Публицистика – КНИГАТА (3.)

    ...При твоето рождение, в деня – когато ти се роди – пъпа ти не отрязаха, с вода те не умиха за очистяне, със сол те не посолиха и с пелени не повиха. Ничие око не се смили над тебе, та от милост към тебе да ти направят нещо от това, но те изхвърлиха на полето от презрение към живота ти, в деня на твоето раждане. И минавах Аз покрай тебе, и те видях, захвърлена да те тъпчат в кръвта ти, и ти казах: "в кръвта си живей!" Тъй ти казах Аз: "в кръвта си живей!"

    Из Книга на пророк Иезекииля, 16:4-6

КНИГАТА (3.)

     

      Продължение 

   11.07.2004.

   В петък ми дадоха "MasterCard" и от банкомат пред административната сграда на Пловдивския мострен панаир изтеглих 150 лв., с които купих 2 000 листа хартия финландска офсетова и с жигулата я откарах на печатаря в Рогош. Докарах го този човек от Рогош вкъщи да оправя четирите си сбъркани плаки на компютъра ми, да извади копия на принтера ми. Можеше на ксерокс да ги разпечата, но моят принтер му харесал; па като свърши тази добра работа, рече, че забравил на село ключа за апартамента си в съседния жилищен район "Тракия", та хайде обратно до неговото Рогош... И там, докато пием кафе под навеса към лятната кухничка, с нисък дрезгав глас, като ме гледа навъсено, казва, че по-големият му син Стоян недоволен бил, ядосан бил, баща и син, току-виж, ще се скарат що над уговорените 150 екземпляра от книгата ми при допълнителни 100 екземпляра вече на хубава хартия да не изкяри и синът – онзи намусеният, дето си сурка чехлите наоколо! 

   Отвърнах, че до момента над заема от 2 000 лв. съм натрупал вече над 300 лв. борчове, тъй че да правят, каквото решат с тези 150 екз.: стоте върху офсетовата, от мене доставена хартия, останалите 50 – върху хартията, за която печатарят ме излъга, че платил 187 лв. барабар с картона за кориците. Този картон струва, както разбрах седмица по-късно, 20-25 лв., не повече.

   Предложих двамата със сина, който все така се мотаеше по дворчето: суркаше си чехлите назад-напред, но не дойде при нас, та предложих: двамата – баща и син, да решат дали наведнъж ще печатат всичките общо 250 екз., или първо 150-те, пък като им дам исканите отгоре 200 лв. в края на октомври, наново ще си настройват печатарската машина, за да печатат онези допълнителни 100 екземпляра.

   Досега за печатане на книгата разходите ми са около 1550 лв. Смъкнах цената за 1 екз. на 9,90 лв. продажна стойност, тъй че при 150 екз. продадени, без да смятам колко ще иска търговецът (книжарите искат минимум 40% от продажната стойност), ще си върна вложените пари само при разпродадени всичките 250 екз. И каква ще ми е мене печалбата от десетгодишните усилия и от вложените за моето дередже луди пари за онзи, де клати гората? Само че това нямаше как да го река на двамата, баща и син, а го преглътнах, та и кафето в онзи миг като да ми се стори хем слабо, безвкусно, хем ми приседна на гърлото.

   Разделили на три части книгата за удобство при печатането: І – от 1 до 144 стр., ІІ – от 145 до 312 стр., ІІІ – от 313 до 496 стр., та двете части (вече върху пауси) втора и трета са при мен. До четири след обяд четох третата част, като поправях грешки, но оставих пет или шест грешки, които не бъркат смисъла на текста. После седнах да си направя сметка към колко хора и институции съм влязъл в дългове и кога, па и как ли ще успея да погася дължимите суми. Листа с цифри и с датите за погасяване преписах начисто с червен маркер и го лепнах от вътрешната страна на вратата в спалнята, че да ми боде очите. До тази Коледа си бях осигурил, дето се вика, светло бъдеще: значителни за даскалски хал парици потрошени, едно Много Голямо Нищо насреща, а и куп дертове около продажбите на книгата след отпечатването й.

