ни като пациенти от "Палата №
6" на Антон П. Чехов, като жени в харем на арабски шейх. Властта подстригваше, проверяваше за идеологически паразити, подравняваше ни в стройни, удобни
за логаритмуване редички; сърцеведите със стоманено честни очи денонощно ни
охраняваха от собствените ни съмнения, с подслушвателни устройства или
чрез местния квартален доносник и партийна ядка проверяваха дали правилно се вълнуваме. За този кич,
впрочем, всичко е казано в
романа "1984" на Джордж Оруел.
В есето "За какво говорят
къщите?" Продев бърка понятието "недоволство" с понятието "неудовлетворение" (с. 224 на цит.съч.). Дали то е само
lapsus linguae** заради паронимията*** или обмислена лична философия? "Недоволството движи живота (...) Във всичко прогресивно и красиво има капка
недоволство".
Друга грешка, този път лексикална – в есето "Двете
дами" (с. 226): "Докато в нея (бел.м., tisss – катедралата Нотр дам дьо Пари) ще видите
културата, в мен (бел.м. – в Айфеловата кула) ще откриете
цивилизацията"... А понятието "цивилизация" е част от понятието "култура".
Да противопоставяш културата срещу степента обществено
развитие, култура срещу степен култура? А маркс-лениновата теория непрекъснато говори
за "двете култури" и пр., докато историята на
човечеството е преливащи се, надграждащи една върху друга
цивилизации. Цивилизацията на инките, например, излъчва и днес
духовна енергия, макар вградена в съвременния глобален modus
vivendi****.
Френската революция от 1830 г. е от свещените
крави за партийния морал и естетика. Есето "Революцията" е
интересно преди всичко с образите на Робеспиер, Дантон и Марат. Ето нещичко
за патологията на фанатизма. Отбелязал съм си го в томчето с есета на Продев:
Стихия на партийността е стръвта за разединение, блокаж
на националното, унищожение на традицията, ликвидация на личността заедно с
убежището й – частната собственост и личната инициатива. Легиони
нископлатени войници и работници – това проектираха кардиналите на
марксизма. Изреченото от Максим Горки "Човек звучи
гордо" звучи кощунствено в речите, понеже
именно "инженери на човешката душа" експериментираха с
милиони човешки същества, планираха превръщането на планетата в образцов лагер за хора с промит мозък, обезличени, префасонирани по шаблон, изтръгнати от
род, отечество, потомство. Който не вярва да отгърне българския превод на "Комунистическия манифест" от 1848 г. Книжле на "Партиздат" от 1985 г. в луксозна подвързия ми беше
четиво в моменти, когато се усещах омаян от романтични лакърдии на
господата демократи. Манифестът е наръчник за разрушителна дейност
в нацията. Отричат се от кого ли не и от какво ли не, но от Маркс няма да се отрекат, владишки свещи пред иконата му палят и днес. Та профилактично е добре да се чете "Манифеста" на Маркс след мазни лакърдии, долитащи
откъм целия политически спектър. Защото като че няма у нас политическа формация
незасегната от марксизма.
Робеспиер-Дантон-Марат съставят Светата Троица за
есеиста Продев, може би и за самата демокрация. Три велики личности, обладани
от амбицията да подредят света, нацията. Сциентизмът, генното
инженерство, кемтрейлс, добивът на шистов газ напомнят крайности и издевателства над човека и природата и в наши дни.
Опитвам се сдържано да обсъдя
сборника. "Говори, за да те видя!" Фраза на Сократ
авторът извел за мото към есетата. В никакъв случай не ми е необходима
конфронтация; за роден и отраснал в Пловдив, за никога не напускал България
българин, този е значим автор за мащабите на съвременната родна
публицистика. Да не го ценях, не бих се заемал с работите
му. В известен смисъл Стефан Продев е поучителен пример за участта на
българския интелигент, за участта на онази част от мнозинството даровити българи, които с най-добри намерения обрекоха таланта си на фанатична
предубеденост, стесниха блендата си да виждат човека и света не в цялата им пъстрота и многообразие, а се насилиха да представят живота ни по начин, по който са го виждали в наивните си младежки
съновидения.
