В мансарда вехта с поглед устремен
към звездното небе зад капандура
откривах, Господ гледа точно мен и чувствах се пленен от всичко щуро.
Котлончето ми беше фар, фенер,
кафенце за премръзналите пръсти, и две корички, свинска мас, пипер, консерва копърка и лук две връзки.
О, Боже мой, какви пресветли дни
на топличко в сумрачната читалня,
виелица по Витошка фучи, а с книгите тук – нежно и печално...
И в мензата пак риба, стар фасул, десерт: ошав от ябълки и сливи,
но щом с чорба тумбакът съм издул, мометата са трижди по-красиви.
Прибирам се по Руски окрилен,
а в "Грозд" решавам и да поостана,
където неколцина като мен
отпиват вино евтино от кана.
И зъзна сетне, та от крак на крак
в очакване да дойде автобусът,
внезапно сред наставащия мрак
прострелва ме едно девойче русо.
Насън я следвам после цяла нощ,
увит до вежди в старо одеяло; о, Господи, животът не бил лош! – кривя се сутрин в късче огледало, мотая се с бръсначката в ръка, докато се обръсна и се лъсна.
Животът не бил лош, пак ще река,
кога не са ти помислите мръсни.
Наивен, беден, глупав, окрилен, отново вън повлича ме тълпата;
на никой не му пука тук за мен,
ала щастлив съм с жълто край устата.
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."
Ърнест Хемингуей (1899-1961), из "Безкраен празник"
AСЯ
Глава І
На 26 октомври 1971 г. си взех сбогом със София, престоях няколко дни при родителите си, доволен, че най-сетне съм приключил всичко, свързано със следването и София, а вечерта на трийсет и първи вече бях в нощния влак за Варна. Облегнат на стъклото в полутъмния миризлив коридор, с цигара в ръка, виждах се в позата на симпатичен млад мъж, тръгнал да завладява непознати земи. Вероятно това чувство е присъщо на всички млади мъже, тръгнали да напускат снобска София, но какво сме виновни ние, нали! Вината е в столицата, която за четири или пет години вдигна самочувствието ни до небесата.
По пътя се запознах с нисичко черно момче, от което лъхаше на нафта и машинно масло. От Силистра, Амед се казва. Понеже свършили в техния край рано жътвата, прехвърлили ги, с комбайните барабар, да помогнат на селяните от Тракия. Та се прибираше у дома си дребничкият Амед, аз пък висях в коридора, и тъй, обгърнати от цигарен дим, бъбрехме за това-онова: той – със самочувствието на човек, който на месец си докарва 900 лева (десет заплати на баща ми в държавното мебелно предприятие), моя милост – с интелигентска мътна представа, че е пъпът на света.
Заранта и подир обяд Варна, в която не бях стъпвал до онзи момент, обходих надлъж и нашир; зяпах огромните здания, които ми напомняха изоставени стари кораби по плитчините на тесните улици. Същия ден, 1 ноември – надвечер, от междуградския автобус, който още вонеше на плажни масла, успях да зърна на един завой сивото късноесенно море край курорта Албена, а после, през нощта, на втория етаж в опразнения балчишки хотел слушах в леглото си бученето на прибоя, който там е на крачки зад улицата отсреща с изтеглени на пясъка рибарски лодки. Бях сам в цялата сграда. Докато ме записваше на рецепцията долу, момичето изведнъж захвърли сухия тон, като разбра, че ида от София:
– Да не бяхте вие, да съм ударила ключа и да съм си в квартирата.
Сврени около електрическата печка, докато влажният ноемврийски вятър раздрънкваше стъклата на горния етаж, с това към 18-19-годишно момиче, за което си спомням само (освен че беше със сладка муцунка), че била от Шумен и смятала да кандидатства следното лято пак математика, изпушихме по няколко цигари. После подир нея изкачих стълбището, тя отключи първата попаднала й пред очи врата вдясно с прозорец към брега с рибарските лодки и слезе да донесе още едно одеало, че горе бе не само мразовито, но и влажно. Когато се завърна с одеялото и съгледа транзисторния ми приемник на нощното шкафче, взе го за магнетофон: "Случайно да имаш песента Je t’aime?" И хлопна вратата, като казах, че това е радио, тъй че мелодиите не поръчвам аз.