   Допълнителни приходи не виждам как да осигуря. Допълнителен приход мога да имам само ако книгата по най-бързия начин се озове на пазара, па и успешно вземе да се харчи. Но това там – за продажбите на книгата говоря – са неща, които от мене няма как да зависят.

  12.07.2004.

Франсиско Гойя, "Сламеното чучело"

   Тази сутрин приключих четенето и коригирането върху паусите на части ІІ, ІІІ и ІV (както е по моята подредба): "Виктор", "Отнесени от вихъра" и "Кафене Анасон"). Така намесата ми в текста и за оформлението на книгата приключва. Имам идея: ако пазарът дръпне, да направя самостоятелни книги от частите І, ІІ, ІІІ и новопоявилата се част ІV "Кафене Анасон" общо четири книги по 150-200 стр., като нарисувам още двайсетина илюстрации в стил а ла щатския сериал "Семейство Симпсън". Оттук насетне всичко по печатането зависи от печатаря, каквито и съмнения да ми се струпват като градоносни облаци в този мой свят за всичко, което ми се явява с хубавичкото име на селото: Рогош.

   В 496-те страници на книгата оставих дузина грешки дребни, незначителни: при членуване на съществително, промъкнала се или повторена дума. Па се обръснах, пометох с прахосмукачката, изкъпах се. Рано сутринта, между четири и шест беше притъмняло от оловни дъждовни облаци. От шест до седем се изля дъжд като из ведро, а сега, около девет вече, небето синее чисто, слънцето пече и аз съм пак на балкончето, а моята лястовица цвърчи, кацнала пред прозореца на спалнята ми. Печатарят завчера подметна може би с най-приятелската си усмивка, която съм забелязвал у него: "Тази лястовица като че специално за тебе долита да пее".

   Сестра ми се появи вчера (неделя) към три подир обяд с кофа кайсии от вилата им над близкото до Пловдив с. Белащица. Откарах я към пет и половина до къщата, която заграби от наследствения имот от родителите ни, и тя ми донесе повреден вентилатор: "Батко-о, на! Подарявам ти го". Докъм девет вечерта си поиграх с този вентилатор: разглобих го, почистих го, смазах го, и не щеш ли, взе, че проработи.

   Сънувах тази нощ, че Re. с новия си съпруг се е пренесла да живее в къщата на майка ми и баща ми, а колата си господинът паркира в мебелната работилничка на татко... Ама че сън!

*  *  *

   В десет и четирийсет и пет тази сутрин от уличен автомат (тъй рече) по телефона ми се обажда Re. Върви, па не вярвай в сънища! Та ето какви й бяха думите:"Лесно ти е на тебе, занимаваш се единствено само със себе си, а аз за четирима трябва да се грижа!" Звучеше доста изнервено, въпреки че не виждам с какво съм й виновен. Не попитах и защо баш на мене е решила да си изкара това напрежение. Не посмях да питам каквото и да било; слушах развълнувания до кървяща болка познат глас и като ехо отгласях през трийсетина секунди по едно ангажирано и дълбоко печално, а всъщност лицемерно от моя страна съчувствено "да". Ей така сладко-сладко си побъбрихме с "моето" някогашно мило момиче. 

   Повтаряше, че лошо ме чува, че няма минута покой и непрекъснато търчи ту за едно, ту за друго. Имала проблеми с фирмата си май. Съпругът й не можел да си движи колата по не знам си каква причина, пък тя, като пробвала веднъж самичка да подкара дяволската кола, всичко й било неясно, терсене, страхувала се, та се налагало да взема няколко опреснителни урока по кормуване при някогашния си инструктор, който пък от своя страна имал същата кола... и т.н., и т.н. Отдавна не бях подлаган на такава чисто женска инвазия с приказки, които суровият ни мъжки свят обикновено не изрича или мълчешком преглъща.

