Публицистика – УЛИЦА НИШ

УЛИЦА НИШ*

    Писането за мене си е като дишането, но и разговор с живи и мъртви. Както синигерът на старата ми липа сутринта по неведоми за мене канали разкодира послания на собствената си природа, за да ги озвучи в простичка мелодия. Чел съм, че мъжкият при птиците, както и при животните, ползва звуци да привлече някоя женска, но и да предупреди другите мъжкари, че това е частна територия, демек, маркира присъствието си на стопанин.

    Та си мисля напоследък: с какво ли човеците се отличаваме от фауната и флората, дали редичките думи, възклицания не са начин да си отвоюваме нечие внимание, което смятаме за съществено?

    Заранта започна слънчево, а към осем облаци надвиснаха, от полето полъхна дъх на влага – предизвестие за дъжд... Нещо не ми спори тази утрин. Решил бях да опиша как живеехме, когато родителите ми бяха трийсет-трийсет и двегодишни, когато сестричката ми беше пухкаво бебче (1954-55 г.), или дори когато още не се беше родила, и тримата, значи: майка, татко и аз, обитавахме мизерно обзаведени и с нисък таван две стаи в избата на улица Ниш № 4, а в съседната къща, пак вкопани в земята, единствени като нас на тази пловдивска уличка от осем къщи, с мижаво дворче всяка, живееха двама пришълци от Родопите – дядо Григор и баба Тодора.

    Синът им бе осъден от Народния съд, разминал се беше на косъм от разстрела, после и с доживотна присъда се бе разминал, за да излезе подир тринайсет години на свобода. "Закачила го амнистията" – шушукаха в махалата. Този едър, като че ли срамежлив, но и лъчезарен мъж някога бил капитан на полицейска Ловна дружина, която преследвала шумкари в Балкана преди славния (както ни учеха в училище) 9 септември 1944 г. Не си оцапал ръцете с кръв, но самата му длъжност вече била основание да бъде жестоко наказан от Новата власт. Укривал се месеци и година, докато се оттече кървавата слуз от лапите на новите властници. После отишъл сам да се предаде в милицията.

    Жена му на чичо Васко обитаваше със сина им горния етаж, а свекърът и свекървата, значи, слезли бяха от Родопите в Пловдив при снахата и внука Горчо (Григор). Леля Дафинка шиеше за съседите от махалата и така си осигуряваше хем средства за прехрана, хем възможност чат-пат да праща колети на своя затворник. Старите или родопчаните, както ги наричахме, честичко ни канеха нас, десетина хлапенца от околните къщя, да ни гощават с паничка бяло сладко и чаша вода, плюс ароматно кафенце във филджанчета колкото напръстник.

    Насядали сме по застланите с халища, дебели губери и китеници диванчета в техния тесен сутерен, па дядо Григор засучи мустак, радва ни се, пита: "Е, дечинки, с коя тамбура да ви посвиря?" Побутваме се, кискаме се в шепи, чудим се: че коя наистина от наредените по дървените полици да изберем! А той посегне към една, поеме я нежно, гальовно прокара палец по струните й, върне я на мястото й, па след няколко опитвания снеме тамбура с дълъг тъничък гриф и лакирана резонаторна кутия, напомняща кратунка за баня. И цъмън-цъмън, засвири на онази макина някоя родопска, дето в момента му е паднала на сърце, подходяща за настроението му, попрокашля се, огледа ни изпод рунтавите си нависнали вежди и... запее.

    Родопски му бяха песните, протяжно тъжни или весели, скокливи. Родопска му дрехата, достолепната му осанка на добър, строг, но чист човек, който знае онова, дето тепърва имало и ние да узнаем – за изменчивата човешка натура, за любовта и здравето, за разкоша да си млад, жизнен, за тъгата по любов, за мечтите и смъртта, за суетнята и мимолетното, за мераци и хубосии в този наш греховен, подвластен на илюзиите и лудостите ни свят.

    Цвета и Костадин Дърварови ни бяха хазяи; дядо Коце държеше шивашка частна работилничка на улица Гладстон, куцаше, беше като че ли с дървена протеза, понеже в общия кенеф на двора висеше стол с дупка, да го ползва бай Коце, кога сере. Прибран човек, вдаден в занаята; не съм чул глас да повиши, за разлика от жена му, Цвета, която си беше гадна кавгаджийка, а и за разлика от по-голямата, първата от двете им щерки Раша и Ването.

    Фактът, че Дърваровата Раша се омъжила за партизанин, караше жените от уличката да замълчават пред невъздържаните просташки приказки на Цвета. Същата тази едра и груба жена лискаше помията си току върху мене, когато седемгодишен избутвах в бебешка количка от мрачната изба сестричката Ели на огряния от пролетното слънце двор под балкона им. От влагата в сутерена бебчето преболедува, и когато майка ми имаше да шета из къщи, повиваше моята сестричка като козунак, връчваше ми шишенце с биберон и ме пращаше на двора. Слънцето помагало срещу рахит, та висях по час и два край повитото бебче, когато денят се случеше слънчев.

