Ars Poetica – РЪЦЕТЕ ДА СПЛЕТЕМ!

РЪЦЕТЕ ДА СПЛЕТЕМ

Ръцете да сплетем, да ги изтръгнем
от тиранството на джобовете прашни,

на тез торби със сребърни пари
за черни дни...
Ръцете ловки,
ръцете дръзки
наедно с ръцете нежни,

отпуснати върху меката косица
на детенцето,
ръцете, дето ножа
точат, дето го забиват,
ръцете – казвам – да обединим
и да изчистим
оборите на Авгий, дето дреме скрита
ръждата на омразата,
ръмжи и хапе от снагата
на народите.

Ръцете – казвам, – не ума.
И не сърцето...
В ръцете ми е цялата надежда.

Че твърде
възгордява се умът.
И се самозабравя,
в пищни замъци обича да лежи.
А на сърцето трудно се разчита,
че конче без юзди е то,
в зеленото поле
след ветровете тича.

Ръце!
Ръце работни, потни длани –
мазолеста повърхност прогорена,
в теб ми е надеждата.
И чувам химна
на хилядите пръсти, свити във юмрук,
и се нарежда най-отпред,
разбира се,
умът. И плаче най-отзад,
естествено,
сърцето...
от щастие или от страх,
това не знам.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, jan. 1991 – edited 12 mar. 2017 

Публицистика – КНИГАТА (3.)

    ...При твоето рождение, в деня – когато ти се роди – пъпа ти не отрязаха, с вода те не умиха за очистяне, със сол те не посолиха и с пелени не повиха. Ничие око не се смили над тебе, та от милост към тебе да ти направят нещо от това, но те изхвърлиха на полето от презрение към живота ти, в деня на твоето раждане. И минавах Аз покрай тебе, и те видях, захвърлена да те тъпчат в кръвта ти, и ти казах: "в кръвта си живей!" Тъй ти казах Аз: "в кръвта си живей!"

    Из Книга на пророк Иезекииля, 16:4-6

КНИГАТА (3.)

     

      Продължение 

   11.07.2004.

   В петък ми дадоха "MasterCard" и от банкомат пред административната сграда на Пловдивския мострен панаир изтеглих 150 лв., с които купих 2 000 листа хартия финландска офсетова и с жигулата я откарах на печатаря в Рогош. Докарах го този човек от Рогош вкъщи да оправя четирите си сбъркани плаки на компютъра ми, да извади копия на принтера ми. Можеше на ксерокс да ги разпечата, но моят принтер му харесал; па като свърши тази добра работа, рече, че забравил на село ключа за апартамента си в съседния жилищен район "Тракия", та хайде обратно до неговото Рогош... И там, докато пием кафе под навеса към лятната кухничка, с нисък дрезгав глас, като ме гледа навъсено, казва, че по-големият му син Стоян недоволен бил, ядосан бил, баща и син, току-виж, ще се скарат що над уговорените 150 екземпляра от книгата ми при допълнителни 100 екземпляра вече на хубава хартия да не изкяри и синът – онзи намусеният, дето си сурка чехлите наоколо! 

   Отвърнах, че до момента над заема от 2 000 лв. съм натрупал вече над 300 лв. борчове, тъй че да правят, каквото решат с тези 150 екз.: стоте върху офсетовата, от мене доставена хартия, останалите 50 – върху хартията, за която печатарят ме излъга, че платил 187 лв. барабар с картона за кориците. Този картон струва, както разбрах седмица по-късно, 20-25 лв., не повече.

   Предложих двамата със сина, който все така се мотаеше по дворчето: суркаше си чехлите назад-напред, но не дойде при нас, та предложих: двамата – баща и син, да решат дали наведнъж ще печатат всичките общо 250 екз., или първо 150-те, пък като им дам исканите отгоре 200 лв. в края на октомври, наново ще си настройват печатарската машина, за да печатат онези допълнителни 100 екземпляра.

   Досега за печатане на книгата разходите ми са около 1550 лв. Смъкнах цената за 1 екз. на 9,90 лв. продажна стойност, тъй че при 150 екз. продадени, без да смятам колко ще иска търговецът (книжарите искат минимум 40% от продажната стойност), ще си върна вложените пари само при разпродадени всичките 250 екз. И каква ще ми е мене печалбата от десетгодишните усилия и от вложените за моето дередже луди пари за онзи, де клати гората? Само че това нямаше как да го река на двамата, баща и син, а го преглътнах, та и кафето в онзи миг като да ми се стори хем слабо, безвкусно, хем ми приседна на гърлото.

   Разделили на три части книгата за удобство при печатането: І – от 1 до 144 стр., ІІ – от 145 до 312 стр., ІІІ – от 313 до 496 стр., та двете части (вече върху пауси) втора и трета са при мен. До четири след обяд четох третата част, като поправях грешки, но оставих пет или шест грешки, които не бъркат смисъла на текста. После седнах да си направя сметка към колко хора и институции съм влязъл в дългове и кога, па и как ли ще успея да погася дължимите суми. Листа с цифри и с датите за погасяване преписах начисто с червен маркер и го лепнах от вътрешната страна на вратата в спалнята, че да ми боде очите. До тази Коледа си бях осигурил, дето се вика, светло бъдеще: значителни за даскалски хал парици потрошени, едно Много Голямо Нищо насреща, а и куп дертове около продажбите на книгата след отпечатването й.