"Вие сте твърде дребни, за да бъдете справедливи" –
гневи се есеистът; и в плен на грандоманията, на самовъзвеличаването бърза да
отрече всеки, когото подозира, че може и да не е съгласен с него. Прав е,
според мене, когато твърди: "Подлостта винаги е била по-хитра от вярата",
но несекващото "аз-аз-аз" или "ние готините и те гадните" ме
кара да си мисля, че тенденциозната публицистика все е размишлявала
панелно, напомня Романтизма като естетическа
постановка.
За разлика от наивността на Романтизма обаче,
днешният партиец, и да се преоблече в камуфлажната униформа на демократ, пак свежда многообразието на живота до схватка
с "врага", между "онези, другите" и "нашата любима партия" БСП, СДС, ДПС или ДСБ на доц. Иван
Костов; (добавено на 3 окт. 2006. – бел.м.).
Детайл... Защо е контрастът между "нежните
пръсти" на предателя Юда (с. 288) и "едрите
селски крака" на разпнатия партиен Исус (с.
157)?... Внушението иде от средата, която формирала личността
на автора: очевидно нежното е съмнително за раслия край едрите мазолести
крайници на хората "от народа". Кому е нужно и това
противопоставяне, дявол го знае. Мистерия! Или обичайната
посредственост, от която не са лишени дори най-големи умове в човешкия ни свят.
И се връщам към онова, с което започнах тези приписки
по белите полета на сборника "Разказът на палача". В заключителното есе (с. 303) чрез пищното слово на обречения да бъде екзекутиран Франсоа
Бабьоф авторът обобщава: "Не друго, а частната собственост е причина за
всички злини на земята"...
О да, за праведния партиец до 1989 г. в този
прашасал ъгъл на Европа и света, най-неприятна частна собственост си
беше, но защо и днес си остава... собствената съвест, императивът на Десетте
божи заповеди? Звучи все по-кресливо запев и откъм други, обявили се за демократични!
– трибуни: партийният член разполага единствено с... партийна
съвест. Която партийна съвест се охранява от съответния партиен
апарат, простичко казано: за чест и слава на Командира и
медийните му пророци. Че с какво сините демократи днес са различни от
червените обновени! Ами че те са си сиамски братя по дух, и особено – по
стил!
В заключение... "Говори, за да те
видя!" И виждам не самоуверения Стефан Продев, а
разтерзан човек. Говори гръмко – даули лумкат, зурна пищи,
издува бузки чалгаджията, певачка потропва с краче в кожен патък от подиумчето над хилядното множество... а долавям шепот на наранено честолюбие, едва затаена
печал у вече възрастния, помъдрял човек, припомнил си Банишора – една от
най-бедняшките махали на някогашна София.
Някои от нещата си Продев изрича с езоповски език, и все
пак, независимо от политическите пристрастия, усещам го близък по участ заради
така познатия до сълзи наш български рефлекс към света – твърдоглави, упорити
докрай, до смърт в заблуждението.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 22 oct. 2017
Илюстрации:
горе – Карл Маркс през 1867 г.
долу – младият Стефан Продев, ок. 1967 г.
___ * Както бе писал самоуверено
в една импресия младичкият юнкер Христо Смирненски, "два свята,
единият е излишен". Категорично и ясно! Така ли е в действителност обаче?
** Грешка на езика (лат.).
*** Външна прилика между отделни думи (от гр.).
**** Начин на живеене, условия за общуване, за съвместно живеене и пр.
(лат.). Бел.м., tisss.
От пет сутринта (26.03.2004) се понесе воят на мюсюлманският певец (мюезин или
муезин), който чете стихове от Корана над притихналия цигански квартал
Столипиново. Преди този вой ечеше тържествуващо и над нашия български квартал;
след взривения влак в Мадрид и новите "подвизи" на ислямистите в
Испания и по света обаче, след 11 март (202 ранени и убити само в Испания) този вой звучи като мушица край прозореца ми, та едва го долавям. Но пак настоява, че тази религия нахлува и сред нашите местни цигани с всичките си претенции за нравственост и величие в света на духовното.
