Story – АСЯ (1.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей (1899-1961), из "Безкраен празник"

AСЯ

Глава І

    На 26 октомври 1971 г. си взех сбогом със София, престоях няколко дни при родителите си, доволен, че най-сетне съм приключил всичко, свързано със следването и София, а вечерта на трийсет и първи вече бях в нощния влак за Варна. Облегнат на стъклото в полутъмния миризлив коридор, с цигара в ръка, виждах се в позата на симпатичен млад мъж, тръгнал да завладява непознати земи. Вероятно това чувство е присъщо на всички млади мъже, тръгнали да напускат снобска София, но какво сме виновни ние, нали! Вината е в столицата, която за четири или пет години вдигна самочувствието ни до небесата.

    По пътя се запознах с нисичко черно момче, от което лъхаше на нафта и машинно масло. От Силистра, Амед се казва. Понеже свършили в техния край рано жътвата, прехвърлили ги, с комбайните барабар, да помогнат на селяните от Тракия. Та се прибираше у дома си дребничкият Амед, аз пък висях в коридора, и тъй, обгърнати от цигарен дим, бъбрехме за това-онова: той – със самочувствието на човек, който на месец си докарва 900 лева (десет заплати на баща ми в държавното мебелно предприятие), моя милост – с интелигентска мътна представа, че е пъпът на света.

    Заранта и подир обяд Варна, в която не бях стъпвал до онзи момент, обходих надлъж и нашир; зяпах огромните здания, които ми напомняха изоставени стари кораби по плитчините на тесните улици. Същия ден, 1 ноември – надвечер, от междуградския автобус, който още вонеше на плажни масла, успях да зърна на един завой сивото късноесенно море край курорта Албена, а после, през нощта, на втория етаж в опразнения балчишки хотел слушах в леглото си бученето на прибоя, който там е на крачки зад улицата отсреща с изтеглени на пясъка рибарски лодки.

     Бях сам в цялата сграда. Докато ме записваше на рецепцията долу, момичето изведнъж захвърли сухия тон, като разбра, че ида от София:

    – Да не бяхте вие, да съм ударила ключа и да съм си в квартирата.

    Сврени около електрическата печка, докато влажният ноемврийски вятър раздрънкваше стъклата на горния етаж, с това към 18-19-годишно момиче, за което си спомням само (освен че беше със сладка муцунка), че била от Шумен и смятала да кандидатства следното лято пак математика, изпушихме по няколко цигари. После подир нея изкачих стълбището, тя отключи първата попаднала й пред очи врата вдясно с прозорец към брега с рибарските лодки и слезе да донесе още едно одеало, че горе бе не само мразовито, но и влажно. Когато се завърна с одеялото и съгледа транзисторния ми приемник на нощното шкафче, взе го за магнетофон: "Случайно да имаш песента Je t’aime?" И хлопна вратата, като казах, че това е радио, тъй че мелодиите не поръчвам аз.

    Бях задрямал почти, когато ми се стори, че от съседната стая долита гласецът на регистраторката, омесен с дрезгав мъжки глас, стори ми се и че дочувам не мелодията Je t’aime, разбира се, а нещо подобно на нея, но бях толкова уморен, че вероятно съм се излъгал. Всеки случай, защо да крия! – колкото и да ми се спеше, нямаше да съм против момичето да е в моето легло, да се гушкаме и целуваме под тътена на прибоя в тъмното.

    На сутринта казах довиждане на масивната официално строга жена, която бе сменила момичето на рецепцията, и с двата си обемисти куфара поех по стръмната улица към площада, където някога беше автогарата на Балчик. Рейсът за Гурково тъкмо бе заминал, следващата кола трябваше да потегли късно след обяд, висеше гъста мъгла, ръмеше ситен дъждец и от пристанището долиташе мученето на кораб. Пресметнах си наум парите и седнах в черна таксиметрова волга.

    Мъгла се стелеше ниско над тесния асфалтов път, шофьорът попита чий съм, отвърнах, че не съм тукашен, и след двайсетина минути той пак попита, този път: къде да спре. Казах да спре пред училището, но той спря пред сградата на общината.