   Допълнителни приходи не виждам как да осигуря. Допълнителен приход мога да имам само ако книгата по най-бързия начин се озове на пазара, па и успешно вземе да се харчи. Но това там – за продажбите на книгата говоря – са неща, които от мене няма как да зависят.

  12.07.2004.

Франсиско Гойя, "Сламеното чучело"

   Тази сутрин приключих четенето и коригирането върху паусите на части ІІ, ІІІ и ІV (както е по моята подредба): "Виктор", "Отнесени от вихъра" и "Кафене Анасон"). Така намесата ми в текста и за оформлението на книгата приключва. Имам идея: ако пазарът дръпне, да направя самостоятелни книги от частите І, ІІ, ІІІ и новопоявилата се част ІV "Кафене Анасон" общо четири книги по 150-200 стр., като нарисувам още двайсетина илюстрации в стил а ла щатския сериал "Семейство Симпсън". Оттук насетне всичко по печатането зависи от печатаря, каквито и съмнения да ми се струпват като градоносни облаци в този мой свят за всичко, което ми се явява с хубавичкото име на селото: Рогош.

   В 496-те страници на книгата оставих дузина грешки дребни, незначителни: при членуване на съществително, промъкнала се или повторена дума. Па се обръснах, пометох с прахосмукачката, изкъпах се. Рано сутринта, между четири и шест беше притъмняло от оловни дъждовни облаци. От шест до седем се изля дъжд като из ведро, а сега, около девет вече, небето синее чисто, слънцето пече и аз съм пак на балкончето, а моята лястовица цвърчи, кацнала пред прозореца на спалнята ми. Печатарят завчера подметна може би с най-приятелската си усмивка, която съм забелязвал у него: "Тази лястовица като че специално за тебе долита да пее".

   Сестра ми се появи вчера (неделя) към три подир обяд с кофа кайсии от вилата им над близкото до Пловдив с. Белащица. Откарах я към пет и половина до къщата, която заграби от наследствения имот от родителите ни, и тя ми донесе повреден вентилатор: "Батко-о, на! Подарявам ти го". Докъм девет вечерта си поиграх с този вентилатор: разглобих го, почистих го, смазах го, и не щеш ли, взе, че проработи.

   Сънувах тази нощ, че Re. с новия си съпруг се е пренесла да живее в къщата на майка ми и баща ми, а колата си господинът паркира в мебелната работилничка на татко... Ама че сън!

*  *  *

   В десет и четирийсет и пет тази сутрин от уличен автомат (тъй рече) по телефона ми се обажда Re. Върви, па не вярвай в сънища! Та ето какви й бяха думите:"Лесно ти е на тебе, занимаваш се единствено само със себе си, а аз за четирима трябва да се грижа!" Звучеше доста изнервено, въпреки че не виждам с какво съм й виновен. Не попитах и защо баш на мене е решила да си изкара това напрежение. Не посмях да питам каквото и да било; слушах развълнувания до кървяща болка познат глас и като ехо отгласях през трийсетина секунди по едно ангажирано и дълбоко печално, а всъщност лицемерно от моя страна съчувствено "да". Ей така сладко-сладко си побъбрихме с "моето" някогашно мило момиче. 

   Повтаряше, че лошо ме чува, че няма минута покой и непрекъснато търчи ту за едно, ту за друго. Имала проблеми с фирмата си май. Съпругът й не можел да си движи колата по не знам си каква причина, пък тя, като пробвала веднъж самичка да подкара дяволската кола, всичко й било неясно, терсене, страхувала се, та се налагало да взема няколко опреснителни урока по кормуване при някогашния си инструктор, който пък от своя страна имал същата кола... и т.н., и т.н. Отдавна не бях подлаган на такава чисто женска инвазия с приказки, които суровият ни мъжки свят обикновено не изрича или мълчешком преглъща.

   Вероятно не това е целта на обаждането, но от своя страна не съм протестирал, нищичко не съм казвал, освен че както всеки и аз имам "некои проблеми", но те не ме невротизират, докато тя ми се вижда сякаш леекичко се е невротизирала. И това естествено наля масло в огъня, даде й повод за жестоки и солени нападки. Да бе, как може да съм толкова ангажиран със себе си, а при нея, ето на! – господинът й боледува, крак си ударил или нещо се схванал, та не може да си кара леката кола, и пр., и пр. все с този характерен за колоратурно сопрано красив назидателен тон.

   Интересно, този нощескашен сън как предвиди кой ще ми се появи на хоризонта от сумрака на близкото минало! Трябва да мина и да запаля свещица за паметта на майка и татко в черквата "Св. Петка". Защо в тази черква идея си нямам, но живо си представих олтара, чергите, попа, свещниците именно в този християнски храм.

   13.07.2004.