Едно от големите предизвикателства, завещано от
векове, е разкодирането на Исляма като философия, предстои да бъде извършено
най-после, фанатиците главореци сякаш и те за това настояват.
В сръбската област Косово преди седмица са
изпепелени за два-три дни над петдесет черкви и източноправославни манастири...
от албански мюсюлмани. Не знам как се преценява от гледна точка на
високата нравственост и философия на мюсюлманската религия, но не съм сигурен,
че говори човеколюбиво за посланията уж откъм Небесата, които послания се просмукват до
нас чрез този вандализъм.
За мене, независимо каква религия изповядват,
извършителите на кървави вандалщини преди всичко са човеци и ми е особено важно
именно като събратя по разум да ги разбера, да проумея идеята им зад техните
постъпки.
Войната на цивилизациите. Средновековието срещу Модерния свят. Корана,
заимстван от Ветхия завет, срещу Христовите послания. Марксизмът и неговите три
отрочета (болшевизмът, фашизмът и националсоциализмът). Комунизмът, като агресия
срещу личността, наглост, украсена с дантелените предвземки на уж-човеколюбието. Политбюро на ЦК на БКП,
да не забравяме, наподобяваше дванайсетте апостоли на Иисус. Да, дванайсет на брой бяха членовете на този висш орган на властта в Татова България.
Оказва се, за Новия завет на Библията не сме дозрели, да усетим духовното великолепие на Доброто, изведено до висини във
философската сфера. Чета вчера в "Стандарт" при
Маруф: осемдесетгодишен българин се самоизпепелил в Калугерово, само да не живее
в унижение с мизерните подаяния от държавата. Като отида там, ще се поинтересувам на място и по-подробно...
* * *
В човешки уредения ни греховен свят най-добре би
се справил с разбойници онзи, който сам някога е бил разбойник. Всички
останали, независимо от благите им намерения, биха гледали на проблема като
външни лица. Блудният син е по-мил на баща си в онзи момент, защото е придобил
жизнен опит (отрицателен), какъвто жизнен опит послушният брат не притежава и
няма как да придобие със стила си на живот. Опитът е познание за гадостите между хората, обезличаващо необиграните, необгорените от пламъците на Ада идеалисти. Злото е
величина, с която не може да се съобразява умозрително който не го познава
отвътре, и то откъм отсрещната страна на фронтовата линия. Покаялият се (в
себе си) грешник е изключително ценен съмишленик в работата.
Зле съдим, ако, съдейки, унижаваме достойнството на престъпилия закона. Борбата е
всъщност не срещу, а за неговата душа.
Развенчаване на Марксистката философия, изясняването на античовешката и идеалистичната й природа е по-трудно от противостоенето срещу Ислямския фундаментализъм, като кофти версия на Ветхия завет от Библията.
Посланията на Стария завет са подложени на ерозия още с появата на Иисус, а в Марксизма продължава да се кълне половин Европа с нейните т.нар. социалдемократически правителства. Християн-социализъм звучи също тъй противоестествено както "социалистически реализъм". Та нали именно реализъм липсва на предвзетата
демагогия за идеално устроеното общество, дето всички сме Свободни, Братя и
Равни. Интелигентност липсва точно у "интелигенцията", у самовлюбени образи на възгордяването.
Нашата интелигенция гледа отвисоко към множеството обикновени
човеци. Разкошният български фолклор нима не е дело на анонимни творци! Титлите ги обича
Посредствеността; тя се кичи с титли.
* * *
Посветих съботата (27.03.2004.) на "Дневника" на проф. Богдан Филов, който дневник от осем месеца, от август 2003 г. чета на
порции. Остават ми около 80 от общо 760-те страници. Изводът, който си
вадя дотук...