    От сградата на общината излезе Пешо Кирилов, само че за мене тогава той още не бе Пешо Кирилов, колегата математик с тънък усет за ирония, а непознат, прекалено ухилен застаряващ мъж. Жена му работеше нещо си в канцелариите на съвета, и ако се не лъжа, тя удари в паспорта ми печата на селото, който печат приех като документ, че оттук докрая на живота ми вече принадлежа на този край. 

     Прекосихме с Пешо разкаляния асфалт с отпечатъци от вериги и гуми на трактори, ремаркета, той открехна прясно боядисана желязна вратичка и тя жалостиво изскърца. Горе, в учителската стая четирима или петима ме посрещнаха угрижени, чак с издължени физиономии. Сградата бе нова, всичко тук миришеше на прясно, а новичкият паркет в голямата учителска стая лъщеше от чистота, тъй че вадичките от моите два обемисти куфара чудесно се смесваха с калта от обувките ми.

    Младият мъж сред дузината даскалици се оказа шефът.

    – Очаквахме по-рано да дойдете – притвори вратата на кабинета зад гърба си, кани ме да седна на диванчето, той се настани зад необятното си директорско бюро. В кабинета му бе толкова тихо, че чувах огънят как се бунтува в нафтовата печка, а леденият вихър с поривите си довява от ниско надвисналото небе крясък на прелитащи над селото диви патици.

    – Важното е, че дойдох! – рекох заядливо, макар със спокоен тон, дори се и усмихнах.

    Усмихна се и той.

    После по разорана улица шляпах зад дребен възрастен мъж с кални галоши. Прихлупеното небе, ръмящият непрестанно дъждец, който току спира, току захваща да ми се набива в дрехите, приказливата буля, дама на моя хазяин, който пък се оказа местният Фигаро, бръснарят на селото, нарастващата досада... взе да ми идва в повече. Мълчах; ако не мълчах, отвръщах късо на въпросите.

    Пред къщица, изникнала като манатарка из калта, ято бели гъски ни приветства с дрезгави крясъци. Окачих балтона в салончето, обувките подпрях да се изцеждат зад вратата и влязох в полутъмна стая с нисък таван, легло за двама и бюфет с витринка, която звънтеше при всяка моя стъпка. Най-сетне сам в полумрака зад закрити с дебели платнени щори прозорчета, обкръжен от дълбоко чуждия ми мирис на селска къща и на просмукваща се буквално в костите ми мразовита влага.

    Поканиха ме да обядвам с тях; отказах, върнах се в училището и купих кутия вафли. Сега си мисля, че още същия следобед влязох в първия си учебен час, но може и да се заблуждавам.

    Тогава бях на двайсет и четири, директорът – три-четири години по-възрастен, но не го чувствах по-възрастен; допадаше ми трезвостта и спокойствието му. Дошъл от плевенските села с жена си, и тя математичка, и двама сина – кротки, типично учителски деца момчурляци. Надвечер, след последния звънец, училището бързичко изстиваше, леденият ветрец свиреше в неуплътнените врати, та всички бързахме да се разотидем. 

    Не кой знае колко често директорът Никола Петков ме канеше у дома си. Наливаме от слабата добруджанска ракия, и като внимаваме да не задимим с цигарите си тясната кухничка, бъбрим си за събитията по света. Жена му не вземаше участие в тези мъжки разговори: седеше настрани, гледаше ни внимателно, мълчеше. По някое време разливаше по чиниите вечерята и с лъха на готвено у дома ядене, който струеше от цялото й присъствие, ми връщаше уюта на майчиния дом.

    Колко самотен бях, като се връщах подир тези вечери в квартирата си! Напомняше ми зимните нощи в София, когато на път от читалнята в университета към студентската квартира в сутерена на едноетажна къща сред може би най-занемарения район на София – квартал Герена, се заглеждах по богаташките осанки на жилищните блокове източно от Паметника Левски. Свил се от студ, докато прекосявах градината пред софийския Куклен театър, гадаех как ли живеят онези мъже зад белите перденца до хубавите си страстни жени...

    Заспивах бързо.

    Моите съседи, хазяите, се чудеха как да ми угодят: все нещо ще измислят, което да ме приобщи към техния дом, но странях, криех се като лалугер, и не че не обичам бумтяща, наблъскана с цепеници печка или ухание на гозба, току-що извадена от фурната, но ме отблъскваше склонността им да чепкат и разплитат всяка инак простичка история.

