Ars Poetica - ДОШЪЛ СИ ДА ГОВОРИШ...

На приятел, комуто сторих жест в труден за него момент и по нашенски обичай човекът благодари, като ме ограби и изрече куп лъжи по мой адрес

ДОШЪЛ СИ ДА ГОВОРИШ...

Дошъл си да говориш с мене...
Нахълта мраз в кристалния покой;
защо сега ме гледаш притеснено –
откри ли, че не съм ти свой!

Предателството скъпо се заплаща;
лицето ти бих пръснал със юмрук,
но ти като жена ще се разплачеш
и целият ми гняв ще е дотук.

...Но туй е непредвиден порив;
разбираш ли – ужасно ми горчи.
Човек се учи първо да говори,
а цял живот се учи да мълчи.

Plovdiv, redact. 18 sept. 2015

_____
* Вж. Георги К. Бояджиев, сб. "Сутрин рано", изд, „Хр. Г. Данов” -1983 г., стр. 24.

Публицистика - БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ

БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ

       Бях седемнайсетгодишен, когато написах първия си разказ, следвайки стила на Хемингуей. "Крайпътен ресторант" – тъй се казва. И досега смятам, че е сред най-доброто, което някога съм писал в течение на над половин век. Хемингуей ли е причината? Не. То си бяха мои наблюдения, мой личен опит; от американеца заех донякъде подхода към диалога: ей тъй, с недомлъвки, което съобщава далеч повече, понеже не уточнява докрай нещата и създава особена пространственост за въображението.

      Значи, двама – мъж на години и млада жена, разговарят в жежкия летен подиробед къде могат да отидат. Тя очевидно не е добре, а той – притеснен. Встрани от тяхната маса три скучаещи сервитьорки подхвърлят помежду си откъслечни реплики: какви са онез двама, всъщност гадаят какво става там. Няма други персонажи. Има звукове: бръмчене на отминаващи зад храстите камиони, чиито гуми свистят по размекнатия нагорещен асфалт. Лек мирис на река. Запотените стъкла на току-що измити чаши. Жужащите мухи.

      Сега чак си давам сметка, че съм разказал нещо, което звучи почти като библейска притча. Страховито пространство откривам зад рехавата наглед тъкан на думите... Как се получава то? Да не съм се родил научен!

      До казармата тренирах първо волейбол, гимнастика (14-15-годишен), бокс, кану-каяк. Боксирах се и в казармата, категория "перо" (до 54 кг). Най яко ми спореше обаче в лодката: бях първи сред пловдивските млади каякари на Армейския спортен клуб "Ботев", най-добър на  500 м едноместен каяк сред юношите от петте местни клуба, които развиваха гребане. В последното за мен индивидуално състезание на пловдивската Гребна база току преди финала ме изпревари с около метър ячко момче от местната Спортна школа към Техникума по физкултура и спорт – Радко Дочев, който после завърши ВИФ, известно време бе треньор по гребане, а доколкото ми е известно, сега е художник на свободна практика.

      Помня, че го влачих по трасето; до трийсетина метра преди финала тоя хубавец "се вози” на вълната ми и мина край мене, прецапвайки последните метри от трасето с няколко мощни загребока. Изядох се. Яд ме е досега, но не ме е яд на Радко, с когото си останахме приятели и после много пъти сме сядали на чаша кафе, а и досега ме е яд на мене си, че не съм се отскубнал, та съм позволил да ми се влачи на буксир поне 400 м по петстотинметровото състезателно трасе.

      Имал съм не една и две сходни ситуации, последната по-значителна сред които е злощастният ми писмен договор със селски тарикат, който ми погуби мечтата да си видя като томче от 496 страници книгата "Ламски", писана в течение на десет години (1994-2004).

      От ІХ клас нататък тренирах бокс при юношите на АСК "Ботев", но се и готвех в курс по парашутизъм към пловдивския Аеро-клуб "Вл. Комаров". Скочих два пъти с парашут, изкарах теоретичните занятия по безмоторно летене, взех с "петица" изпита, предстоеше да летя с планер, но се отказах заради най-добрия ми приятел от онова време, че и до днес – Тодор Ряпов, на когото заради нещо в зрението не позволиха да скача с парашут, нито да продължи нагоре обучението.