Втората световна война (80 милиона убити) е крах
за Западната надменност от страна на Франция, Великобритания, впоследствие и
САЩ. Като резултат от типичен за отношението към Изтока Западен стил:
1. Съветският съюз се възползва от глупостта на
Западната дипломация, за да наложи влиянието си в Европа, каквото преди войната не са и предполагали.
2. Ражда се изчадието "Хитлер и
нацизмът", като идеология (като едва ли не религия) на жестоко онеправданата от Първата
световна война Немска нация.
3. България е най-ощетената в националното си
достойнство на континента. Политиците ни до 9.ІХ.1944 г. и Борис ІІІ не могат да
носят изключителната вина, че болшевизмът ни смачка в нашите мечти за
обединение на Българските земи в една национална държава.
Загубили сме много, но иЗападната демокрациябеше бита по всички линии до 1990 г., а и не се знае докога. Защото Марксизмът е жизнен и продължава да работи срещу
човечеството. Факт е, че Западният интелектуалец не прави опити да го криминализира, както
стори с фашизма и нацизма.
* * *
Навръх Разпети петък, 11.04.2004., в полунощ
приключих набора на ръкописа "Ламски". По-рано да съм приключил, но
сестрицата пак ми идва на гости, та ми губи времето до седем надвечер. Сутринта дооправих последния епизод, който е най-хубавият, заради който като че
е писана цялата книга през тези десет години от 1994 досега. И пак си мисля:
може и да се заблуждавам, но имам усещането, че невидимият свят кръжи над мене, постила ми пътека пред нозете, докато се
мъча с този ръкопис. Не съм суетен уж, не съм фаталист, мисля си, но
много хубаво не е на хубаво; та очаквам неприятностите тепърва да се появят. И
тогава ще съм вече спокоен. Защото такъв е животът: до светличкото мракът е
най-чер.
Подреждам за бъдещето на книгата, и всичко мое
дотук като да пренебрегнах, понеже "Ламски" ме е обсебил и ми
предстои да скъсам най-сетне пъпната връв, та "историйките" сами да поемат на път между българите като проповедници на Доброто в назлобелия ни свят. Последните четири денонощия по четири до пет часа ми
се събираха да си отспивам. В един и в два и половина след полунощ си
лягах, а в шест едва се будех и пак залепвах за компютъра... Беше! Остана ми да
запиша на компакт-диск текста на ръкописа и... точка.
Поне месец ще почивам, па после ще започна нов набор
да правя, може би стихотворенията от сборника "Порто Фино", който сборник от четири години е готов, даже като макет
и с илюстрации е изработен едно към едно и вече иде неговият час. А може би онази огромна книга, която започва с
частта "Младите хищници",
да захвана да набирам. Не знам кое ще е по-напред. Навън Пролетта току
прохожда. Липата зад балкончето ми, гледам, едва-едва развива листенца, облича
се постепенно в резеда. Гургулиците чувам как любовно гугукат. И ми е хубаво, и ми е подредено вътре в мене. И не
се чувствам сам, въпреки че съм сам. Възкресих дядо ми Борис Дявола в последния епизод от книгата "Ламски" и
все едно Борис Дявола седи на масата насреща ми и ми се усмихва
примижал, обгърнат в лютия дим от неговите евтини цигари
"Тютюнопроизводител"... Животът, мили дядо, продължава! Коренът ни е жилав, продължаваме нататък.
Из
есето "Миналото ли?"...Хлапаците
се смееха искрено над тази старомодна мелодия, а аз, без да искам, запуших
ушите си. За тях "Лили Марлен" беше един забавен анекдот, а за мен
едно връщане в страшното – чаткане на ботуши, вой на сирени, разкъсани къщи и
хора, жълти звезди (задължителен знак за евреина, бел.м., tisss)миризма
на маргарин, арестувани другари. Една мизерна песен*,а колко
различни асоциации. Много често миналото идва до настоящето със своята сантиментална
бутафория...