    Храмът "Св. Петка", дето на 1 окт. 2004. според християнския ритуал

в присъствие на петокласници и родители бе осветено Българското знаме за класната ми стая по Български и Литература

   Зетят Зарко (мъжът на по-голямата ми дъщеря Вера) сутринта в неделя дойде да пием кафе, пък всъщност дойде да побъбрим двамата. Като го видях в петъка пред задния вход на Панаирния град, както се бях натоварил с онези 2 000 листа хартия и картон за печатницата в Рогош (на "баба жигула" задницата клекнала, калобраните стържат по асфалта), зарадвах му се, усетих го страшно близък, все едно ми е син. 
Та и сега пак същата доверчивост към него ме обзема. Обаче не се държах като по-възрастен, а ми е кеф да приказвам като с по-млад мъж, на когото мога да подскажа не с лакърдии колко съм велик и пр., а със стила си на живеене – нещо съществено, което мъжът научава не толкова с победи, колкото със загубите си през годините. 

   Вероятно съм му доста странен с тази моя щура гонитба подир блянове: било за самостоятелна фирма, било за десетината ръкописа, които мечтая да видя във вид на луксозни книги в ограничен тираж. Гледам около мене мъжете, дето се предали. Ами че тези българи здравеняци сякаш си нямат идея как да продължат да живеят! 

   Новичкият, присадил се към Re., ашладисал се колкото магарешки трън може да се кръстоса с китайска роза, ми е тези два дена темичка за размишление. За да ми се обажда нервна, едва ли милият е успял да обуздае енергиите у нея. Пак тя влачи основния товар, и това ще да е причина за нейната ожесточеност и за отчаянието й. Познавам и щастливи брачни двойки, ала правило като че ли в семейния си живот към Любовта да се отнасяме като към клетка. Ех, приятели, Любовта как ще оковеш, как ще й подрежеш крилата! 

   Мечтая за жена, която хем да е нежна, хем горда, самостоятелна, но не Дулсинея дел Тобозо, нуждаеща се от мъж за шерп, за товарно муле, което да й мъкне багажа.

   Несретна е женската участ; щерките ми дали следват моя стил на независимост! Мразим да ни напътстват, мразим да напътстваме. Жената между 30 и 40 г., когато е активна в личните си планове, е много по-красива в любовните авантюри от онази, дето живее в сянката на съпруга и е робиня на рожбите си. Две птици в полет – тъй си представям успешната любовна, пък и успешната семейна двойка. Само че във втория случай нещата са много по-трудни за едно амбициозно момиче.

   14.07.2004.

   Мюсюлмани заклали българин. Проклета да е цялата мюсюлманска общност на фанатици, която е Утроба на Злото в глобализиращия се свят! Нашият човек лошо не им е сторил: като шофьор на автовоз, закарал 7-8 коли втора употреба в техния Ирак. Автовоза наел. Беден човек, българин явно, името му – Георги Лазаров. Друг българин – Ивайло Кепов, също чакал да бъде ритуално обезглавен. Кепов... Ами че Иван Кепов е перущенлията, отпечатал през 1931 г. в книга свидетелски разкази за изкланите, насилените, гонените из къра като дивеч, бастисвани, дето ги стигнели, живи горени, с модерна артилерия по Перущенската черква "Св. Михаил" избивани невръстни деца, жени, старци християни, между които е и Хаджи-Трендафиловият ми род... Ивайло Кепов. Може би вече заклан? Кадрите на това клане от видеозапис, излъчен от арабската телевизия"Ал Джазира", са потресаващи, откъсва се реплика на българския коментатор. Клан бил като животно...

   Националните общности носят вина, както отделния престъпник. Това, което фанатиците на исляма вършат, е заложено като рефлекс в бита и манталитета на общността, каквото и да говорят. Не знам по-жестоко божество от представата за върховния им бог. Проклет да е не бога им, проклети да са идиотите, които колят невинни, за да прославят божеството! Ще се повторя... но трябва непрекъснато да се повтаря: няма нищо божествено в образ на върховния творец, който нахъсва обявилите се за правоверни и праведници към издевателства над невинния човек.

   Ходих на гроба на майка ми и го почистих от бурени; после бях на гроба на татко. Този гроб, обрасъл с млади акациеви храсти, едва почистих. В черквата "Св. Петка" турих за помен на двамата ми родители по свещ в сандъчето с пясъка и по свещица пред иконите на Богородица, Иисус и пазителката на живите българите откъм света на отвъдното Света Петка. Пих кафе на масата пред павилиончето на мюсюлманина от Афганистан Маруф и откарах в Рогош паусите за редактираните ІІ, ІІІ и ІV част на книгата.

   Печатарят ми иска вече не 200, а 300 лв. за допълнителните 100 екз. на книгата. Казах: 200 мога да доплатя в края на октомври, останалите 100: до края на ноември, но искам най-после да видя книгата готова за пазара. И отново за кой ли път "моят печатар" сериозен, угрижен сякаш за книгата, рече: "Книгата ти ще е готова до края на юли, в най-лошия случай около началото на август ще ги имаш поне петдесетина бройки". Предстояло му обаче на моя компютър да изработи паусите за корицата в четирите цвята, което ще рече: четири двойни страници тепърва ще прави, сетне ще ги разпечатва на принтера ми, ще ги отнесе на машината за пауси в жк Тракия, оттам отново в онзи негов омагьосан кръг Пазарджик–Пловдив–Рогош–Пловдив; дето има една приказка, "колай за Македония", драги ми Калитко! Ега си наглостта...

