Русите, казват, били глупави, но хубави.
Кожата бяла мъжа ужасно го изкушава.
Луничава ли е, по-игрива била, по-страстна,
и за разлика от чернооките – не тъй опасна.
Русата си боядисва в розово ноктите,
нощем очите й светели като у котките,
тя, казват, е гальовна, нежна, добричка
и най-силно, казват, леглото обича.
За съжаление момичето ми е чернооко,
адски способно да ми стъжнява живота:
узнае ли, че мечтая за луничава котка,
ще спре да ми чисти, пере, шета, готви.
Какво ли, какво ли, какво ли да правя,
като участта на мъже и жени е такава – което в лапите сграбчил си яко,
уви, не услажда тъй силно душата!
Пловдив – европейска
столица на културата за 2019 година
Plovdiv, 15 noe. 2013 – editef 5 dec. 2016
Увиснал в маранята на августовския ден, с буза, подута от зъб развален, бях последният от групата храбри скачачи – любители на парашутизма, и значи, обвързан, опасан, замотан в ремъци и въжа, под копринения купол висях си ей тъй в небето.
И докато онези приятелчета там долу под мен кацаха щастливи върху рохкия чернозем, тревожно си се реех като една перушина, обзет от еуфория поне за петима и от подъл, смразяващ, отвратителен страх, че е много възможно да не съм като тях... Че може би участта ми е никога да не слезна в тази зейнала под нозете ми ужасяваща бездна.
И тогава неочаквано чух, разбира се, не очаквано Светия Дух, а свистенето на голямата транспортна машина, която пла-а-авно зави над главата ми и замина н а д о о о о о л у към грешната, многострадалната черна Земя, към цялата суета на материалния свят, и – усетил се безтелесен, в онзи сюблимен момент се сепнах нелепо: А какво ли ще е без мен?
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Двама
от подгаврилите се с Петрович, според Емил Калъчев са
перфектни(съвършени) в изкуството: Тодор Б-в освен
изящен поет бил автор на висока публицистика, а Добромир Т-в
– поет от екстра класа. Не ми е нужно да споря
с приятеля Емил, ала споря:
– Как
може до болезненост грандоман да е талантлив и изящен? Не
е ли грандоманията им знак за тяхната посредственост!
Разбира се, че не съм прав. А не мога и май не
искам да се спра; пред очите ми е разколебаният, обезвереният Петров, та мрачно
усмихнат се обръщам към Емил:
– Че
какво стойностно са сътворили дотук двамата велики поети? Нима
в ребусите на Тодор Б. откриваш
образ, мисъл или чувство
освен гола претенция! За публицистиката му освен наплевателство*,
патос, пак заради позата да плещи назидателно: това ли
е висока публицистика? Не откривам и помен от усилие поне да
проумее чуждата позиция. За
мене да си талантлив е да се
стремиш към ясен изказ и хармония, не люти вражди да
сееш. Леле, колко силно си се обичат тези двамца! Да, притежават усет как
да се впишат в конюнктурата, но това си е качество за
търговеца, за
предприемача,
не и за човек на изкуството, нехаен как ще го възприемат оценителите, понеже
е в духовността, не в материалното. Все едно да
си представим Исус, размечтал се да се разположи върху... трона
на Ирод.
И понеже Емил мълчи и си пафка цигарката, а
вече съвсем ми е накипяло, продължавам да се горещя:
– Познавам
университетски светила, дето бъкел не разбират от литература, въпреки че са
професори в тази област. Такъв един чешит съм го спипвал по бели
гащи в елементарно неразбиране на творчеството у известна поетеса,
благодарение на чийто стихове сума ти печатни коли натрупа. Онези като г-н професора окачат нимба и крилца на шмекери и нагли некадърници в изкуството.
– Това е
известно – учтиво отбелязва Емил.
– А
кои са учителите на Петров? – питам все така разпален и сам си отговарям: – Георги
Райчевски, Николай Гюлев, лектори в местния клуб на
самодейците. От кого да се учи! От
самодейните кръжоци, от любители, които взаимно си се четкат по
косъма, подбелват очи от прехласване по римушки или водят махленски свади
кой е по-мил на г-н редактора на
литературната притурка към местния всекидневник?