Бях задрямал почти, когато ми се стори, че от съседната стая долита гласецът на регистраторката, омесен с дрезгав мъжки глас, стори ми се и че дочувам не мелодията Je t’aime, разбира се, а нещо подобно на нея, но бях толкова уморен, че вероятно съм се излъгал. Всеки случай, защо да крия! – колкото и да ми се спеше, нямаше да съм против момичето да е в моето легло, да се гушкаме и целуваме под тътена на прибоя в тъмното.
На сутринта казах довиждане на масивната официално строга жена, която бе сменила момичето на рецепцията, и с двата си обемисти куфара поех по стръмната улица към площада, където някога беше автогарата на Балчик. Рейсът за Гурково тъкмо бе заминал, следващата кола трябваше да потегли късно след обяд, висеше гъста мъгла, ръмеше ситен дъждец и от пристанището долиташе мученето на кораб. Пресметнах си наум парите и седнах в черна таксиметрова волга.
Мъгла се стелеше ниско над тесния асфалтов път, шофьорът попита чий съм, отвърнах, че не съм тукашен, и след двайсетина минути той пак попита, този път: къде да спре. Казах да спре пред училището, но той спря пред сградата на общината.
От сградата на общината излезе Пешо Кирилов, само че за мене тогава той още не бе Пешо Кирилов, колегата математик с тънък усет за ирония, а непознат, прекалено ухилен застаряващ мъж. Жена му работеше нещо си в канцелариите на съвета, и ако се не лъжа, тя удари в паспорта ми печата на селото, който печат приех като документ, че оттук докрая на живота ми вече принадлежа на този край.
Прекосихме с Пешо разкаляния асфалт с отпечатъци от вериги и гуми на трактори, ремаркета, той открехна прясно боядисана желязна вратичка и тя жалостиво изскърца. Горе, в учителската стая четирима или петима ме посрещнаха угрижени, чак с издължени физиономии. Сградата бе нова, всичко тук миришеше на прясно, а новичкият паркет в голямата учителска стая лъщеше от чистота, тъй че вадичките от моите два обемисти куфара чудесно се смесваха с калта от обувките ми.
Младият мъж сред дузината даскалици се оказа шефът.
– Очаквахме по-рано да дойдете – притвори вратата на кабинета зад гърба си, кани ме да седна на диванчето, той се настани зад необятното си директорско бюро. В кабинета му бе толкова тихо, че чувах огънят как се бунтува в нафтовата печка, а леденият вихър с поривите си довява от ниско надвисналото небе крясък на прелитащи над селото диви патици.
– Важното е, че дойдох! – рекох заядливо, макар със спокоен тон, дори се и усмихнах.
Усмихна се и той.
После по разорана улица шляпах зад дребен възрастен мъж с кални галоши. Прихлупеното небе, ръмящият непрестанно дъждец, който току спира, току захваща да ми се набива в дрехите, приказливата буля, дама на моя хазяин, който пък се оказа местният Фигаро, бръснарят на селото, нарастващата досада... взе да ми идва в повече. Мълчах; ако не мълчах, отвръщах късо на въпросите.
Пред къщица, изникнала като манатарка из калта, ято бели гъски ни приветства с дрезгави крясъци. Окачих балтона в салончето, обувките подпрях да се изцеждат зад вратата и влязох в полутъмна стая с нисък таван, легло за двама и бюфет с витринка, която звънтеше при всяка моя стъпка. Най-сетне сам в полумрака зад закрити с дебели платнени щори прозорчета, обкръжен от дълбоко чуждия ми мирис на селска къща и на просмукваща се буквално в костите ми мразовита влага.
Поканиха ме да обядвам с тях; отказах, върнах се в училището и купих кутия вафли. Сега си мисля, че още същия следобед влязох в първия си учебен час, но може и да се заблуждавам.
Тогава бях на двайсет и четири, директорът – три-четири години по-възрастен, но не го чувствах по-възрастен; допадаше ми трезвостта и спокойствието му. Дошъл от плевенските села с жена си, и тя математичка, и двама сина – кротки, типично учителски деца момчурляци. Надвечер, след последния звънец, училището бързичко изстиваше, леденият ветрец свиреше в неуплътнените врати, та всички бързахме да се разотидем.