      Мечтаехме с него да станем бойни пилоти... Освен че от седми-осми клас тренирахме заедно гимнастика, бокс, състезавахме се с юноши и младежи, че и с мъжете... в каяк-двойка на Гребния канал, свирехме в духовата музика на гимназия "Г. Димитров": Ряпов – на бас-баритон, аз – на бас-флигорна. Като ученик в ІХ-ХІ клас от 1963 г. нататък в местните два вестника "Комсомолска искра" и "Отечествен глас" печатаха мои фейлетони, разкази, репортажи от пловдивските заводи, чат-пат и някое стихотворение.

      По онова време се занимавах с хата-йога. Ходех на лов за пойни птички; изработих си върху дърводелския тезгях на баща ми пет кафеза и капан за кардалини. Сглобих по схема с изработени от мен елементи морзов ключ и апарат, с части от магазин „Млад техник” –радиоприемник, миниатюрен електромотор. С кон и каруца от земеделското стопанство на близкото до Пловдив село Войводиново с приятеля Ряпов обикаляхме къра по околните села да режем едногодишни израстъци от диви череши "махалебки", които калеми баща му чичо Янко ползваше за присаждане.

      И колко още занимания в ония години между 1960 и 1965!

       За какъв дявол ми са били всички тия втурвания в едно или друго? Нямам определен отговор. Навярно е било натрупване на опит, наблюдения, пробване къде да приложа енергията си за живот, за творчество, за надпревара. Ами че аз тогава се чувствах като жребче, пуснато на воля да се състезава с по-големите, опитните, по-силните, повече живели и помъдрели.

      Освен  Хемингуей, занимаваше ме и стилът на Ърскин Колдуел, на Джон Стайнбек. Насочи ме към тая троица североамериканци първият ми учител в журналистиката и донякъде в литературата роденият в град Септември Никола Джоков (1934-2000). Сбираше ни Джоката всеки четвъртък вечер като пилци с жълто около човката десетина гимназисти. В кръжока влязохме с конкурс; най-често в редакцията през тия четвъртъчни вечери се виждах с Мария Широколийска, Христо Джелебов, Христо Батинков, Мая Ралчева, Видка Кочева, Илия Зайков.

      В ония години 1963-1965 на убийствените, в буквалния смисъл, концлагери, където само за политически виц пребитите с тояги хора са хвърляни от лагерните биячи полумъртви за храна на побеснели от глад прасета, преди каквото и да било да познавам от Българската и от Великата руска класика, детайлно вече изучавах тройка Нобелови лауреати на Американската англоезична литература.

      В казармата любимци ми бяха английският романтически поет Пърси Биш Шели и шотландецът Робърт Бърнс. Извън задълженията ми на редови войник бях и художник на поделението: върху грундирани стени с четка и латексови бои рисувах картини, диаграми; бях библиотекар на поделението освен радио-релеен механик, създадох седмичен войнишки стенвестник, съчинявах и рисувах карикатури, преписвах на чисто, че го мързеше сам да ги препише, старите планове на ЗКПЧ-то (зам.командир по политическата част). 

      Тоя човек – бивш учител, ме бе предложил с един от младите офицери в ракетния дивизион, инженер-лейтенант от Радио-техническата команда, за кандидат-член на БКП, ала за наказание, че подир нощен наряд не търчах по плаца за сутрешната физзарядка с останалите войници, а останах да си отспя тоя половин час... фатмакът (викахме му Мечо, инак си беше просто старши сержант) нареди да грабна маркуча и да ида да "полея розите". И не отидох да мия кенефите, та три денонощия ме „командироваха” в гарнизонния арест на Хасково и тъй, едва осемнайсетгодишен, славно се разминах с партийното членство и с кариера на партиец. Какво ти отспиване! В дъждовните три дни на оня март вадехме огромни камъни от триметров изкоп край старата ограда на гарнизонния арест.