   Изрично настоях стоте и колкото може отгоре екземпляра да са с финландската офсетова 70-грамова хартия, а колкото остават до сто и петдесетте екземпляра, да ги прави с избраната от него сивкава най-евтина 45-грамова вестникарска хартия.
До гуша съм в дългове, а с рогошлията мохабета ни е: аз говоря, че искам да видя най-после книгата си, той ми говори, че иска от мене пари. И каква стана тя? Как я мислех, пък в какъв батак се виждам до вежди накиснат!

   17.07.2004. 

Може би най-обожествяваната до днес личност 

   Четейки втори месец вече спомените на 70-годишната Анна Ларина – съпруга на висш функционер на Съветската държава*, разстрелян и опозорен от глутницата партайци около Йосиф Сталин, ето нещицата, дето ми идат наум... 

   Животът на земята е разкошен такъв, какъвто е зададен първоначално – като постепенно просветляващ се Разум, основан върху реалността и практическите нужди на човечеството.

   Илюзиите на дръзкия компилатор Карл Маркс повтарят амбициозните, оказали се впоследствие носители на кръв и ужас, химери за успех чрез безнравственото.

   Революцията в Русия и в Средна Азия всъщност е погром върху естествения бит и развитието на поколения човешки същества. Унищожението на паметта относно миналото, отрязване издъно на родовите корени на общността, префасониране на спомените и мъдростта от вековете под сянката и в услуга на умозрителна идея... са причина за личния крах на милиони човешки същества. 

   Не осетинецът Джугашвили, а грандоманията сред политическия елит на Русия, като манталитет и съзнание, формирали се във войни със съседните империи и държави, е причина за появата на тази огромна 70-годишна Империя на Злото**, но тя влияе и върху съдбата на народи от Европа, сред които сме и ние, българите. 

   Говорим за идеологии, а не виждаме, че зад всяка хищна химера е национално безумие, плод на озадачаваща грандомания.

   Християнството, като учение на Иисус от Назарет, съветва: човекът да се пази най-много от грандоманията, обявена за основа на всички останали грехове. Всеки народ сам кове своята участ, докато национални конгломерати, обединяващи разнородни възгледи за живота (тъй като всмукват опита на много племена и народи), влияят силно, но и твърде зловещо понякога над живота на планетата.

   През последните 300 години въздействие над света са оказвали:

   1) Френската нация, чрез Наполеоновите походи на Изток; 

   2) Германската нация, чрез опити за световно господство; 

   3) САЩ, чрез световна хегемония от Втората световна война до днес.

   В естествения ход на поколенията планетата се очиства безболезнено от Злото. Протуберансите на Злото обаче обгарят понякога цели векове, както е с Ислямския фундаментализъм в епохата на Османската империя, както е в арабските държави, където фанатици на вярата определят вътрешната и външната политика.

   Корана е химн на Надменността, връщане към преодоления от Иисус т.нар. Стар завет. Облагородяването на Разума, колкото и странно да ни изглежда, идва откъм Тибет с неговата бедност и от тибетските монаси, сред които от 12-та до 33-та си година, според легендата, школува Иисус.

   Изкушено да заживее по-охолно, по-удобно, човечеството неизменно досега се е сблъсквало с хищничеството на ума. Има неясен за нас, но твърде строг ритъм в прогреса на човешката ни популация. И този ритъм може да е априори зададен от надхвърлящ изблиците на ентусиазъм и романтични мечти непонятен за нас разум.

   Какво постигна илюзията за Свобода, Братство, Равенство от зората на ХХ век?

   Разпиля достойното в Руската нация, унищожи го, противопостави Руския човек на животното в себе си. Резултатът – нация, в която пияницата е нещо нормално, бандитизмът носи успех, подлизурството е начин за успех в живота. Такива грехове не се изкупват лесно! И лесно не се преосмислят.

   Българското днешно обществено съзнание все още (не се знае докога) е в плен на същите форми на безнравственото. Най-пропадналите хора са по върховете на държавата и тях ги пазят всички институции, включително църквата.

   Народите плащат за греховете си по същия начин както отделния човек.

   Неслучилият обущарски син, семинарист и поет Йосиф Джугашвили не би бил Сталин в друго национално обкръжение. От "жаркий революционер" в нашите си български традиционни модели на живеене би израснал изряден диктатор не по-лош от всеки противен диктатор по света. Панайот Волов (1850-1876) е типичният българин интелигент, безпомощен пред успеха на грандоманията.

   Любопитното е, че грандоманите за къс отрязък от време придават енергия на огромни човешки множества, дисциплинират ги и ги отправят на заколение в името на някоя умозрителна мечта. Александър Македонски, Наполеон Бонапарт, Адолф Хитлер, Бенито Мусолини са изключително ярки грандомани. А без Йосиф Сталин не би го имало страховитият, въоръжен до зъби с ядрено оръжие Съветски съюз.