Не кой знае колко често директорът Никола Петков ме канеше у дома си. Наливаме от слабата добруджанска ракия, и като внимаваме да не задимим с цигарите си тясната кухничка, бъбрим си за събитията по света. Жена му не вземаше участие в тези мъжки разговори: седеше настрани, гледаше ни внимателно, мълчеше. По някое време разливаше по чиниите вечерята и с лъха на готвено у дома ядене, който струеше от цялото й присъствие, ми връщаше уюта на майчиния дом.
Колко самотен бях, като се връщах подир тези вечери в квартирата си! Напомняше ми зимните нощи в София, когато на път от читалнята в университета към студентската квартира в сутерена на едноетажна къща сред може би най-занемарения район на София – квартал Герена, се заглеждах по богаташките осанки на жилищните блокове източно от Паметника Левски. Свил се от студ, докато прекосявах градината пред софийския Куклен театър, гадаех как ли живеят онези мъже зад белите перденца до хубавите си страстни жени...
Заспивах бързо.
Моите съседи, хазяите, се чудеха как да ми угодят: все нещо ще измислят, което да ме приобщи към техния дом, но странях, криех се като лалугер, и не че не обичам бумтяща, наблъскана с цепеници печка или ухание на гозба, току-що извадена от фурната, но ме отблъскваше склонността им да чепкат и разплитат всяка инак простичка история.
Нощем, когато в прозорците на стайчето свиреше всепроникващият добруджански вятър, чувах, че някой тропка по тавана с ноктенца. Четирийсетина диви гълъба зимуваха там; десетина от тях стопанката сложи на масата ни една вечер с вирнати крачета; препечени на жив огън, месото им е доста вкусно. Веднъж Петракито (Петър му е името) измъкна старичка ловна двуцевка, губи се около час, и сетне, като изтупваше патъците си от снега, хвърли върху масата до вратата в салончето окървавен дългоушко. Изпухтя, че наоколо бъка от зайци, но няма мъже да обикалят из поясите. Колко прав е бил се уверявах многократно след това.
Зимно време обикновено боледувам от сливици, от настинка. Залежах се няколко дни в голямото легло за гости у Петраки. При мене мразовито, та щипе, гледам, в полумрака лъщят позлатени с фалшиво злато канички от сервиза в бюфетчето, слушам крясъка на гъските у съседа и булката на Петраки, с цяла по-висока от мъжа си яка селянка, как кълне, сърди се на някого. Скръцна портичката на двора, чувам, непознат глас боботи:
– Маро ма, даскалът тука ли е?
Ставам, намятам балтона. Насреща ми – непознат, кажи-речи, великан, хем с присмехулни очи, и не цепи басма, а кара направо:
– Кво става бе, Джорьо! В цяло село момичетата за тебе говорят. Кво сега, криеш ли се?
– Не – казвам, – не се крия.
Пеню Охлюва му викат. Млад, буен, веселяк. По-късно отиде да работи в мината на Оброчище, до курорта Албена. По някое време, чух, сменил работа, оженил се. Но тогава ергенуваше и си търсеше компания.
На другия ден се яви Плугчиева. Плугчиева, на която не знаех и името, влезе, разтръска витринката с решителна войнишка стъпка на боец, който знае какво иска светът от узрялото момиче, дръпна стол, седна до главата ми, положи длан върху челото ми и въодушевена рече:
– Ауууу, ама ти наистина имаш температура!
После чак се запознахме; по-точно, официално се представи и ми връчи чисто новичък учебник по френски език за VІІІ клас. Благодарих... и естествено тутакси получих покана в най-скоро време да й отида на гости, да ме видят майка й и баща й. В тяхната компания впоследствие щеше да ме види и попът на селото – жизнерадостно отче с игриви очета и също тъй игрив език, изкушено от налята женската плът, греяна ракия с мръвки и масали до късно нощем.
Така изтекоха първите два месеца. Новата година изкарах в родния Пловдив, а няколко дни по-късно от Университетската канцелария си взех дипломата. Подкарах февруари в нова квартира край площада пред общината. Между училището и къщурката, където си пренесох куфарите, бе селската черква.
Новият ми хазяин бай Тодор беше саможив човек на преклонна възраст. Не разбрах само кой бие камбанката на черквицата. Веднъж седмично се къпех в банята на училищния стол; там се уредих и да се храня, тъй че какво още ми липсваше!?
В училището работеха и местни, и придошли от съседните села момичета и млади жени. Работата сближава. Половината от тези жени учеха задочно, готвеха се за изпит, тревожеха се; другите пък просто живееха в очакване животът да ги изненада. С какво да ги изненада ли? С нещо романтично, разбира се.