    Нощем, когато в прозорците на стайчето свиреше всепроникващият добруджански вятър, чувах, че някой тропка по тавана с ноктенца. Четирийсетина диви гълъба зимуваха там; десетина от тях стопанката сложи на масата ни една вечер с вирнати крачета; препечени на жив огън, месото им е доста вкусно. Веднъж Петракито (Петър му е името) измъкна старичка ловна двуцевка, губи се около час, и сетне, като изтупваше патъците си от снега, хвърли върху масата до вратата в салончето окървавен дългоушко. Изпухтя, че наоколо бъка от зайци, но няма мъже да обикалят из поясите. Колко прав е бил се уверявах многократно след това.

    Зимно време обикновено боледувам от сливици, от настинка. Залежах се няколко дни в голямото легло за гости у Петраки. При мене мразовито, та щипе, гледам, в полумрака лъщят позлатени с фалшиво злато канички от сервиза в бюфетчето, слушам крясъка на гъските у съседа и булката на Петраки, с цяла по-висока от мъжа си яка селянка, как кълне, сърди се на някого. Скръцна портичката на двора, чувам, непознат глас боботи:

    – Маро ма, даскалът тука ли е?

    Ставам, намятам балтона. Насреща ми – непознат, кажи-речи, великан, хем с присмехулни очи, и не цепи басма, а кара направо:

    – Кво става бе, Джорьо! В цяло село момичетата за тебе говорят. Кво сега, криеш ли се?

    – Не – казвам, – не се крия.

    Пеню Охлюва му викат. Млад, буен, веселяк. По-късно отиде да работи в мината на Оброчище, до курорта Албена. По някое време, чух, сменил работа, оженил се. Но тогава ергенуваше и си търсеше компания.

    На другия ден се яви Плугчиева. Плугчиева, на която не знаех и името, влезе, разтръска витринката с решителна войнишка стъпка на боец, който знае какво иска светът от узрялото момиче, дръпна стол, седна до главата ми, положи длан върху челото ми и въодушевена рече:

    – Ауууу, ама ти наистина имаш температура!

    После чак се запознахме; по-точно, официално се представи и ми връчи чисто новичък учебник по френски език за VІІІ клас. Благодарих... и естествено тутакси получих покана в най-скоро време да й отида на гости, да ме видят майка й и баща й. В тяхната компания впоследствие щеше да ме види и попът на селото – жизнерадостно отче с игриви очета и също тъй игрив език, изкушено от налята женската плът, греяна ракия с мръвки и масали до късно нощем.

    Така изтекоха първите два месеца. Новата година изкарах в родния Пловдив, а няколко дни по-късно от Университетската канцелария си взех дипломата. Подкарах февруари в нова квартира край площада пред общината. Между училището и къщурката, където си пренесох куфарите, бе селската черква.

    Новият ми хазяин бай Тодор беше саможив човек на преклонна възраст. Не разбрах само кой бие камбанката на черквицата. Веднъж седмично се къпех в банята на училищния стол; там се уредих и да се храня, тъй че какво още ми липсваше!?

    В училището работеха и местни, и придошли от съседните села момичета и млади жени. Работата сближава. Половината от тези жени учеха задочно, готвеха се за изпит, тревожеха се; другите пък просто живееха в очакване животът да ги изненада. С какво да ги изненада ли? С нещо романтично, разбира се. 

    Две от тях вече се бяха опарили, от тях вееше тиха безнадеждност, въпреки че се показваха приветливи и склонни за любовни авантюри. Едната, шепнеха зад гърба й, имала хлапенце, неин близък го отглеждал далеч оттук...

    Драмите на тези селски момичета не ме вълнуваха, към усилията им да бъдат забелязани, да заживеят със страст както във филмите... не откривах жал у себе си. Какво щеше да стане утре, в други ден с тях! Всеки случай, нямах намерение да участвам в личните им драми.

    Разполагах се в новичкия кабинет по литература. Слагах да се върти на грамофона дългосвирещата плоча на Чайковски с неговите "Литургии" и в опразнената огромна сграда, прикован от траурната музика, отнесен в други светове, дращех горчиви от самотност стихове. Очаквах и на мене нещо да ми се случи – само че не тук и не сега. Нека мине зимата, ще се изправя край морето, ще съм в истинския живот с хоризонти за риск и жертви в името на човечеството...