Счетоводителят имаше едно качество: израснал е сред нравствени
личности, между които е и злополучният Кръстю Раковски. Да, не е имал условия даусъвършенства стила си; но като случай, е
показателен за отвратителния факт колко хитро, колко умело у
нас се задушава и отстранява от общественото внимание най-ценното в
изкуството – неговата актуалност, силата му да служи на простосмъртния, а не на вълци в овчи кожи, според онзи стих у Ботев**.
– Лесно му било да пише за несправедливости от
миналото – не се сдържаЕмил, – но
какво е правил, когато са ставали тези безобразия! Мълчал си е. И той, като
мнозина сегашни разпалени критици на комунизма. Тогава...
тогава да е писал! Ама си траел, нали?
И му разправям на моя приятел и автор, когото уважавам за
уравновесения му нрав, колко пъти Петров е тръгвал сам и беззащитен
срещу ръжена, само защото съвестта го е принуждавала, колко пъти
преследван и унижаване билбаш от хубавите хора, устроили се покрай трапезите на властта и конюнктурата. Този неврастеник,
този "графоман" всъщност е твърде уязвим, за да приеме
каквито и да са компромиси спредставата си
за достойнство и родолюбие.
Но събеседникът ми не знаеше тези подробности;
знаем ги неколцина като мене, Марин Кадиев (може би) и съпругата
на простосмъртния счетоводител.
Пловдив – европейска
столица на културата за 2019 година
Plovdiv, 29 uli 2006 – edited 4 dec. 2016
Илюстрации:
Пловдивският митрополит Николай, образ на религиозния фанатик (горе).
Един от шедьоврите на архитектурата в Пловдив, унищожени от невежествената власт по време на Т.Живковото управление: сградата на "Аптека Марица" (долу).
_____ *
От "наплевать" (рус.) 1. Наплюя,
оплюя; 2. Прен. в разговорната реч: пренебрежително да се отнеса към някого. Вж. Руско-български речник на Сава
Чукалов, изд. 1969 г., с. 487-488.
Препрочетох – доста по-внимателно този път, "В
бездната на безверието - 2 или Спестяваните истини", както е пълното й и малко смахнато
заглавие. И тръпки ме побиха. Тази е последната книга, която лично Петър Петров ми е дарил
с автограф от януари 1999 г. Потресе ме кощунството, опитът за изнудване от
страна на две примадони на обществената любов към обзетия от страхове и
съмнения болнав "Петрович".
Пожълтих с маркер имената на "хубави
хора", споменати в тази документална проза; ето ги: Алекс С. (Стоилов), Георги
С. (Стоянов, името спестил, но ми е казал кой е този образ ненагледен),
Стефан Продев, Георги Джагаров, двамина, за които може да се сети който желае,
вж. с. 19 от книгата: "мастит български поет, назовал Т. Живков
съвременния Левски", и "писател-емигрант": този оприличил
на Левски не кого да е, а циганина Ахмед Доган, Николай С. (Стоянов, шеф на издателство
с престижна литературна награда, "владиката Неофит", литературния
критик Иван Спасов, уважаемия Георги П. (Петров) от вестник "Марица"
(с. 28), според когото обявените за репресирани в периода 1944-1990 г. били...
криминални престъпници.
Преди да си отиде, простосмъртният
Петров в ужасна оскъдица успя да уреди сметките си с малка част от удушвачите
на Българското национално достойнство. При низа стилистични грешки, слабости, недоглеждания някогашният счетоводител все пак е извел идеята на своя объркан живот: Никакво
замълчаване пред наглите, самовлюбените, пакостниците и посредствените характери
в литературата!
