Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 3 декември 2016 г.

Публицистика - ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (4.)

ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (4.)   
   
   Препрочетох – доста по-внимателно този път, "В бездната на безверието - 2 или Спестяваните истини", както е пълното й и малко смахнато заглавие. И тръпки ме побиха. Тази е последната книга, която лично Петър Петров ми е дарил с автограф от януари 1999 г. Потресе ме кощунството, опитът за изнудване от страна на две примадони на обществената любов към обзетия от страхове и съмнения болнав "Петрович".

    Пожълтих с маркер имената на "хубави хора", споменати в тази документална проза; ето ги: Алекс С. (Стоилов), Георги С. (Стоянов, името спестил, но ми е казал кой е този образ ненагледен), Стефан Продев, Георги Джагаров, двамина, за които може да се сети който желае, вж. с. 19 от книгата: "мастит български поет, назовал Т. Живков съвременния Левски", и "писател-емигрант": този оприличил на Левски не кого да е, а циганина Ахмед Доган, Николай С. (Стоянов, шеф на издателство с престижна литературна награда, "владиката Неофит", литературния критик Иван Спасов, уважаемия Георги П. (Петров) от вестник "Марица" (с. 28), според когото обявените за репресирани в периода 1944-1990 г. били... криминални престъпници.

    Преди да си отиде, простосмъртният Петров в ужасна оскъдица успя да уреди сметките си с малка част от удушвачите на Българското национално достойнство. При низа стилистични грешки, слабости, недоглеждания някогашният счетоводител все пак е извел идеята на своя объркан живот: Никакво замълчаване пред наглите, самовлюбените, пакостниците и посредствените характери в литературата!


   Книжлетата му бележат дълъг процес на освобождаване от илюзии, вкоренени в съзнанието на простосмъртния българин от ранното ни детство. Роден през 1924 г., авторът до старостта си е в плен на марксовата химера; едва 77-годишен, успява да се отскубне от отровните пипала и метастази на една от най-човеконенавистните теории, усъвършенствана, жизнена и днес. Малкият голям човек се съпротивлява на арогантността, агресията над човека, манипулирането на огромни човешки маси.

    Нямам спомен друг български автор да е подхождал толкова простосърдечно, толкова детайлно, с такъв доверчив трепет към светая светих на марксизма
*. При това – изхождайки от най-ниска позиция в обществената йерархия. Местните сноби обаче не го броят за писател.

    И това, мисля, е урок: че за големите прозрения не титлите, не хубавината, не славата са определящи, а определяща е честността, увереността в онези неписани нежни закони на човеколюбието у т.нар. Малък човек.

    Мижав му бил талантецът... Но Боже мой, кога се е изживявал като писател и публицист? Смирението му да чопли насаме със себе си световните неправди, писанията си да издава с лишения и подаяния, подхвърлени оттук-оттам, за което най-учтиво благодари и горещо благославя, тази страст до самата му смърт, това неспокойствие... те за какво ни говорят? За посредствен писарушко ли!

    Не би трябвало да го противопоставям на когото и да било, понеже е едно от автентичните наши, родни, български изражения пред света. Възхищавали са ме аристократи по кръв заради благородното им излъчване, такт, фини нюанси в обноските; много по-силно преклонение изпитвам обаче към кроткия човек от моята черга, скромен, но прогледнал над властника с присъщото за всяка власт в България дебелоочие, тепегьозлук, простащина. Пример за такова преображение е дори... Захари Стоянов (1850-1889).

    Промените у Петър Петров ставаха пред очите ми. Последните десетина години доста сме спорили и обсъждали пристрастия и антипатии. С някои негови изводи не бих се съгласил; но основно у него е онова състояние на неспокойствие и тревога в будния ум, непримиримост дори към собствената природа, особено когато работи за проскубаното ни национално съзнание на българи.

   За суетните, самонадеяните, ехидничещите, за онези, които се надсмиваха над объркания в себе си Петров искам да напиша. За мене той е Библейският човек, бленуващ светлина, а всички по-горе споменати са фалшиви праведници.

    Наложи се пак да отгръщам страница по страница изложеното от ап. Павел и евангелистите свидетелство за християнския морал и философия. И какво! Кръвта си усетих да блъска в слепоочията ми, рекох си: "Не бива, не, сега си ядосан, иде ти да ги изтребиш, да имаше власт, тези лицемери и самозванци. Трябва да си много спокоен, когато описваш издевателствата им, уравновесен, обзет от положителни чувства да си. Защото вината не е у тези идиоти, а в системата, превърнала ги в чудовища. Но кой си ти, че да ги съдиш! Дали не се възгордяваш, като укоряваш! Тънкостта е да изправиш "хубавите хора" пред съвестта им, ако още я имат у себе си. Допуснеш ли да се дразнят, ще е като да си бръкнал в кървяща рана. Раната да посочиш, а онези сами да си дирят лек".

    Всички вкупом – добри и зли, убити или изкусени от Злото, склонни да се облагодетелстваме или да страдаме, сме едно цяло, което боледува.

    Е, богобоязливи счетоводителю! Приюти се на стари години и ти под купола на религията; за тебе беше изход, за мене не е изход. Любопитството ми занича отвъд християнството. Не мога да съм това, което не съм, ала християнската философия ме радва с оптимизма и човещината си. Да отстояваш своето, генетично заложения си код да следваш, без да пулиш зъркели към небесата – това ми харесва. 

Цитати.

   Ап. Павел до колосяни (І-22): 

   "Ако само пребъдвате във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатими в надеждата на проповядваното (...) благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител"... (ІІ-1-4) "желая да знаете в каква голяма борба съм заради вас и заради всички (...) за да се утешат сърцата им, та – съединени с любов за всяко обогатяване със съвършено разбиране, да познават тайната на Бога и Отца и на Христа, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието. А това казвам, за да не би някой да ви прелъсти с примамливи думи".

    За подхода на Исус. 

   "...Като отне силата на началства и власти, Той явно ги изложи на позор и на кръста възтържествува над тях (ст. 15-16)...

    От І послание до солуняни (V-15 и нататък): 

   "Гледайте никой никому да не отвръща зло за зло; а винаги да желаете доброто и един другиму, и на всички (...). Духа не угасяйте. Пророчествата не унижавайте. Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте. Въздържайте се от всякакво зло".

    От Лука (ХХ-46-47): 

   "Пазете се от книжниците, които обичат да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата, предни седалки в синагогите и първи места по гощавките, които изпояждат домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молят" (думи на Иисус).

    Пак там (ХХІ-36): 

    "...И тъй, бъдете будни във всяко време".

      
От Йоан (ХІІ-47): 

    "...Няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света". 

    Исус умива нозете на учениците си – да въздигне нищия, за кратко дори е негов слуга – той, Богочовекът. Страхотно прозрение, непостижим жест за мнозина от нас.

   Гордостта (горделивост, възгордяване, грандоманство), случайно ли е първа сред Седемте смъртни гряха, пред Сребролюбие, Блудство, Чревоугодничество, Завист, Леност, Злоезичие?


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 28 uli 2006 – edited 3 dec. 2016
––––
http://www.budnaera.com/2013-04/2013-10-09_04.html

Няма коментари:

Публикуване на коментар