   Следва

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 12 mar. 2017

____
* Николай Бухарин (1888-1938). 
** Израз на президента на САЩ Роналд Рейгън (1911-2004). 

Публицистика – КНИГАТА (2.)

КНИГАТА (2.)

     Продължение от 07.07.

   Във филма "Томас Бекет" с Ричард Бъртън и Питър О`Туул кралят Хенри ІІ погубва своя духовен събрат, архиепископа на англиканската църква*. Първо го умъртви, сетне го въздигна, като го обяви за светец и палеше дебели владишки свещи в най-величествения храм на Средновековна Англия пред иконата му... Тази сфера на духовното винаги е била минирана с лицемерие и предателства.

  Печатарят от с. Рогош, Пловдивско може да бъде крал на средновековна Англия; да не пропусна – нито желая, ни ме изкушава участта да бъда светец. Че прекалено обичам живота, е една от причините. Пък у мене си имам доста дяволи и дяволчета с рога и копита. Не ми се нравят крайни мнения: Добро и Зло са преплетени, точно това диалектическо противоречие и единство захранва човешкия ни греховен свят с жизненост. Крайната степен на разочарованието при мене е да зарежа когото и да било нещастник, което ще рече да престана да го обсъждам.

   Основното, на което си подчиних живота след септември на 1981 г., е да пиша текстове за онова, което всички българи по потекло и манталитет си мислим, но като че няма кой високо да го съобщи първо на самите нас и след това на света. Естествено е властващите да окупират телевизията и микрофоните. Естествено е талантливи интелигенти да въртят задник, да се умилкват около пищните трапези на Властта. Естествено е довчера изящни мечтатели идеалисти да се превръщат в лицемери и тирани. Това се случва дори с високо надарени личности в Българския пантеон като Стефан Стамболов (1854-1895) и Захарий Стоянов (1850-1889)**... От друга страна обаче истината за всякакъв род предателства рано или късно излиза наяве. И не т.нар. "народ", а обикновеният унижаван и оскърбяван мой събрат по участ е Големият стопанин на затъналата в печал и турски сериали България. 

   Талант е едно, нравственост – съвсем друго; идеален вариант е гордият талант и високата нравственост хармонично да се съчетават в отделната личност, но колко са примерите за такова щастливо съчетание, питал съм се многократно. Питали са се и стотина години преди мене личности с много повече основание, понеже много по-издълбоко са познавали българската, пък и изобщо – човешката душа; идат ми наум титани в Българската литературна класика, като озадаченият изследовател на биографии сред българските националреволюционери Иван Вазов (1850-1921) или наблюдателният тънък познавач на българския опак манталитет Петко Славейков (1827-1895). Да казвам ли, че тези двамата са озадачени от наглостта, безсрамието, алчността, и особено – от грандоманията у съвсем не случайни личности от нашето близко минало. Подобно разочарование ще видим и у Елин Пелин (1877-1949), като онази прескокнала почти столетие фразичка, че ако има гений сред нас, българите, това ще да е Геният на завистта.

*  *  *

   Снощи един от съседите разправи как преживял двата си инсулта (мозъчен удар, съсирек в мозъчната кора). Събужда се на сутринта и половината му част от тялото отказва да му се подчинява, губи усет за болка и прочие. А подир това две седмици прекарал в интензивното отделение на клиниката, турен на системи... Интересно ми се видя, че предните дни бил в тонус; уредил любовна среща, която не се състояла, за да се съобрази с присъствието на съпругата у дома. Може би на подсъзнателно ниво това възпрепятстване на могъщия напор на животинското в сексуалния нагон е дало откат навътре, която енергия иначе е била предназначена навън да се излее. И това го блокирало, тръгнало отвътре да го руши. Представям си го като язовирна стена, напукала се и тръгнала да ломи всичко по пътя на хилядите кубически метри водна маса.

   Така силната амбиция обгаря човека отвътре като стихиен пожар. Бесът изригва неудържимо... Изводът? Горко на победителя, постигнал Пирова победа! Алчният, в крайна сметка, сам себе си изяжда.

    Убийството на Томас Бекет – акт, предхождащ канонизирането му за светец от неговия убиец краля Хенри ІІ. Средновековна иконопис

   По природа сме създадени уравновесено да живеем. Хармонията е сработване на противоречивите сили, които ни изпълват. Древните мъдреци я зоват нирвана, съзерцание, dolce far niente***. Устремявайки се към цел, висше постижение е да не забравяш, че самото живеене е по-важно от всяко насилено постижение, от успеха на всякаква цена. Опозицията "народ – власт" именно в този пункт се разминава с хармоничното цяло. Властта е непостоянна величина – за разлика от обикновения, наглед скучен, еднообразен стил на живеене. 

   Но кой да ни научи на изкуството как се живее?!

   Иисус от плът минава сред множество, обладано от бесове, всъщност, твърде кротък сякаш в стила си на живеене. Ходи пеш, разговаря, поучава, храни се, спи, на моменти се усамотява далеч от хорската врява. От раждането (което е чудо на чудесата) до смъртта си ние зависим от своя личен дух. Духът върши чудеса не на тласъци, не на подскоци, а спокойно и естествено както нормалния сърдечен пулс, както нормалния ритъм на дишането.

