Публицистика – КНИГАТА (1.)

    Но те не предприели нищо, защото тогава се събрали на съвет в Егий. Там Арат се качил на трибуната и плакал някое време, заровил лице в хламидата си. Хората се чудели, питали го какво има, а той рекъл: "Клеомен погуби Мегалополис".

    Плутарх, из животописа "Клеомен"

   Ще се обърна предварително с молба към читателя: да не ме обвинява, ако не изложа изчерпателно едно по едно всички техни дела, а и ги посъкратя, защото аз не пиша историческо съчинение, а пиша животопис, и не непременно във великите дела се разкрива добродетелта или порочна нечия натура. В нещо дребно, в една само незначителна фраза или шегичка човешкият характер често се проявява по-ясно, отколкото в кръвопролитни битки, при стълкновения между огромни армии и обсади. Както живописците, например, улавят характера по чертите на лицето и по израза на очите, без да обръщат внимание върху останалите части на тялото, така и мене трябва да ми се позволи да наблюдавам по-скоро изявите на душата и по тях да пресъздам живота... а военните подвизи да оставя на други автори.

    Плутарх, из животописа на Александър Македонски

КНИГАТА (1.)

    6 юли 2004

    Предстои да уговоря с неколцина подробностите около излизане на книгата "Ламски": първо, с местната телевизия "Евроком" (за рекламен клип); второ, за хартията с някоя си Нели Барбова от Панаирния град; трето, да си извадя кредитна карта в местна банка; четвърто, със Здравко Комитов, някогашен мой ученик, да се уговоря да ми направи е-mail адрес и профил в Интернет. И още, и още...

    Сред най-романтичните проекти около появата на "Ламски" бе пътуване до с. Славянци в посока Бургас, дето се произвежда най-качественият български вермут "Чочосан"; и онези хора там с техния вермут имах идея да ги ползвам за разгласа на книгата "Ламски". Чудесни идеи, фантастични блянове бяха то, налудничавост – едва сдържана да не избие навън вътрешна еуфория. Греел съм осветен отвътре като онези кукерски фенери, дето в издълбаната с лъжица диня гори свещ и вечер това нещо свети призрачно. Целият да съм напомнял дълбан с лъжица карпуз с палнатата вътре църковна свещица пред олтара на глупавата ми радост. Ай, че наивник! Ай, колко щастлив бях в онези дни на юли 2004!*

    От осем докъм единайсет с инж. Тодор Ряпов на кафе и бира бъбрим си за това-онова. Есенцията от неговите приказки: "Чувствам манипулацията, която се върши над всички нас като българи, над нашите деца, внуци, а не мога да го изразя с думи така, както ти можеш".  И от вуйчо ми Любен, и от двете ми лели Василка и Виолета от Пазарджик съм чувал нещо в този смисъл изречено: "Много работи сме преживели, ти си човекът, който си длъжен да ни опишеш, защото можеш, защото инак – отидем ли си неизвестни, този опит, тази мъка ще се попилее, а хората след нас трябва да знаят какво сме претърпели; ти си между нас пишещият, длъжен си да разкажеш за нас, Джоре!"

    Приятелят инж. Ряпов, между другото, не одобрява стила ми на живот, особено отношенията ми с женския свят. Смята ме за човек, който си позволява повече свобода, отколкото е редно, гледа недоверчиво, като казвам, че живея монашески, не тичам по фусти, а момичетата не са тъй чести гостенки в монашеската обител. И пак не ми вярва.

    Виждам го уморен; хем си е уж почти същият във физически облик, хем някак смирил се, състарил се духом, трудно излизащ от бронята, в която сам се оковал. Въпреки че под пластовете рутина и преживяно, като приятели от над четирийсет години, усещам го, жив е още у него онзи наперен хлапак от годините на общото ни юношество и ранна младост (1960-1967), когато пак така страстно обсъждахме света наоколо и живота на всеки от нас двамата. А може би жена му да е причина за тази негова резигнация (отдръпване), но не му го казах, да не се засегне. И си давам сметка, че – когато са в брачна връзка, мъжът и жената са на онази възраст в духа, на която се чувства по-силният характер между двамата. В случая жена му е водещият между тях и у него е причината да се примири; че ми държа и кратко назидателно слово защо толкова съм си държал на свободата.

    Снощи, преди да заспя, имах странното усещане, че някакви преображения ми предстоят. Подсъзнателно виждам разворени врати и езерно спокойствие. И това ме изпълва с напрежение, та се разкуцуках от вчера подир обяд. В дългове съм – към стотина лева, които ще погася до края на месеца. А и книгата ме тревожи, така зависима от своенравния печатар, когото наех. До 22 юли щял съм, според него, да я видя отпечатана, но не мога да съм сигурен. 

    Към края на август в Пловдив вероятно ще се появи Милена П. от Англия; и там нещо неясно, понеже имам щурата идея да я изкуша да преведе книгата на английски. Не знам как си преподава английския на англичанчетата, но си мисля: пловдивският сленг с присъщите му идиоматични изрази и нюанси на местната иронична реч, изпъстрена с турцизми, трябва да й идат отръки, нали е израснала в този град!

    Всъщност, последните месеци нямам онова женско присъствие около себе си, което винаги ме е зареждало с авантюризъм, страсти, с желание за писане. Чоглаво ми е и от кроткото безветрие в най-интимния ми живот. Е, занимания си намирам, както винаги, но... Любов, къде се запиля? – ще ми се да изкрещя с все сила.