    В началото на февруари се запознах с Данко*. Данко се прилепи към учителската ни младежка група. Бе непохватен, отдалече личеше колко му е драго с момичетата, но се държеше на разстояние. Показа ми у тях веднъж у тях опърпана тетрадка с преписани на ръка стихове; сториха ми се добри наброски. Беше искрен, това поне нямаше как да не видя. 

    Били сме честни, но и ужасно наивни. Като че точно това ни сближи. Обсъждахме света, откривахме грехове у нашите политици, и случайно ако някой ни чуеше как бъбрим в бедняшкото кухне за световни работи, би ни взел за отвратителни позьори.

    Гурково неусетно стана за мене част от Добруджанската земя, и както зад оскъдния на изненади равнинен пейзаж се крие могъща притегателна сила, така и зад бедничкия на външни проявления добруджански характер клокочи първична жизненост. Един от първите ми набези към непознати до онзи момент за мене хора и ситуации беше интуитивен: присъединих се към погребална процесия. Какво правех ли! Ами изучавах, Боже мой!

  
    Бих легнал и с мъртвия в прясната яма, само да разбера как изглеждат отдолу сълзите на оплаквачките, хвърлените буци добруджанска кал.

    Четвъртък ми беше свободен ден, ден за проверка на писмени работи. В четвъртък бродех по къра наоколо, завирах се из поясите, надничах зад прозорците на отдавна изоставени къщи сред напуснати, заседнали в мъртвилото селца наоколо, изследвах кръженето на гаргите около някоя мърша под дърветата или вървях подир броеница от крачета на зайци и лисици върху ледената корица над пухкавия снежец. Веднъж, след като пред мене като пламък се мерна лисича опашка, поех по следите и открих оглозгани кости, козина от сърничка.

     В полуботушки и кожено яке, бях щастлив, че откривам свят, пълен с изненади, с изгреви и залези, заредени с всички възможни багри и оттенъци на дъгата, откривам и мразовития, щипещ, боцкащ, замайващ дъх на свобода, която всъщност е правото да разполагам със себе си, с живота си, необезпокояван от забрани и задължения.

    Данко живееше с майка си. Бил момчурляк, когато баща му починал. Сестричката тъкмо завършваше гимназия в Толбухин или Варна, тъй че той се явяваше опора за майка си. Как не я видях ни веднъж освен облечена в черно! А през онази година млада е била още майка му леля Керанка, към 43-годишна. Чакаше го вечер до късно да вечерят.

    Израснал в обичайната селска среда, в същата атмосфера, която мене ме задушаваше от скука, Данко плуваше в скуката като риба във вода. Стихия са ми авантюристичните набези, тъй че да тръгнем към Златните пясъци, да наемем стая в най-луксозния може би по онова време хотел – "Амбасадор", цяла нощ да не спим заради приказки за момичета, стихове и политика, а на утрото да се втурнем цепия ден да скачаме по огромните обли камъни по брега от "Амбасадор" до курорта Албена беше моя идея.

    Надвечер ни се изпречи около три метра широка мътна вада, която се провираше из високи изсъхнали, ала влажни от мъглата тръстики. Рекичката Батова. Спряхме прибиращо се от Варна такси. Едва да сме минали и двеста-триста метра по нанагорнището... див заек се замята между фаровете. Тръпка е да гледаш задницата на заека как подскача пред муцуната на колата. Усетих тъп удар и в светлината на фаровете зад тяло с потръпващи спазматично лапички Данко вдигна от прахоляка нещо пулсиращо: сърцето на заека, летял като стрела допреди миг.

    Нямаше да повярвам, че отделено от тялото, сърцето пулсира известно време самичко, но това съм видял с очите си. И ние тъй, като заешко сърце, опитваме понякога да пулсираме извън себе си. За колко време обаче?**

    Следва

Plovdiv, 10 uni 1987 – edited 28 noe. 2016

____
* Добруджанският поет Йордан Кръчмаров (1948-1986).
** Години по-късно, след смъртта на Данко от разрив на сърцето сред Толбухин (днешния Добрич), видях епизода от февруари 1972 г. с ударения заек като предзнаменование.