Книжлетата му бележат дълъг процес
на освобождаване от илюзии, вкоренени в съзнанието на простосмъртния българин
от ранното ни детство. Роден през 1924 г., авторът до старостта си е в плен на
марксовата химера; едва 77-годишен, успява да се отскубне от отровните пипала и метастази на една от най-човеконенавистните теории, усъвършенствана, жизнена
и днес. Малкият голям човек се съпротивлява на арогантността, агресията над човека,
манипулирането на огромни човешки маси.
Нямам
спомен друг български автор да е подхождал толкова простосърдечно, толкова
детайлно, с такъв доверчив трепет към светая светих на марксизма*. При това – изхождайки от най-ниска позиция в обществената йерархия. Местните сноби обаче не го
броят за писател.
И това, мисля, е урок: че за големите
прозрения не титлите, не хубавината, не славата са определящи, а определяща е
честността, увереността в онези неписани нежни закони на човеколюбието у т.нар. Малък
човек.
Мижав му
бил талантецът... Но Боже мой, кога се е изживявал като писател и публицист? Смирението му да чопли насаме със себе си световните неправди, писанията си да издава с
лишения и подаяния, подхвърлени оттук-оттам, за което най-учтиво благодари и горещо благославя, тази страст до самата му смърт, това неспокойствие... те за какво ни
говорят? За посредствен писарушко ли!
Не би
трябвало да го противопоставям на когото и да било, понеже е едно от автентичните
наши, родни, български изражения пред света. Възхищавали са ме аристократи по кръв
заради благородното им излъчване, такт, фини нюанси в обноските; много по-силно
преклонение изпитвам обаче към кроткия човек от моята черга, скромен, но прогледнал над властника с присъщото за всяка
власт в България дебелоочие, тепегьозлук, простащина. Пример за такова
преображение е дори... Захари Стоянов (1850-1889).
Промените
у Петър Петров ставаха пред очите ми. Последните десетина години доста сме
спорили и обсъждали пристрастия и антипатии. С някои негови изводи не бих се
съгласил; но основно у него е онова състояние на неспокойствие и тревога в
будния ум, непримиримост дори към собствената природа, особено когато работи за
проскубаното ни национално съзнание на българи.
За суетните, самонадеяните, ехидничещите,
за онези, които се надсмиваха над объркания в себе си Петров искам да напиша.
За мене той е Библейският човек, бленуващ светлина, а всички по-горе
споменати са фалшиви праведници.
Наложи се
пак да отгръщам страница по страница изложеното от ап. Павел и евангелистите
свидетелство за християнския морал и философия. И какво! Кръвта си усетих да
блъска в слепоочията ми, рекох си: "Не бива, не, сега си ядосан, иде ти да
ги изтребиш, да имаше власт, тези лицемери и самозванци. Трябва да си много спокоен,
когато описваш издевателствата им, уравновесен, обзет от положителни чувства да си.
Защото вината не е у тези идиоти, а в системата, превърнала ги в чудовища. Но кой
си ти, че да ги съдиш! Дали не се възгордяваш, като укоряваш! Тънкостта е да изправиш
"хубавите хора" пред съвестта им, ако още я имат у себе си. Допуснеш
ли да се дразнят, ще е като да си бръкнал в кървяща рана. Раната да посочиш, а онези
сами да си дирят лек".
Всички
вкупом – добри и зли, убити или изкусени от Злото, склонни да се облагодетелстваме
или да страдаме, сме едно цяло, което боледува.
Е,
богобоязливи счетоводителю! Приюти се на стари години и ти под купола на религията;
за тебе беше изход, за мене не е изход. Любопитството ми занича отвъд
християнството. Не мога да съм това, което не съм, ала християнската философия ме радва с
оптимизма и човещината си. Да отстояваш своето, генетично заложения
си код да следваш, без да пулиш зъркели към небесата – това ми
харесва.
Цитати.
Ап. Павел до колосяни (І-22):
"Ако само
пребъдвате във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатими в надеждата на
проповядваното (...) благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах
служител"... (ІІ-1-4) "желая да знаете в каква голяма борба съм
заради вас и заради всички (...) за да се утешат сърцата им, та – съединени с
любов за всяко обогатяване със съвършено разбиране, да познават тайната на Бога
и Отца и на Христа, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на
знанието. А това казвам, за да не би някой да ви прелъсти с примамливи
думи".