   "Учудвам се", значи изненадва ме моето неумение да приема естествения ход на нещата, т.е. нещо не съм довидял, сам себе си съм лъгал, което ще рече: причината за моя неуспех си е у мене. Философията се изгражда върху любопитството спрямо човека. Идеологиите, философските школи, религиите... са идеални схеми, от една страна, за умението да се управлява огромното множество от хора, от друга – като послание към отделния човек как да подреди приоритетите в личния си живот, как да ги степенува. Идеологията обслужва междуличностните зависимости; религията – вътрешните духовни пространства с опорни понятия, като Любов, Съвест, Истина, Вяра, Надежда, Смисъл на живота, Мисия. 

   Тоталитарните общества заимстват структурата на Религиозното, но това е само външен белег, който едва прикрива строгата последователност в практиката. Т.нар. консеквентност (последователност): причина – повод – действие – краен резултат, е сърцевина на Идеологията. Религията, като разчита априори на Вярата, или с други думи казано, на Безусловно доверие, не се интересува от хронологичната подредба на живота и света. Защо Иисус спасява Мария Магдалина от поругаването и смърт? Защото е допуснала любовта й да пренебрегне Закона и Традиционното правило ли или защото е естетически субект – млада, изкусителна, знойна жена? Или защото е тъй очарователен грешникът, разчупващ стереотипното?! Мисля, заради второто в най-голяма степен. Тя може да зачева, да ражда живот, склонна е да изкушава и да бъде изкушавана.

   Бог-отец би я убил, защото мерките му са крайни, фиксиращи, ограничаващи. А у Иисус животът е проекция, значи: нищо съществуващо в този живот не бива да се погубва. Христос допуска правото на човека да се развива и да се променя според своята вътрешна логика. Обратно – Богът-отец изрича гръмогласно забрани, гледа на човешкото същество като на кукла от тръстика, като на слуга и вечно задължен, вечно подчинен да следва логиката и волята на Върховния суверен.

   08.07.2004

Франсиско Гойя (1746-1828), Разстрелът на 3 май 1808 г.****

   По обяд печатарят от Рогош ме чакаше пред павилиончето на Маруф. Донесе ми готовите отпечатани в коли страници: 1-18, 127-144 и 55-90. Три пропуска откривам, докато набързо преглеждам. Уговорих го да изчака с отпечатването, докато осигуря офсетовата финландска хартия за допълнителните сто екземпляра към 150-те. Тази утрин му обадих и за грешки на 130 и 140 стр. За да изляза от ситуацията с грешките, които не бих могъл да оправя, ако вече са преснимани на работните плаки, написах следния текст към лист, който да се пъха или да бъде лепен отвътре върху задната корица на книгата. Ей го този текст... 

  За да се премята непохватно по арената, предизвиквайки лудешки смях у публиката, клоунът трябва до съвършенство да владее умението на атлета, акробата, гимнастика, жонгльора. Коректорите на един от най-престижните вестници в Обединеното кралство**** в редакторското каре отбелязват колко са правописните грешки в поредното издание именно за да доставят кеф на претенциозния читател, който – четейки, би се радвал да открие кои точно са грешките. Авторът, докато коригираше книгата "Ламски" и за да не утежнява работата по печатането, остави непоправени някои промъкнали се нелегално "дървеници". В следващите издания тези пропуски естествено не ще ги има, но няма ли да се изгуби чарът при четенето, ако всичко е просто неприлично безгрешно? Четенето – както и животът, впрочем, е игра. 7 юли 2004 г. Авторът

   Следва

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 11 mar. 2017

____
* Вж.http://historynakratko.blogspot.bg/2015/12/ii.html
** Има епизод, в който властникът Захари Стоянов праща бележка с категорично нареждане до чиновника в подчинено на правителството му държавно ведомство Алеко Константинов пряко всякакво понятие за нравственост да бъде бастисан вестник, само понеже огласил за далавери във високите етажи на властта.
*** Сладко безделие (от лат.).
**** Вж. http://images.google.bg/imgres?imgurl=ht...sa%3DG%26um%3D1.
***** UK.

Публицистика – КНИГАТА (1.)

    Но те не предприели нищо, защото тогава се събрали на съвет в Егий. Там Арат се качил на трибуната и плакал някое време, заровил лице в хламидата си. Хората се чудели, питали го какво има, а той рекъл: "Клеомен погуби Мегалополис".

    Плутарх, из животописа "Клеомен"

   Ще се обърна предварително с молба към читателя: да не ме обвинява, ако не изложа изчерпателно едно по едно всички техни дела, а и ги посъкратя, защото аз не пиша историческо съчинение, а пиша животопис, и не непременно във великите дела се разкрива добродетелта или порочна нечия натура. В нещо дребно, в една само незначителна фраза или шегичка човешкият характер често се проявява по-ясно, отколкото в кръвопролитни битки, при стълкновения между огромни армии и обсади. Както живописците, например, улавят характера по чертите на лицето и по израза на очите, без да обръщат внимание върху останалите части на тялото, така и мене трябва да ми се позволи да наблюдавам по-скоро изявите на душата и по тях да пресъздам живота... а военните подвизи да оставя на други автори.