Две от тях вече се бяха опарили, от тях вееше тиха безнадеждност, въпреки че се показваха приветливи и склонни за любовни авантюри. Едната, шепнеха зад гърба й, имала хлапенце, неин близък го отглеждал далеч оттук...
Драмите на тези селски момичета не ме вълнуваха, към усилията им да бъдат забелязани, да заживеят със страст както във филмите... не откривах жал у себе си. Какво щеше да стане утре, в други ден с тях! Всеки случай, нямах намерение да участвам в личните им драми.
Разполагах се в новичкия кабинет по литература. Слагах да се върти на грамофона дългосвирещата плоча на Чайковски с неговите "Литургии" и в опразнената огромна сграда, прикован от траурната музика, отнесен в други светове, дращех горчиви от самотност стихове. Очаквах и на мене нещо да ми се случи – само че не тук и не сега. Нека мине зимата, ще се изправя край морето, ще съм в истинския живот с хоризонти за риск и жертви в името на човечеството...
В началото на февруари се запознах с Данко*. Данко се прилепи към учителската ни младежка група. Бе непохватен, отдалече личеше колко му е драго с момичетата, но се държеше на разстояние. Показа ми у тях веднъж у тях опърпана тетрадка с преписани на ръка стихове; сториха ми се добри наброски. Беше искрен, това поне нямаше как да не видя.
Били сме честни, но и ужасно наивни. Като че точно това ни сближи. Обсъждахме света, откривахме грехове у нашите политици, и случайно ако някой ни чуеше как бъбрим в бедняшкото кухне за световни работи, би ни взел за отвратителни позьори.
Гурково неусетно стана за мене част от Добруджанската земя, и както зад оскъдния на изненади равнинен пейзаж се крие могъща притегателна сила, така и зад бедничкия на външни проявления добруджански характер клокочи първична жизненост. Един от първите ми набези към непознати до онзи момент за мене хора и ситуации беше интуитивен: присъединих се към погребална процесия. Какво правех ли! Ами изучавах, Боже мой!
Бих легнал и с мъртвия в прясната яма, само да разбера как изглеждат отдолу сълзите на оплаквачките, хвърлените буци добруджанска кал.
Четвъртък ми беше свободен ден, ден за проверка на писмени работи. В четвъртък бродех по къра наоколо, завирах се из поясите, надничах зад прозорците на отдавна изоставени къщи сред напуснати, заседнали в мъртвилото селца наоколо, изследвах кръженето на гаргите около някоя мърша под дърветата или вървях подир броеница от крачета на зайци и лисици върху ледената корица над пухкавия снежец. Веднъж, след като пред мене като пламък се мерна лисича опашка, поех по следите и открих оглозгани кости, козина от сърничка.
В полуботушки и кожено яке, бях щастлив, че откривам свят, пълен с изненади, с изгреви и залези, заредени с всички възможни багри и оттенъци на дъгата, откривам и мразовития, щипещ, боцкащ, замайващ дъх на свобода, която всъщност е правото да разполагам със себе си, с живота си, необезпокояван от забрани и задължения.
Данко живееше с майка си. Бил момчурляк, когато баща му починал. Сестричката тъкмо завършваше гимназия в Толбухин или Варна, тъй че той се явяваше опора за майка си. Как не я видях ни веднъж освен облечена в черно! А през онази година млада е била още майка му леля Керанка, към 43-годишна. Чакаше го вечер до късно да вечерят.
Израснал в обичайната селска среда, в същата атмосфера, която мене ме задушаваше от скука, Данко плуваше в скуката като риба във вода. Стихия са ми авантюристичните набези, тъй че да тръгнем към Златните пясъци, да наемем стая в най-луксозния може би по онова време хотел – "Амбасадор", цяла нощ да не спим заради приказки за момичета, стихове и политика, а на утрото да се втурнем цепия ден да скачаме по огромните обли камъни по брега от "Амбасадор" до курорта Албена беше моя идея.
Надвечер ни се изпречи около три метра широка мътна вада, която се провираше из високи изсъхнали, ала влажни от мъглата тръстики. Рекичката Батова. Спряхме прибиращо се от Варна такси. Едва да сме минали и двеста-триста метра по нанагорнището... див заек се замята между фаровете. Тръпка е да гледаш задницата на заека как подскача пред муцуната на колата. Усетих тъп удар и в светлината на фаровете зад тяло с потръпващи спазматично лапички Данко вдигна от прахоляка нещо пулсиращо: сърцето на заека, летял като стрела допреди миг.