За подхода на Исус.
"...Като отне силата на началства и власти, Той
явно ги изложи на позор и на кръста възтържествува над тях (ст. 15-16)...
От І
послание до солуняни (V-15 и нататък):
"Гледайте никой никому да не
отвръща зло за зло; а винаги да желаете доброто и един другиму, и на всички
(...). Духа не угасяйте. Пророчествата не унижавайте. Всичко изпитвайте, о
доброто се дръжте. Въздържайте се от всякакво зло".
От Лука (ХХ-46-47):
"Пазете се от книжниците,
които обичат да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата, предни седалки
в синагогите и първи места по гощавките, които изпояждат домовете на вдовиците
и лицемерно дълго се молят" (думи на Иисус).
Пак там (ХХІ-36):
"...И тъй, бъдете
будни във всяко време".
От Йоан (ХІІ-47):
"...Няма да го съдя,
защото не дойдох да съдя света, а да спася света".
Исус умива нозете на
учениците си – да въздигне нищия, за кратко дори е негов слуга – той, Богочовекът.
Страхотно прозрение, непостижим жест за мнозина от нас.
Гордостта (горделивост, възгордяване, грандоманство), случайно ли е първа сред Седемте смъртни гряха, пред Сребролюбие, Блудство, Чревоугодничество, Завист, Леност, Злоезичие?
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
На приятеля Арон Амар Пред банята на припек в лакърдии зевзеците на моя роден град разгръщат стар тефтер за случки дивни и хилят се – низ дяволски благат.
Коя сред най-засуканите булки току-що къпана и с див копнеж въртяла кръшни чупки, подочула мераците на местната младеж,
как старият бакалин бай Миале търчал към свойта булка по чаршаф, заметнат в кръста, щото го обрали, пък тя го чакала корав и здрав,
и как я псувал на провала щуро: "Мизернице, все туй ли ти е теб в акъла женски! Дреме ми на кура, живота ми обърна на вертеп",
как обущарят Митре лъгал Пена, че три дни лее плоча от бетон, а Пена как го нашла разгневена с комшийката гол в онзи чужди дом.
Заливат се от смях, та чак хълцукат, въртят ракийка в омагьосан кръг, сербез по раменцата се почукват, та пука чак старешки някой гръб.
Брадясали, в ушите – мъх старешки (сами зоват го "гробищна трева"), един рече, друг го допълня вещо – от смях тресе се банята едва.
Отдавна тука никой се не къпе, Орта мезар ще рухне някой ден, но тези старци страшно са ми скъпи, макар и от цинизма им смутен.
Зад ъгъла полечка се задава процесия… Уж жалят едного, а пък мъртвецът с китките се дави от кикот в траурното си легло.
Пловдив – европейска културна столица за 2019 година
Plovdiv, 5sep. 2009 – edited 2 dec. 2016
Илюстрации
Горе:Еврейската баня Орта мезар – архитектурен бисер на Пловдив.
Долу:За палежана Орта мезар джами или Таш-кьопрю джами през февруари 2016 г., Следствието (Цацаратурата, демек) се произнесе, че не бил умишлен. От автентичната сграда останало само молитвеното помещение. Някогашното преддверие на храма е разрушено и през първата половина на ХІХ век заменено с ново, изпълнено в стил Пловдивска възрожденска къща. Банята се ползваше до края на 70-те години на ХХ век, в чифт дни от седмицата - женска, в тек дни - мъжка. Най-долу:Резултатът след отлично свършената работа.
Този древен грък е куц във погледа. Фабриката на чувствата му е с основи от желязо и бронз. Красиво стъпя, тласкайки с рамо грижата човешка –
хляба наш насъщен,
умората горчива.
И колко нечовешко е да бъдеш сам,
велик
и горд,
Сизифе, братко!
Пловдив – европейска
столица на културата за 2019 година
.jpg)
