Story – ТОПЛО, ТОПЛИЧКО

ТОПЛО, ТОПЛИЧКО

     Цяла нощ валя и слушах как вятърът свири в оголелите клони на дърветата. Болеше ме коремът и не можах да се потопя дълбоко в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката се усещах по-плътно свързан с всички онези нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по света за късичък отрязък от време. Мислех си за тебе, татко, за влажната плодна пръст, за зелената тревица, която издържа на зимата и сега пие ли пие, подръпва си влага с коренчетата.

     И си припомних как от втория месец нататък, мили татко, купчината пръст върху гроба ти започна да се сляга, как дупчица по едно време там се отвори, като да беше изровена от къртица точно, дето би трябвало във влажната пръст да е лицето ти, и наивно си помислих тогава, че може би и заровените и изоставени от нас в земята мъртви продължават да дишат.

     Прости ми, ако можеш. За всички разочарования от мене, прости, ако можеш. Татко! Нали мъртвите всичко прощават?

     Не се разбирахме с тебе, ама никак! Ти беше така рязко определен в пространството, толкова осезаеми – твоите проекти, движения, чувства, малкото думи, когато си пожелавал да си говорим. Прости, мили, и че ни веднъж не те послушах; впрочем, слушах те внимателно, съгласявах се, кимах с глава, и с ръце дори извършвах изразителни жестове… понякога, но винаги правех само онова, което съм си наумил. Ами двамата с тебе, мили татко, просто не можехме да тъчем едно и също платно, изглежда не сме били създадени за баща и син.

    И напоследък взех да разбирам: на тебе би ти подхождал който и да е от братовчедите, само не и аз! Не и аз. А така самотно ми е нощем, като си мисля за тебе! И тези жени наоколо… все намират повод да са неприятно недоволни; ако не мърморят, ако не обвиняват, не осъждат грешен някого или нещо си мърляво направено – циврят, заливат света със сълзи. Не ги разбирам и защо трябва да са толкова различни от нас.

    Помниш ли как ми даде да покарам новичкото онова пъркалце, онази красавица "Явета"? Беше яркочервена, тъкмо я беше купил и ми я даде да се поизфукам из махалата, по улица Люлебургаз... Бях вече в шести клас. Защо побърза още на другия ден да продадеш моторчето? Многобройните ти мотори след това никога повече не ми позволи да покарам. Само рече: "Като гледам как яздиш, ще се пребиеш някъде. Докато съм жив, ти мотор повече няма да пипнеш".

     А твоят брат, най-големият от вас петимата харманлийски братя, чичо Митко, който има две дъщери, веднъж, като си бъбрехте и влязох при вас, рече: "Ей това е синът, Киньо! Дето и да иде, все нещо ще домъкне вкъщи. Мъжкото внася, женското изнася”. Бях в трети клас, ходили бяхме децата от училище "Сашо Димитров" до целулозния завод край Гара Септември, ако въобще там още има завод и такава гара, и за тебе бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от боклуците в двора на завода. И ти я дадох. А ти хич не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите с джунджурии и продължихте да бъбрите за вашите мъжки работи, той бъбреше, а ти го слушаше.

    В шести клас когато бях, жестоко ме би заради едни биелни лагери SKF... от шведска стомана, най-добрата на света… Приготвил си ги бил за голямата петстотин-кубикова бракма, NSU-то; открил ги бях в твоя шкаф увити в светлокафява дебело омаслена шведска хартия и си направих количка като другите момчета от махалата. Не открих по-яки и по-големи, а тези шведски лагери бързо се разхлопаха. И на следващия ден, когато се върна с колелото от работа и дойдох да ти се похваля, ти ми се ядоса. Със салкъмова тояга ме би; имаше по нея едни големи криви шипове, но не плаках, нали, татко, само виех като животно.

    Мили мой татко, знаеш ли колко щастлив бях, когато се фуках с тебе! Помниш ли състезанията по Пещерско шосе – до Острова и обратно, край стълбичките на Бунарджика горе, чак до каменните ботуши на паметника Альоша и обратно към Братската могила. Валеше пороен дъжд с мехури по локвите и на кросаджиите лицата им бяха като на банда коминочистачи изкаляни, че залягаха ниско над резервоара, като се дупеха. Ти единствен, татко, яздеше като на парад и отдалече лицето ти грееше бяло и чисто.
 
    Бягаше (състезаваше се) с номер 45 и Zundap-ът ти добре грабеше*, обаче насред Острова, в някогашния ручей, дето е сега пловдивския зоо-кът на кмета Иван Тотев, значи насред някогашното оризище, на човека пред тебе – значи, на съперника ти Байката, веригата му паднала, и не си го подминал, спрял си да му помогнеш; та завърши тогава пети, а Байката – отново първи. Че си преценил: полага му се на Байката пред тебе да е. Спомням си, донесе найлонова риза за награда, но тогава ли беше или от друго състезание?... 

     А, помниш ли, мили мой татко!

    А когато бях четиригодишен и живеехме под наем на втория етаж зад старата фурна на улица Перущица, на адрес Захари Стоянов № 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – онзи, червения дървен джип, дето Дядо Коледа ми го донесе. Вдигна мушамата от ъгъла на масата и с голямата раш-пила заобли буково трупче…

    И веднъж, когато валеше... когато пак беше дъждовен денят, ние с майка дойдохме при тебе, край село Марково; военните пак те бяха взели запас и цял месец те нямаше. И като се заизкачвахме и се чудех дали ще те познаем сред стотината така еднакво облечени и остригани гола глава мъже запасняци, зад телените мрежи насред стръмната поляна майка ми стисна ръката и каза: "Това е той! По походката го познах. Само той върви тъй, само неговото лице е толкова бяло".

    След година се роди сестричката ми, която силно прилича на тебе… А пък аз не ти приличам, мили мой татко! Когато сте ме зачевали двамата с майка, спомените от фронта са ти били пресни и нощем вероятно и ти си имал кошмари. Няма начин да не е така; как иначе да си обясня картините от войната, които ме нападаха нощем, мене, петгодишния ти син? Не съм ходил на война. Два или три пъти съм стрелял с кавалерийска винтовка и бях най-калпавият сред момчетата. Пък ти си бил точен стрелец…

    И си мислех снощи, докато все не успявах да заспя... и си мислех за големите мъртви мъже снощи – как лежат в пръстта тези големи мъртви мъже, как нежна тревица спуска коренчета и пие дъждовна влага. И значи коренчетата им се спускат все по-дълбоко и по-дълбоко, и по-дълбоко, и по-дълбоко в пръстта на пловдивското общинско гробище, дето е топло-топличко.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 6 sep. 1983 – edited 24 oct. 2017