Партийната
тенденциозност начева далеч преди Гьобелсовата пропаганда, предполагам, не е
изобретение нито дори на Владимир Илич, който – покрай Маркс и със съдействие на
онези мощни титани на грандоманията, от първоначалния хаос сътворил света, за всичко
се погрижил като бог-отец. Партийната тенденциозност, мисля,
иде и отпреди онзи италиански обущар от ХV век, който лепял на площада злостни
епиграмки, изригвания на завист и ненавист срещу уважавани съграждани. Опита на Паскуино** и сега прилагат, като обогатяват набора от пошлости от модна кукла и игрив травестит до изобилие от идиотски битови сериали
Злонамерената
манипулация се състои в извеждането на знаци – символи за вражеското. Такъв знак за "нов прочит в стил а ла Стефан Продев у нас" се
оказва романтична песничка за войнишката несрета, която по време на Първата от двете
дотук световни войни била любим шлагер на английските, сетне – и на немските
фронтоваци. Не знам какво мизерно вижда партийният естет в простичкия сюжет за
момичето, което не дочакало своя любим под уличния фенер, и войникът скърби, че може и да не се върне жив у дома: песничка за любовта и дълга, за любовните клетви и
жестокостта на войната.
Аналогичен е случаят с един от изящните англоезични поети, приятел
на Хемингуей, името му е Езра
Паунд*** – заради политическите му пристрастия не е известен сред масовия
читател у нас. Ей това тесногръдие не е в състояние да проумее как може човекът хем да е враг,
хем да е талантлив. Любомир
Левчев, например, преди години в патетична поемка се изхвърли: "посредствеността е фашизъм", пак със стария запев: талантливите
ние и онези малоумници, което ще рече: всичко нашее готино,
всичко тяхно – кофти, все тъй съдбовно необходим за фанатика Образ на врага. Без наличие на враг, партийният оратор се оказва тутакси несъстоятелна, пренебрежима величина, понеже нищо градивно не предлага.
Този
тип пропагандисти ни обградиха, образно казано, с бодлива тел от света, изкопаха дълбоки ями и ровове и ги напълниха със смърдяща словесна пихтия от гняв и омраза, вдигнаха своята Велика китайска стена пред
всичко, което не беше в съответствие с техния светоглед. И да не
изглежда изреченото за есеиста Продев еднозначно, и за да не изглежда
едностранчиво, в неговия маниер на тълкуване, питам: Защо моето поколение българи, родени непосредно
след Втората световна война, толкова оскъдно знае за фашизираните тълпи у нас от
четирийсетте години на века, особено в периода, когато нацистка Германия и болшевишка
Русия братски си сътрудничили****,
въоръжавайки се усилено, рамо до рамо готвейки се за т.нар. въвеждане на нов ред на планетата?
Навикът
да се трие от Историята убогото рисува Миналото като епична схватка, където положителните
младибодро побеждават отрицателните стари; вариант от този пейзаж
е изкривената представа за 1860-1876 г., когато две течения – "младите луди глави" и "заможните улегнали, достолепни
стари", си оспорват кое да води в борбите за Националното ни
възраждане. Едните ни ги представят ангели небесни, другите – църни
караконджули.
"А
да не говорим колко евтино се продаваха добродетелите",и по-натам:
"днес нещата така са се изменили". Подтекстът: в Бай-Тошова
България добродетелите се ценят. Няма българска родна светиня, която партийните публицисти да не са преразказали
като елемент от славния възход на своята Благоевско-Димитровско-Живкова партия. И Христо Ботйо Петков обявиха за
комунист, Пейо Крачолов – за изкушен от... в неговия случай – от социалистическата идея, ама за
жалост кривнал от Верния път,
та известно време партийната лит. критика след "славния Девети" (ІХ.1944.) вижда у Яворов буржоазен поет, по същата логика, според която Йовков е национал-шовинист. Според този род литературни евнуси, шовинистично настроен се оказва и Вазов, че си позволил да съчинява не един цикъл патриотична лирика.