   Вероятно не това е целта на обаждането, но от своя страна не съм протестирал, нищичко не съм казвал, освен че както всеки и аз имам "некои проблеми", но те не ме невротизират, докато тя ми се вижда сякаш леекичко се е невротизирала. И това естествено наля масло в огъня, даде й повод за жестоки и солени нападки. Да бе, как може да съм толкова ангажиран със себе си, а при нея, ето на! – господинът й боледува, крак си ударил или нещо се схванал, та не може да си кара леката кола, и пр., и пр. все с този характерен за колоратурно сопрано красив назидателен тон.

   Интересно, този нощескашен сън как предвиди кой ще ми се появи на хоризонта от сумрака на близкото минало! Трябва да мина и да запаля свещица за паметта на майка и татко в черквата "Св. Петка". Защо в тази черква идея си нямам, но живо си представих олтара, чергите, попа, свещниците именно в този християнски храм.

   13.07.2004.

    Храмът "Св. Петка", дето на 1 окт. 2004. според християнския ритуал

в присъствие на петокласници и родители бе осветено Българското знаме за класната ми стая по Български и Литература

   Зетят Зарко (мъжът на по-голямата ми дъщеря Вера) сутринта в неделя дойде да пием кафе, пък всъщност дойде да побъбрим двамата. Като го видях в петъка пред задния вход на Панаирния град, както се бях натоварил с онези 2 000 листа хартия и картон за печатницата в Рогош (на "баба жигула" задницата клекнала, калобраните стържат по асфалта), зарадвах му се, усетих го страшно близък, все едно ми е син. 
Та и сега пак същата доверчивост към него ме обзема. Обаче не се държах като по-възрастен, а ми е кеф да приказвам като с по-млад мъж, на когото мога да подскажа не с лакърдии колко съм велик и пр., а със стила си на живеене – нещо съществено, което мъжът научава не толкова с победи, колкото със загубите си през годините. 

   Вероятно съм му доста странен с тази моя щура гонитба подир блянове: било за самостоятелна фирма, било за десетината ръкописа, които мечтая да видя във вид на луксозни книги в ограничен тираж. Гледам около мене мъжете, дето се предали. Ами че тези българи здравеняци сякаш си нямат идея как да продължат да живеят! 

   Новичкият, присадил се към Re., ашладисал се колкото магарешки трън може да се кръстоса с китайска роза, ми е тези два дена темичка за размишление. За да ми се обажда нервна, едва ли милият е успял да обуздае енергиите у нея. Пак тя влачи основния товар, и това ще да е причина за нейната ожесточеност и за отчаянието й. Познавам и щастливи брачни двойки, ала правило като че ли в семейния си живот към Любовта да се отнасяме като към клетка. Ех, приятели, Любовта как ще оковеш, как ще й подрежеш крилата! 

   Мечтая за жена, която хем да е нежна, хем горда, самостоятелна, но не Дулсинея дел Тобозо, нуждаеща се от мъж за шерп, за товарно муле, което да й мъкне багажа.

   Несретна е женската участ; щерките ми дали следват моя стил на независимост! Мразим да ни напътстват, мразим да напътстваме. Жената между 30 и 40 г., когато е активна в личните си планове, е много по-красива в любовните авантюри от онази, дето живее в сянката на съпруга и е робиня на рожбите си. Две птици в полет – тъй си представям успешната любовна, пък и успешната семейна двойка. Само че във втория случай нещата са много по-трудни за едно амбициозно момиче.

   14.07.2004.