    Плутарх, из животописа на Александър Македонски

КНИГАТА (1.)

    6 юли 2004

    Предстои да уговоря с неколцина подробностите около излизане на книгата "Ламски": първо, с местната телевизия "Евроком" (за рекламен клип); второ, за хартията с някоя си Нели Барбова от Панаирния град; трето, да си извадя кредитна карта в местна банка; четвърто, със Здравко Комитов, някогашен мой ученик, да се уговоря да ми направи е-mail адрес и профил в Интернет. И още, и още...

    Сред най-романтичните проекти около появата на "Ламски" бе пътуване до с. Славянци в посока Бургас, дето се произвежда най-качественият български вермут "Чочосан"; и онези хора там с техния вермут имах идея да ги ползвам за разгласа на книгата "Ламски". Чудесни идеи, фантастични блянове бяха то, налудничавост – едва сдържана да не избие навън вътрешна еуфория. Греел съм осветен отвътре като онези кукерски фенери, дето в издълбаната с лъжица диня гори свещ и вечер това нещо свети призрачно. Целият да съм напомнял дълбан с лъжица карпуз с палнатата вътре църковна свещица пред олтара на глупавата ми радост. Ай, че наивник! Ай, колко щастлив бях в онези дни на юли 2004!*

    От осем докъм единайсет с инж. Тодор Ряпов на кафе и бира бъбрим си за това-онова. Есенцията от неговите приказки: "Чувствам манипулацията, която се върши над всички нас като българи, над нашите деца, внуци, а не мога да го изразя с думи така, както ти можеш".  И от вуйчо ми Любен, и от двете ми лели Василка и Виолета от Пазарджик съм чувал нещо в този смисъл изречено: "Много работи сме преживели, ти си човекът, който си длъжен да ни опишеш, защото можеш, защото инак – отидем ли си неизвестни, този опит, тази мъка ще се попилее, а хората след нас трябва да знаят какво сме претърпели; ти си между нас пишещият, длъжен си да разкажеш за нас, Джоре!"

    Приятелят инж. Ряпов, между другото, не одобрява стила ми на живот, особено отношенията ми с женския свят. Смята ме за човек, който си позволява повече свобода, отколкото е редно, гледа недоверчиво, като казвам, че живея монашески, не тичам по фусти, а момичетата не са тъй чести гостенки в монашеската обител. И пак не ми вярва.

    Виждам го уморен; хем си е уж почти същият във физически облик, хем някак смирил се, състарил се духом, трудно излизащ от бронята, в която сам се оковал. Въпреки че под пластовете рутина и преживяно, като приятели от над четирийсет години, усещам го, жив е още у него онзи наперен хлапак от годините на общото ни юношество и ранна младост (1960-1967), когато пак така страстно обсъждахме света наоколо и живота на всеки от нас двамата. А може би жена му да е причина за тази негова резигнация (отдръпване), но не му го казах, да не се засегне. И си давам сметка, че – когато са в брачна връзка, мъжът и жената са на онази възраст в духа, на която се чувства по-силният характер между двамата. В случая жена му е водещият между тях и у него е причината да се примири; че ми държа и кратко назидателно слово защо толкова съм си държал на свободата.

    Снощи, преди да заспя, имах странното усещане, че някакви преображения ми предстоят. Подсъзнателно виждам разворени врати и езерно спокойствие. И това ме изпълва с напрежение, та се разкуцуках от вчера подир обяд. В дългове съм – към стотина лева, които ще погася до края на месеца. А и книгата ме тревожи, така зависима от своенравния печатар, когото наех. До 22 юли щял съм, според него, да я видя отпечатана, но не мога да съм сигурен. 

    Към края на август в Пловдив вероятно ще се появи Милена П. от Англия; и там нещо неясно, понеже имам щурата идея да я изкуша да преведе книгата на английски. Не знам как си преподава английския на англичанчетата, но си мисля: пловдивският сленг с присъщите му идиоматични изрази и нюанси на местната иронична реч, изпъстрена с турцизми, трябва да й идат отръки, нали е израснала в този град!

    Всъщност, последните месеци нямам онова женско присъствие около себе си, което винаги ме е зареждало с авантюризъм, страсти, с желание за писане. Чоглаво ми е и от кроткото безветрие в най-интимния ми живот. Е, занимания си намирам, както винаги, но... Любов, къде се запиля? – ще ми се да изкрещя с все сила.

*  *  *

    Печатарят каза, че печатал вече книгата ми на обемна 50-грамова хартия. А взел 500 листа 45-грамова вестникарска за сина си Стоян. Току-що говорих по телефона със с. Рогош. Казах му, че във вторник ще му закарам още 2 000 листа хартия 70-грамова финландска офсетова, бяла като мляко: да отпечата върху нея допълнително стоте екземпляра от "Ламски". Тъй че тиражът да стане общо 250 екземпляра. Защо тези претенции от моя страна ли? Ето защо...