    "Шта прата аз дъ чукъш камани, а в таз тенджура кокалити да ти варят дано!"  (изквакано, докато в голямата тенджера, в която майка изваряваше прането, си мия нозете на двора), "Шта науча аз теби де серат гладните!" са си все лафове на Цвета. Беше забранила "да влача" хлапета у дома. Веднъж в двора се вмъкна Маринчо – внукът на дядо Марин каменаря от къщата на Ниш № 5, и Цвета връхлетя като змей, изу си налъма, и с налъма блъскаше шестгодишния ми връстник, а към мене – с пяна на уста: "Повече чузди хлапетии тук да не виждам". Съседите преглътнаха синините по техния сирак, без зъб да обелят. Татко му на Маринчо – чичо Велко, и той каменар: беше як, едър; най-малкото би могъл да я опердаши усойницата...

    Зетят-партизанин всяваше страх у съмахленците, и не понеже се е държал извисоко, а поради стряскащия факт, че е Човек на властта. Едва навършил своите шестнайсет, Пано Троплев от село Чоба седмица преди Девети (септември) лежал сред корията над село с партизанския отряд в шумата, та вследствие този важен факт години по-късно държавата го прати в Москва да учи за началник, шушукаха бабките в махалата. В онези гладни зимни месеци наперенкият трийсетинагодишен Пано, дошъл си по Нова година във ваканция из Маскве, приседнал на стълбите, ни учеше с по-големия му син Видко да приказваме по руски. "Вам гаварят", "Спасиба, маладец", "Ну, иди сюда, сволач", "Харошая девочка", "Пажалуста, тавариш", "Чорт возмьот", "Досвидания, друзя" и пр. от Пано за първи път съм ги слушал. Веселяк, естествен – поне в детския ми спомен. Мъкнеше от Съюза армаган на своите двама сина: самодвижещи се тенекиени самолетчета, камионче, танкове, влакче, огромен като супник пумпал, който мелодично бръмчи, кога му натиснеш дръжката да го задвижиш. Мотае ми се и досега из албумите мътна снимка, върху която курсантът от Висшата генералщабна академия на СССР в същия онзи двор, дето яде бой моя връстник Маринчо, Пано увековечил майка ми в момент, когато изнася от гадната изба препълнения леген с пране за простиране...

    Тъй рамо до рамо, гърбом едно към друго, живееха по онова време на тази прашна и буренясала пловдивска уличка семейството на някогашния капитан на жандармерийска Ловна дружина и семейството на някогашния партизанин от Средногорието. Като завърши военното си обучение в Москва, Пано с жена си Раша и двамата сина Видко и Коцето се пресели в София, а кога го амнистираха подир години, съседът чичо Васко, май с помощта на татко, стана мебелист в "Напредък".

    Баща ми в онези години се състезаваше с немски 200-кубиков "Цюндап" и яко се гордеех, особено когато състезателното трасе включваше Пещерско шосе край улица Ниш, Царския остров... до и на връщане от селото Оризари, и нашенци от бедняшките махали наоколо излизаха да се дивят на профучаващите оплескани до уши от кал и смазка, прелитащи като извънземни сред трясък, рев, пукот и облаци пушиляк, надупени над резервоара митичните кросаджии Байката, Чапая, Гьорги Мачев, сина му на Гьорги – Гаврил, Манчоолу, Бакърджията – личности, легендарни за онова толкова щастливо за бедняшките деца на Пловдив и смутно за родителите ни... време!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 23 oct. 2017

Илюстрации:

   горе – Избата на ул. Ниш;

   долу – С баща ми в Китен.
___
* Състояща се от осем дворни места уличка в североизточното подножие на Джендема, пресечка на Пещерско шосе отсам жп-прелеза край някогашната Гарнизонна фурна и казармите с редици танкове, бронетранспортьори, зенитки, полеви оръдия, военни камиони Opel Blitz, както и руски ЗиС-пять, дето от най-ранните години на детството ми съм запомнил с димящия комин от газ-генератора в каросерията им, плюс два кубика цепеници за гориво.
** Майка му на моя приятел от онези години Ичо - Христо Махинов, беше руса хубавица с пристиснати устни, а баща му - възпълничък плешив и пухкав добряк, за каквито лафът по нашенско е „мека Мария”. Запомнил съм го препасан с престилката на жена си да изтърсва чергите и да дразни двамата си сина, братята Колю Пушкина - две години по-големия, и моя връстник Ичо – втория) и най-малката, сестра им Тинето: „Тя ши си доди македонката от работа, и аз сичко ше й кажа, ама сииичко”. Майката, демек, беше домашният авторитет в онази къща. Бел.м., tisss.