   Мюсюлмани заклали българин. Проклета да е цялата мюсюлманска общност на фанатици, която е Утроба на Злото в глобализиращия се свят! Нашият човек лошо не им е сторил: като шофьор на автовоз, закарал 7-8 коли втора употреба в техния Ирак. Автовоза наел. Беден човек, българин явно, името му – Георги Лазаров. Друг българин – Ивайло Кепов, също чакал да бъде ритуално обезглавен. Кепов... Ами че Иван Кепов е перущенлията, отпечатал през 1931 г. в книга свидетелски разкази за изкланите, насилените, гонените из къра като дивеч, бастисвани, дето ги стигнели, живи горени, с модерна артилерия по Перущенската черква "Св. Михаил" избивани невръстни деца, жени, старци християни, между които е и Хаджи-Трендафиловият ми род... Ивайло Кепов. Може би вече заклан? Кадрите на това клане от видеозапис, излъчен от арабската телевизия"Ал Джазира", са потресаващи, откъсва се реплика на българския коментатор. Клан бил като животно...

   Националните общности носят вина, както отделния престъпник. Това, което фанатиците на исляма вършат, е заложено като рефлекс в бита и манталитета на общността, каквото и да говорят. Не знам по-жестоко божество от представата за върховния им бог. Проклет да е не бога им, проклети да са идиотите, които колят невинни, за да прославят божеството! Ще се повторя... но трябва непрекъснато да се повтаря: няма нищо божествено в образ на върховния творец, който нахъсва обявилите се за правоверни и праведници към издевателства над невинния човек.

   Ходих на гроба на майка ми и го почистих от бурени; после бях на гроба на татко. Този гроб, обрасъл с млади акациеви храсти, едва почистих. В черквата "Св. Петка" турих за помен на двамата ми родители по свещ в сандъчето с пясъка и по свещица пред иконите на Богородица, Иисус и пазителката на живите българите откъм света на отвъдното Света Петка. Пих кафе на масата пред павилиончето на мюсюлманина от Афганистан Маруф и откарах в Рогош паусите за редактираните ІІ, ІІІ и ІV част на книгата.

   Печатарят ми иска вече не 200, а 300 лв. за допълнителните 100 екз. на книгата. Казах: 200 мога да доплатя в края на октомври, останалите 100: до края на ноември, но искам най-после да видя книгата готова за пазара. И отново за кой ли път "моят печатар" сериозен, угрижен сякаш за книгата, рече: "Книгата ти ще е готова до края на юли, в най-лошия случай около началото на август ще ги имаш поне петдесетина бройки". Предстояло му обаче на моя компютър да изработи паусите за корицата в четирите цвята, което ще рече: четири двойни страници тепърва ще прави, сетне ще ги разпечатва на принтера ми, ще ги отнесе на машината за пауси в жк Тракия, оттам отново в онзи негов омагьосан кръг Пазарджик–Пловдив–Рогош–Пловдив; дето има една приказка, "колай за Македония", драги ми Калитко! Ега си наглостта...

   Изрично настоях стоте и колкото може отгоре екземпляра да са с финландската офсетова 70-грамова хартия, а колкото остават до сто и петдесетте екземпляра, да ги прави с избраната от него сивкава най-евтина 45-грамова вестникарска хартия.
До гуша съм в дългове, а с рогошлията мохабета ни е: аз говоря, че искам да видя най-после книгата си, той ми говори, че иска от мене пари. И каква стана тя? Как я мислех, пък в какъв батак се виждам до вежди накиснат!

   17.07.2004. 

Може би най-обожествяваната до днес личност 

   Четейки втори месец вече спомените на 70-годишната Анна Ларина – съпруга на висш функционер на Съветската държава*, разстрелян и опозорен от глутницата партайци около Йосиф Сталин, ето нещицата, дето ми идат наум... 

   Животът на земята е разкошен такъв, какъвто е зададен първоначално – като постепенно просветляващ се Разум, основан върху реалността и практическите нужди на човечеството.

   Илюзиите на дръзкия компилатор Карл Маркс повтарят амбициозните, оказали се впоследствие носители на кръв и ужас, химери за успех чрез безнравственото.