*  *  *

    Печатарят каза, че печатал вече книгата ми на обемна 50-грамова хартия. А взел 500 листа 45-грамова вестникарска за сина си Стоян. Току-що говорих по телефона със с. Рогош. Казах му, че във вторник ще му закарам още 2 000 листа хартия 70-грамова финландска офсетова, бяла като мляко: да отпечата върху нея допълнително стоте екземпляра от "Ламски". Тъй че тиражът да стане общо 250 екземпляра. Защо тези претенции от моя страна ли? Ето защо...

    Отидох в Панаирния град и там, от фирмата "Папирснаб" ми дадоха цените, доста по-ниски от онези, която печатарят ми бе обявил (хем без включените 20% ДДС), т.е. 185 лв. за 3 000 листа хартия, плюс картона за кориците на първите 150 екземляра; реалната сума за всичко: (с включения ДДС, се оказа 112, 32 лв. Като го попитах за разминаването между 185 и 112 лв., печатарят смотолеви "Ще ти върна пари". Казах: "Пари не ща от теб. Искам книги". И затова че се опита да ме излъже, ще допечата още 100 (сто) екземпляра от книгата ми, без да му заплащам допълнително. Каза: "Ама тази офсетова хартия сега трябва да я имам, докато печатам първите коли". Утре щял да идва в Пловдив, непременно щял да ми се обади, така обеща.

    Отбих се до офиса на банката за кредитната "MasterCard". В петък, най-късно в понеделник картата ще я имам. И ще изтегля 200 лв. за допълнителната хартия.

    7 юли 2004

    Днес е храмов празник на Араповския манастир "Св. Неделя", на 7 км. след Асеновград . Човека стореното от него добро го закриля. Проблем всъщност ми е как опакия печатар да обърна с добрата му страна към книгата "Ламски". Зная неприятната максима "Където се намесят пари, няма приятелство, няма близки и роднини!" Така ме разочарова и сестра ми, която заграби моя дял от майчиното и бащиното ни наследство, всичко отнесе като куцо пиле домат и от горд човек пред очите ми се превърна в хленчещо, което кръжи наоколо ми и ми досажда.

    Така и колегата Радев видях да се мята като ловък играч, но като хитрец на дребно. И тъй като съм внук на Борис Дявола, който беше в състояние и да убие само защото онзи отсреща в качеството на сърдечен приятел, се изкушил да го лъже, та ето защо не желая да губя печатаря като чешит, който ми е бил на сърце. Лесно е да осъдиш, трудно е да разбереш. И го разбирам, мисля си: притиснат от разни страни, няма си постоянен приход, животът му тъй му се сложил, че за да продължи, принуден е бил да лавира, да хитрува. Може би е престанал да вярва в честността, понеже е срещал дотук само проспериращи отрепки и доверчиви наивници, които допускат да са жертва за негодниците. Неприятно ще ми е да го изгубя като приятел. Но как с човешкия си глас или без думи да му кажа, че ценя таланта му, но ме притеснява малодушието му да хитрува на дребно? Българите сме царе да си погубваме приятелствата заради грехове мимолетни; и изкушени да се усетим горди, мачкаме сбъркалия, притискаме го до стената с възторжения възглас "Видя ли се колко си жалък!" Могъл бих и аз да съм на негово място, ако съм се обезверил в собствените си качества.

    Не ми е приятел в онзи великолепен смисъл на това понятие, заради който великолепен смисъл приятелите са ти и най-добронамерените съдници: че ти казват истината, но не заели назидателна поза насред площада, а в тишината и уюта на човечността, на четири очи.  Не съм обаче никак сигурен възможно ли е приятелство между хищници.

    Много неща по текстообработката научих и мога да науча от него. Двамата, общо взето, трудно оцеляваме в тази разсипана, ден подир ден унищожавана от престъпници и дръзки тарикати България, та не е нужно да се настройваме един срещу друг. Едно вече знам: може да ми е съмишленик, ала за приятел не става. Силата ми, ако не се заблуждавам, е в настойчивостта да следвам набелязаната цел; неговата сила, според мен, е в артистичността и умението бързичко да се пренастройва спрямо обстоятелствата в политическия и стопанския пейзаж на лъже-демокрацията. Могло е да сме успешен тандем, всеки със своите качества в общата работа, уви!

    Духовното пространство на сегашна България е окупирано от джуджета на духа, които на всичкото отгоре се опитват да минат за интелектуалци, за елит на нацията, а са си просто едни отрепки, наред с онези лъжливи сламени човечета от всичките ни досегашни правителства и мнозинството депутати в българското Народно събрание. Според сбърканата мерна система на този лъже-елит, Ахмед Доган е днешният Васил Левски, Иван Костов – днешният наш Стефан Стамболов, Петър Стоянов – мъжът на века, просто понеже сами допълзели или били качени до върха на държавата и общественото пространство.

    Има и друга йерархия: йерархия на духовните ценности, и там множеството от седем (вероятно вече сме под пет) милиона простосмъртни българи по-иначе преценява. Наглият грандоман това не разбира или се преструва, че не разбира. В това множество е духовната енергия на България, но някой трябва да го каже ясно и на глас: да се надсмее над самозванеца, великолепието на честността да посочи наред с тихото достойнство у българина пред кресльовците. И сега, като пиша, виждам онзи възрастен мъж в Калугерово, дето е единият от корените на майчиния ми род, онзи омерзен човек от Калугерово е пред очите ми: предпочел да си тури край на живота, но да не позволи да бъде унижаван.

    Следва

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 10 mar. 2017

____
* Пасаж, добавен на 6 май 2007 г. при редактиране на текста.