Нямаше да повярвам, че отделено от тялото, сърцето пулсира известно време самичко, но това съм видял с очите си. И ние тъй, като заешко сърце, опитваме понякога да пулсираме извън себе си. За колко време обаче?**
Следва
Plovdiv, 10 uni 1987 – edited 28 noe. 2016
____ * Добруджанският поет Йордан Кръчмаров (1948-1986). ** Години по-късно, след смъртта на Данко от разрив на сърцето сред Толбухин (днешния Добрич), видях епизода от февруари 1972 г. с ударения заек като предзнаменование.
Тъй тихо е навън, тъй
бяло!
Здрависах се със мойте мъртъвци.
НА ПЕРОНА*
Отмина нейде с лятото на този ден сърцевината жълта, като жълтък в мъглата слънцето клони на запад, ветрец косите роши пак, устата хладен въздух гълта и детски пръстчета небето с шоколад и восък цапат.
Вагоните изнизаха се зад завоя покрай фабриката
стара, разтъпкваме се с няколко връстници по перона и пловдивската боядисана във охра тъжна гара край нас на купища изсъхналата шума гони.
Къде да идем, като иде пак неделя и отминал влакът, отсреща в закусвалнята сервират люта супа и като нас такива неугледни изгладнели чакат
и всеки във балтона си се сврял като в хралупа?
Животът е това. Дотук май поиграхме си доволно,
опитахме от всичко и не беше никак скучно, днес купих си за зимата едно червено поло
и смятам да се върна в себе си и да си врътна
ключа.
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, 16 noe.
2007 – edited 26 noe. 2016
______
* По мотив от едноименното стихотворение на EIРHNH.
Посредствеността възприемаме
като неспособност, недостиг на творческа енергия, прикрит зад високи претенции,
документи с печат и без печат, титли, ордени, грамоти, всякакъв род отличия.
Хората от моята черга, обикновени българи, се отнасят присмехулно към приносителя
на престижни знаци; в България тази очевидна духовна недостатъчност, изпедепцала се по
върховете на държавата, върши куп поразии.
Захвани се с една работа, па ела се любувай с
какъв хъз (при вероятност за успех) Посредствеността в цялото си величие
се възправя насреща ти! Гадна българска черта! Оплака ми се преди
години Ангелина Зекова*, че като млад инженер по машинно оборудване за
хранителната ни промишленост изобретила универсална хипоидна предавка от нов
тип и три университетски светила с научни титли, сред тях тогавашният ректор на
пловдивския ВИХВП доц.Танчев, отсекли: не ще ти приемем изобретението, ако
не ни признаеш за ръководители на проекта. Предложили й да се впише като под-изпълнител
на замисления уж от тях прототип.
А може би Посредствеността е необходимо зло, без
което не укрепва нито една положителна идея? То е проверка за издръжливост и вяра. Случайно
ли грандоман се промъкна в живота ми, за да спре книгата
"Ламски"? Мисля си, не-е, не е случайно. Обградих с внимание
самозванеца, ала не точно лакомия откривам насреща, колкото завистта у типичен
селски тарикат.
Когато
остарелият като счетоводител Петър Петров** създаде осемте си
великолепни разказа, местните графомани го обявиха за графоман, двама млади по
онова време тарикати (Тодор Б. и Добромир Т.) се пробвали и да го изнудят за
немалка сума пари, уж за да му отпечатат ръкописа.
Художествената
литература у нас е засипана от "творци", чиито сияйни образи титуловани
лит. критици а ла Светлозар Игов*** лъскат и четкат до блясък по
медиите. Варакосана имитация ти навират в очите, само да я приемеш за
злато.