      От родните поети в детските ми години у дома, в избата на улица „Ниш”, се подвърташе обемист сборник стихотворения на Христо Смирненски, зает от библиотеката към читалище „Виделина” в Пазарджик, родния град на майка ми. Никак, ама никак не ми харесваха стиховете на Смирненски, не ги харесвам и досега; тоя патетичен слог, тия приповдигнати звънки, строго разчетени ритмична стъпка, рима, строфи, натруфени със словосъчетания, като "златолуспест гигант", с фразички, като "свил десницата корава, целий свят се днес изправя", и днес ми се виждат нагласена работа, безвкусица от финтифлюшки. Изпитвах отвращение към задължението да зубря за часа по литература и това обстоятелство ме имунизира срещу влиянието на каквото и да било от родната партийна тенденциозна лирика.

      Борба ли?! Не желая да участвам в борбата ви, другари и другарки, имам си своя идея как да живея своя живот.

      Иван Вазов ми се показваше тромав и нравоучителен, Пейо К. Яворов – театрален и предвзет, Димчо Дебелянов – мекошав, сантиментален, за да го имам за образец на мъж, Пенчо Славейков – като изключим няколко текста под влияние на народнопесенната традиция ("Стройна се калина вие...", "Даваш ли, даваш, балканджи Йово" и пр.) – блудкав, особено пък с оня връх на графоманията "Кървава песен".

      Започнах да чета петгодишен. В ранните ученически години лягах и ставах с богато илюстрирания "Що е то?" – сборник гатанки на Асен Разцветников, с "Полски народни приказки" – страховити истории за Броиряпа, владетел на подземно царство в Карконошките планини. Любими до една ми бяха всички книги на Аркадий Гайдар. 

      Четох преди години ужасяващи неща за Гайдар, едва деветнайсетгодишен назначен за командир на полк. Харесвах Джани Родари: от творчеството му най-много – "Приключенията на Лукчо". Любимо ми бе сборничето разкази за животни „Рики-тики-тави” на Ръдиард Киплинг, харесвах, макар не тъй силно, индианските сюжети на Майн Рид, фантастичните приключения на Жул Верн, особено ми допадна романът "Наследникът от Калкута", писан в условията на съветски концлагер от затворник, чийто началник си присвоил правото да се титулува съавтор.

      Подир североамериканската тройка Нобелови лауреати четох, по-точно казано – живях известно време с героите от сатиричните романи на Иля Илф и Евгений Петров "Дванайсетте стола" и "Златният телец". Галерията литературни образи на чешити от т.нар. социалистическо общежитие, наред с Хашековите образи от "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война", ползвах за еталон, когато писах "Ламски".

      Шест пъти по време на гимназиалните ми години препрочитах романа "Швейк" на Хашек и тоя роман с галерията предизвикващи див кикот чешити до днес ми е любимо четиво. Книгата "Ламски", образно казано, писах със заничане иззад рамото на Хашек. Единайсетгодишното момченце Иван Ламски, наред с низ от поне двеста образа на типични днешни българи, е опит за моя си - българска, преди всичко пловдивска! - версия на абсолютния наивник, чиято глупава уж оценка за безскрупулните службогонци е далеч по-меродавна, по-вярна и много по-строга от оценката на духовни нищожества, като коледна елха окичени с отличия и академични титли. 

     Като възпитаник на Софийския университет (1967-1971), в студентската ми стаичка на ул. "Петър Митов" № 8, тиха уличка върху темето на софийския Слатински редут, нахълтаха философско-дестилираният Адриан Леверкюн на Томас Ман от романа "Д-р Фаустус", очарователният пройдоха Франсоа Вийон, трескавият Жулиен Сорел на Анри Бейл – Стендал, Дон Кихот на Мигел де Сервантес, жизнелюбивите, но без свян разказвачи на истории от "Декамерон" на Джовани Бокачо, където всичко в тоя наш свят е подчинено на любовта, глупостта и здравия секс.

      В годините на детството и юношеството си бях може би най-ревностният читател в кварталната библиотека. Четенето ми бе утеха, но и изкушение. Изгубвах се в книгите, забравях, че у дома и в махалата хората живеят зле, виждах се частица от друг, огрян от вълшебна светлина пейзаж на разума, фантазията, страстите, примамливите далечини.