Учителката
ми по литература в гимназията г-жа Емилия Карапанчева, например, на нас, пъпчиви гимназисти, нежно обясняваше колко неправилна от идеологическа гледна точка е онази
част от поемата "Левски", ключова творба, с която се открива разкошният цикъл "Епопея на
забравените":
И всякоя възраст, класа, пол, занятье
вземаше участье в това предприятье:
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът...
"Вазов, мили ученици, се
оказва тесногръд да разбере класовата борба, понеже произлиза от чорбаджийски
род"– ей тъй ни говореше някогашната ми даскалица по Българска литература. Да
спомена един от любимите за нас, прости българи, автор на сюжети из нашенския бит,
неподражаемия майстор на сладката лакърдия и шега Чудомир.Известно ли е на днешния млад българин, че псевдонимът Чудомир, с
който е известен в литературата писателят Димитър Чорбаджийски, е турено не толкова от
каприз, а за да избегне човекът дразнещото официалната лит. критика фамилно
име Чорбаджийски?
Аха-а, Чорбаджийски! Значи, класов враг
по произхождение... Че как да му дадем на тогоз път в литературата? – сепнали се в Партията. И измислили.
Тарторите от Писателския съюз му препоръчали да си тури псевдоним. Да
плачеш ли, или да се смееш! И сред правоверните на строгата партийна линия критици
лъщят хора, като Пантелей
Зарев, които носят титлата академик и са смятани за светила в сферата на
литературната ни история и критика.
Изродили ли сме се от толкова лъжи и
предателства спрямо националното ни битие и самосъзнание? Не, разбира се. Но
този тъжен опит трябва да се припомня на всяко следващо поколение българи.
В
есето "Евангелие от
Матея" (цит.съч., с. 156-184) есенцията от случая Сократ е
представена с ей такава чудесно клиширана реч: "Умрях със съзнанието(бел.м., tisss –
казва разпнатият Иисус), че съм изпълнил дълга си (...) Преди мене е имало
един Сократ, който също бе приел позорната смърт, за да увековечи делото си. Аз
само повторих неговия пример". Само едно урра липсва, да е картинката
пълна.
А Сократовата смърт съдържа друго
послание: че достойнството за
личността е по-ценно от инстинкта за самосъхранение.
Ни Богочовекът, още по-малко древният елински философ, са професионални конспиратори,
за каквито Продев ги представя. Ако политиката е вид изкуство да се
извлича материална изгода, философията – особено у Сократ, у Иисус, е
стремеж към духовни стойности.
"Бунтът, за който
работех"реди
префасонираният по Продевски Богочовек – и то най-вероятно за партиеца си е баш в реда на нещата: на пропагандиста
все му се привиждат бунтове, барикади, гробокопачи там, където проблемът е на
по-високо ниво от марксистките представи за живота като тържество на
материализма и на марксическата политикономия. В този смисъл комунизмът, за
който днес бившите агитатори се кълнат, че не бил истински комунизъм, а нещо
друго, под знака на най-демократични уж ценности (педерастия, курви, чалга и пр.) и развени червени, сини,
тъмносини, зелени и пембени... като бабини кюлоти, байраци над днешна България, се
представя хем за антипод на Миналото, хем за преддверие към т.нар.
европейски духовни ценности. Партийните лидери нежно ни се усмихват от афишите, с които
са облепени пребоядисаните в ярки демократически цветове политическите минарета.
Следва
БЕЛЕЖКА
Ай, как им се ще на сегашните лидери да възприемем партията им за приведена в
съответствие с човеколюбието! Там е работата, че нищо ново не са научили, няма и сянка от желание да се
поучат от печалния опит, който собствената им философия нанесе на Българската кауза...
Чуя ли, прочета ли някой себе си да нарича демократ, гръмко и на площада да се кълне във вярност към България, питам се: какво компенсира, защо го прави? Дали за България, чийто
народ точно такива фалшиви пророци превърнаха в тълпа аргати, сториха всичко възможно да се отвърне българинът от собствената си земя, да тръгне нов господар да си дири: преди – от канцелариите
на Москва, сега – от канцелариите на Брюксел и Вашингтон, в очакване някой Годо да
долети и да се захване най-сетне... ах Боже мой, да ни оправя дереджето.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv,
edited 21 oct. 2017
Илюстрации:
горе – 1940 г.