    Отидох в Панаирния град и там, от фирмата "Папирснаб" ми дадоха цените, доста по-ниски от онези, която печатарят ми бе обявил (хем без включените 20% ДДС), т.е. 185 лв. за 3 000 листа хартия, плюс картона за кориците на първите 150 екземляра; реалната сума за всичко: (с включения ДДС, се оказа 112, 32 лв. Като го попитах за разминаването между 185 и 112 лв., печатарят смотолеви "Ще ти върна пари". Казах: "Пари не ща от теб. Искам книги". И затова че се опита да ме излъже, ще допечата още 100 (сто) екземпляра от книгата ми, без да му заплащам допълнително. Каза: "Ама тази офсетова хартия сега трябва да я имам, докато печатам първите коли". Утре щял да идва в Пловдив, непременно щял да ми се обади, така обеща.

    Отбих се до офиса на банката за кредитната "MasterCard". В петък, най-късно в понеделник картата ще я имам. И ще изтегля 200 лв. за допълнителната хартия.

    7 юли 2004

    Днес е храмов празник на Араповския манастир "Св. Неделя", на 7 км. след Асеновград . Човека стореното от него добро го закриля. Проблем всъщност ми е как опакия печатар да обърна с добрата му страна към книгата "Ламски". Зная неприятната максима "Където се намесят пари, няма приятелство, няма близки и роднини!" Така ме разочарова и сестра ми, която заграби моя дял от майчиното и бащиното ни наследство, всичко отнесе като куцо пиле домат и от горд човек пред очите ми се превърна в хленчещо, което кръжи наоколо ми и ми досажда.

    Така и колегата Радев видях да се мята като ловък играч, но като хитрец на дребно. И тъй като съм внук на Борис Дявола, който беше в състояние и да убие само защото онзи отсреща в качеството на сърдечен приятел, се изкушил да го лъже, та ето защо не желая да губя печатаря като чешит, който ми е бил на сърце. Лесно е да осъдиш, трудно е да разбереш. И го разбирам, мисля си: притиснат от разни страни, няма си постоянен приход, животът му тъй му се сложил, че за да продължи, принуден е бил да лавира, да хитрува. Може би е престанал да вярва в честността, понеже е срещал дотук само проспериращи отрепки и доверчиви наивници, които допускат да са жертва за негодниците. Неприятно ще ми е да го изгубя като приятел. Но как с човешкия си глас или без думи да му кажа, че ценя таланта му, но ме притеснява малодушието му да хитрува на дребно? Българите сме царе да си погубваме приятелствата заради грехове мимолетни; и изкушени да се усетим горди, мачкаме сбъркалия, притискаме го до стената с възторжения възглас "Видя ли се колко си жалък!" Могъл бих и аз да съм на негово място, ако съм се обезверил в собствените си качества.

    Не ми е приятел в онзи великолепен смисъл на това понятие, заради който великолепен смисъл приятелите са ти и най-добронамерените съдници: че ти казват истината, но не заели назидателна поза насред площада, а в тишината и уюта на човечността, на четири очи.  Не съм обаче никак сигурен възможно ли е приятелство между хищници.

    Много неща по текстообработката научих и мога да науча от него. Двамата, общо взето, трудно оцеляваме в тази разсипана, ден подир ден унищожавана от престъпници и дръзки тарикати България, та не е нужно да се настройваме един срещу друг. Едно вече знам: може да ми е съмишленик, ала за приятел не става. Силата ми, ако не се заблуждавам, е в настойчивостта да следвам набелязаната цел; неговата сила, според мен, е в артистичността и умението бързичко да се пренастройва спрямо обстоятелствата в политическия и стопанския пейзаж на лъже-демокрацията. Могло е да сме успешен тандем, всеки със своите качества в общата работа, уви!

    Духовното пространство на сегашна България е окупирано от джуджета на духа, които на всичкото отгоре се опитват да минат за интелектуалци, за елит на нацията, а са си просто едни отрепки, наред с онези лъжливи сламени човечета от всичките ни досегашни правителства и мнозинството депутати в българското Народно събрание. Според сбърканата мерна система на този лъже-елит, Ахмед Доган е днешният Васил Левски, Иван Костов – днешният наш Стефан Стамболов, Петър Стоянов – мъжът на века, просто понеже сами допълзели или били качени до върха на държавата и общественото пространство.

    Има и друга йерархия: йерархия на духовните ценности, и там множеството от седем (вероятно вече сме под пет) милиона простосмъртни българи по-иначе преценява. Наглият грандоман това не разбира или се преструва, че не разбира. В това множество е духовната енергия на България, но някой трябва да го каже ясно и на глас: да се надсмее над самозванеца, великолепието на честността да посочи наред с тихото достойнство у българина пред кресльовците. И сега, като пиша, виждам онзи възрастен мъж в Калугерово, дето е единият от корените на майчиния ми род, онзи омерзен човек от Калугерово е пред очите ми: предпочел да си тури край на живота, но да не позволи да бъде унижаван.

    Следва

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 10 mar. 2017

____
* Пасаж, добавен на 6 май 2007 г. при редактиране на текста.