   Революцията в Русия и в Средна Азия всъщност е погром върху естествения бит и развитието на поколения човешки същества. Унищожението на паметта относно миналото, отрязване издъно на родовите корени на общността, префасониране на спомените и мъдростта от вековете под сянката и в услуга на умозрителна идея... са причина за личния крах на милиони човешки същества. 

   Не осетинецът Джугашвили, а грандоманията сред политическия елит на Русия, като манталитет и съзнание, формирали се във войни със съседните империи и държави, е причина за появата на тази огромна 70-годишна Империя на Злото**, но тя влияе и върху съдбата на народи от Европа, сред които сме и ние, българите. 

   Говорим за идеологии, а не виждаме, че зад всяка хищна химера е национално безумие, плод на озадачаваща грандомания.

   Християнството, като учение на Иисус от Назарет, съветва: човекът да се пази най-много от грандоманията, обявена за основа на всички останали грехове. Всеки народ сам кове своята участ, докато национални конгломерати, обединяващи разнородни възгледи за живота (тъй като всмукват опита на много племена и народи), влияят силно, но и твърде зловещо понякога над живота на планетата.

   През последните 300 години въздействие над света са оказвали:

   1) Френската нация, чрез Наполеоновите походи на Изток; 

   2) Германската нация, чрез опити за световно господство; 

   3) САЩ, чрез световна хегемония от Втората световна война до днес.

   В естествения ход на поколенията планетата се очиства безболезнено от Злото. Протуберансите на Злото обаче обгарят понякога цели векове, както е с Ислямския фундаментализъм в епохата на Османската империя, както е в арабските държави, където фанатици на вярата определят вътрешната и външната политика.

   Корана е химн на Надменността, връщане към преодоления от Иисус т.нар. Стар завет. Облагородяването на Разума, колкото и странно да ни изглежда, идва откъм Тибет с неговата бедност и от тибетските монаси, сред които от 12-та до 33-та си година, според легендата, школува Иисус.

   Изкушено да заживее по-охолно, по-удобно, човечеството неизменно досега се е сблъсквало с хищничеството на ума. Има неясен за нас, но твърде строг ритъм в прогреса на човешката ни популация. И този ритъм може да е априори зададен от надхвърлящ изблиците на ентусиазъм и романтични мечти непонятен за нас разум.

   Какво постигна илюзията за Свобода, Братство, Равенство от зората на ХХ век?

   Разпиля достойното в Руската нация, унищожи го, противопостави Руския човек на животното в себе си. Резултатът – нация, в която пияницата е нещо нормално, бандитизмът носи успех, подлизурството е начин за успех в живота. Такива грехове не се изкупват лесно! И лесно не се преосмислят.

   Българското днешно обществено съзнание все още (не се знае докога) е в плен на същите форми на безнравственото. Най-пропадналите хора са по върховете на държавата и тях ги пазят всички институции, включително църквата.

   Народите плащат за греховете си по същия начин както отделния човек.

   Неслучилият обущарски син, семинарист и поет Йосиф Джугашвили не би бил Сталин в друго национално обкръжение. От "жаркий революционер" в нашите си български традиционни модели на живеене би израснал изряден диктатор не по-лош от всеки противен диктатор по света. Панайот Волов (1850-1876) е типичният българин интелигент, безпомощен пред успеха на грандоманията.

   Любопитното е, че грандоманите за къс отрязък от време придават енергия на огромни човешки множества, дисциплинират ги и ги отправят на заколение в името на някоя умозрителна мечта. Александър Македонски, Наполеон Бонапарт, Адолф Хитлер, Бенито Мусолини са изключително ярки грандомани. А без Йосиф Сталин не би го имало страховитият, въоръжен до зъби с ядрено оръжие Съветски съюз.

   Следва

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 12 mar. 2017

____
* Николай Бухарин (1888-1938). 
** Израз на президента на САЩ Роналд Рейгън (1911-2004).