Външният министър на СССР Вячеслав Молотов (1890-1986) и Адолф Хитлер
(1889-1945) в дружеска беседа, когато се договаряли как да си поделят
Европа;
долу – Пантелей
Зарев (1911-1997), един от праволинейните партийни цензори след Девети
(септ. 1944 г.), обявил Йовков за реакционен писател и затова Йовковите разкази десетилетие бяха изхвърлени от учебниците ни по литература. ___
* Войнишката песничка "Лили Марлен", възмутила естета Продев,
в превод на руски:
Перед казармой,
Перед большими воротами
Стоял один фонарь
И стоял он ещё до нас.
Так мы хотим снова увидится.
Снова стоять у фонаря.
Как когда-то Лили Марлен.
Уже прокричал часовой.
Играют утреннюю зарю.
Это может стоить трёх дней.
"Товарищ, я уже иду!"
Тогда мы сказали: "До встречи.
Как я хотел бы пойти с тобой!"
С тобой, Лили Марлен.
Твои шаги он знает,
Твою изящную походку.
Каждый вечер он горит,
Но меня он давно забыл.
И случись со мной страдание,
Кто будет стоять у фонаря
С тобой, Лили Марлен.
Из тихого пространства
Из земли
Поднимет меня как из сна
Твой влюблённый рот.
Когда кружатся поздние туманы,
Я буду стоять у фонаря.
Как когда-то, Лили Марлен.
Кончатся снаряды, кончится Война,
Возле ограды, в сумерках одна,
Будешь ты стоять у этих стен
Во мгле стоять,
Стоять и ждать
Моя Лили Марлен.
** Пасквил - 1. Литературно
произведение или рисунка с грубо, оскърбително и клеветническо
съдържание. 2. прен. Груба
и оскърбителна нападка в печата; клевета (по името на италианеца Паскуино,
който през ХV в. писал язвителни епиграми и ги лепял върху статуя в Рим, която
после нарекли Паскуино; върху нея следващи поколения драскачи лепели язвителните
си нападки. Вж. Речник за чуждите думи в българския език, изд. 1978
г.
*** Езра Паунд живя дълго, от 1885 до 1972. В младостта си другарува
с Уилям Бътлър Йейтс. На стари години даде интервю заедно с Алън
Гинсбърг. Върху титулната страница на най-прочутата си поема "Безплодна
земя" Т. С. Елиът писа: "На Езра Паунд, по-добрия
майстор". Според Джойс именно редакцията на Елиът превърнала ръкописа му "Одисей"
от "аморфна маса фрагменти в истински роман". Хемингуей, който мрази
да се цапа образа му на "selfmade man" (самоизградил се автор),
признава в биографичния си ръкопис "Безкраен празник", че "телеграфният
му стил" е формиран под влияние на Езра Паунд: "Езра ме
научи да не се доверявам на прилагателните".
Заради политическите си възгледи Езра заплати прескъпо. Обвинен в
сътрудничество с режима на Мусолини, затворен в желязна клетка на площада
в Пиза по време на предварителния арест като изключително опасен престъпник, съден,
обявен за невменяем, дванадесет години прекарва в психиатрична клиника.
Какво да очаква поет като него, намесил се в реалната политика на жестокия
ХХ век. Той, дето живееше с идеите на Данте и Конфуций, с характера,
темперамента и стила си би трябвало да живее в Късното
Средновековие или в Ранния Ренесанс. Вж. http://www.litclub.com/library/prev/pound/eliot.html.
**** Между управлението на националсоциалистите в Германия и управлението на болшевиките
в Съветска Русия не случайно приликата е в деспотичния режим на управление. Нацистите
се учат на издевателства над личността от старшия си събрат, съветския Военен
комунизъм. Бел.м., tisss.