* * *
Вчера
се възнесъл в "по-добрия свят" Иван Панайотов. Предния ден
си отишла от света и колегата по математика Величка Джуралова. Спомням си
ги двамата с училищния директор Панайотов: жизнени, типични хора от моето
поколение, за които и добро, и по-малко добро можеш да изречеш, но си бяха
истински дори когато грешаха, дори в претенциите си. И толкоз! Освен дреб
от спомени и суета, нищо съществено. Колко ли подвластен на суетата си и
ти, драги, който пишеш тези редове? Дано в отвъдното се окажат пак там, където
са колегата Маргарита Белчева, учителят по физкултура Димитър Димитров,
който година преди да се пенсионира от унижението, на което го подложиха
самозванците, се хвърли под мотрисата за Карлово.****
Училището като институция уплътнява биографията
си с тяхната смърт; и разбирам колко непреходна е мисията да си учител на
младите и неопитните, дето не умеят още да отстояват своето, а току назлобеят
срещу света, преди да са усетили колко противоречив е човешкият ни, подвластен
на суети свят.
На момиче от VІІІ-б в тетрадката сред
несръчни стихове от типа "душата ми е прокълната во веки веков да е
сама" откривам ей такива бисерчета...
Дяволско сърце бодливо
с изненада те убожда
или почти готово стихотворение
(сглобих го от късове):
Лъчът светлина докосна
студената земя, а от нея бавно
се подаде меко стръкче зеленина;
за миг небето засия, пламна
слънчевата светлина –
обля студените скали,
обгърна ланшните треви.
Чух глас, пеещ нежно,
каращ студените очи да блеснат
и след миг видях цветя, видях живот
по умрялата Земя. Слушах тихия
вятър, бъбрещ с ниските треви...
И други находки:
Усетих полъх на цветя,
вятър, който нежно прокара
пръсти през косите ми.
Нещо величествено леко
ме побутна и сякаш каза: "Върви!"
Полъхваше в душата ми като вятър
между полски треви,
а ароматът на свобода изпълваше всичко;
хармонията сякаш живееше там.
Нещо ме обгърна, нещо топло,
нещо голямо и меко. Сякаш беше
слънчев лъч. В нозете ми
се бяха сгушили нежни стъбла,
а листа погалваха раменете ми.
...Отваряйки очи, видях тъмната стая,
космосът, в който седях,
а срещу мен лежеше стръкче роза...
И по-нататък, вече предвзето:
а пред мен лежи
Морето на страстта –
за
да заключи:
защото моята душа е
прокълната.
Та
ето що й написах в тетрадката:
Това хленчене защо ти е? Ще
ти се случат великолепни неща, но първо отвори очи за хубавото наоколо. От
припряност иде това настроение в стиховете ти. Ще ти се ей сега, на мига да ти
се случат добрите неща. А те не идват, бавят се… и се чудиш: наричаш нетърпението
си с тъмни думи, рисуваш го с мрачни бои, а то тепърва ще те гневи и
изкушава. Не нападай света. Това е истинският живот, за който много малко
знаеш, мисля си... Природата ти е дала всичко необходимо, за да си щастлива, да
грееш като слънчице. Не бързай! Всяко нещо – с времето си.
Добре е, че усещаш болка вътре в себе си. Ако не изпитваше
болка от нараненото, бисерната мида никога нямаше да създаде бисерно зрънце.
Всяко щастие предварително (понякога – и цял живот) се заплаща с големи, много големи
лихви, момиче. Сега лекичко позираш, и в това ти е чарът, но този чар е
като аромат на цвете, който бързо отлита, с месеците и годините, които
натрупваш в собствения си живот. От стиховете ти вече знам коя си и съвсем
не си сама, повярвай. Защото имаш тези разкошни пространства у себе си, където
тепърва ще никнат мечти и цветя ще излъчват ухание за другите хора.
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv,
19-23 sep. 2004 – edited 24 noe.
2016
_____
* Най-добра сред състезаващите се в единичен
каяк пловдивски момичета около 1965-67.
** С писателски псевдоним се
подписваше Василен Ведров. За историята с двамата изнудвачи озадачен
ми е разправил; инициалите им споменава в посвещението "На ТеБе,
ДеТе" в едно от книжлетата си, издадени с отделени от скромната
пенсия и от негови приятели средства.
*** Дето си нямат ориентир за оценка, а оценките
им са според конюнктурата.
**** Доста нещастия знам по това жп-трасе от около
петстотин метра между Пещерско шосе и жп-моста край Захарния комбинат. Почти
физически преживях смъртта на този добряк и вдовец Димитров, понеже преди това
бях наблюдавал санитари в найлонови торби да събират разпилените кости и
вътрешности на току-що пенсиониран боен летец, който - да избута от релсите внука си, сам се оказва под
колелетата на мотрисата за Карлово.
.jpg)
.jpg)