      От четене на книги се бях превърнал в "книжен човек", въпреки че не съм пропуснал нищо от игрите и сбиванията с момчета от бедняшката ни махалица; бях се превърнал в любопитен наивник, склонен повече да съзерцава света, та едно от първите момичета, което ми бе особено любимо – 16-годишната Ема Попова, веднъж яко ми се ядоса: "Живееш като цвете в саксия зад стъкло", а майка ми: "Стига с тия книги, от книги кой ли е прокопсал!"

      Шестнайсетгодишен, заявих навирил нос: "Баща ми! Не мога да те стигна, защото си бил на фронта в Голямата война. Ей затова си пожелавам много... малки войни". И тъй стана – ангелът, чийто крила в тягостни мигове усещам разперени над мене, очевидно ме е чул.

      При сантиментален повод (любимата му се увлякла по мен) най-добрият ми приятел, като ме изпращаше от пловдивската централна гара, вече между коловозите и докато чакам да се появи влакът за София, се възмути: "Много нависоко се излиташ. Може лошо да паднеш", на което – все тъй самоуверен и абсолютен наивник и глупак, отвърнах: "Да! Но преди да падна, ще летя".

      Отде това самочувствие, Боже мой!

      Не съм бил блестящ ученик в гимназията, в училище обикновено скучаех сам на последния чин откъм прозореца със зъркели, зареяни навън. Да, спореше ми на Гребния канал сред юношите каякари на 500-метровата дистанция; в бокса стигнах до едно второ място на вътрешноармейско първенство във ПВО и ВВС. Виж, материалите, които се появяваха от дъжд на вятър (1961-1965) в двата пловдивски вестника, учителите ми ги развяваха из коридорите на гимназията като тореадорски плащ: "Туй нещо, Гьорги, ти ли си го писал? Ти си го писал, нали!"

      Най-вероятно онова самочувствие между коловозите на пловдивската жп-гара се е основавало върху обстоятелството, че сам бях постигал всичко в оня мой живот – и добро, и не толкова добро, и лошо, и хептен лошо, че херолди не крачеха с фанфари пред мене, че любвеобилни отци и приятели не бяха застилали килим от хвалебствени приветствия пред нозете ми, че за всяко нещо ми се налагаше, налага ми се и досега... да плащам полагащия се горчив данък оскърбления, разочарования, страдание, рани, унижения.

      Раснах като син на простосмъртен мебелист-дърводелец от покрайнините на Пловдив; но и материалният Исус е бил дърводелски син, нали! Какво значение какъв си се родил, дали са те повивали в коприна и със златна лъжица дали са те хранили; важно е какъв заряд от жизнена енергия носиш и как тая жизнена енергия се преобразува у теб в бяс за творчество и любов към човека, ала не към праведника, а към грешника, каквито сме всички ние, живите тук долу, на Земята.

Plovdiv, 20 fev. 1999 – redact. 16 sept. 2015

Публицистика - ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ (3)

ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ,

НИЩО НЕ СЪМ! (3)

       3. 

      Сънувам... От какви пластове на подсъзнателното се появява фигурата на бившата ми съпруга? Няма лице, а иде като докосване, като присъствие на угрижен, силно притеснен човек. Носим четири пакета край пресичащи се множество железопътни линии. Не можем да прекосим, понеже влакове все профучават в двете посоки. Малко преди жп-естакада обаче, току зад завой в усойна планинска местност, хвърлям двата тежки денка между траверсите; на дъното на хлътнатината блести незасъхнала кал, скоро е валяло. Жена ми домъква и своите две вързопчета, колебаем се дали да приклекнем между релсите или да изчакаме отстрани, вече й крещя да слезе в ниското... когато съглеждам търчащ с фенера си право към нас иззад завоя млад железничар, размахващ отдалеч ръка да се отстраним, а зад него с набъбващ грохот израства силуетът на многотонна жп-машина... И се събуждам. Шест часът, часовникът на нощното ми шкафче пиука да ставам.

      Какво щеше да се случи по-нататък и как тъй сънят ми приключи на най-драматичното място? Каква е ролята на оная, която отдавна смятам, че съм изтрил от себе си: освен няколко пейзажни спомена, в които отсъства, макар да са по време свързани някак с присъствието й в моя минал живот? Какви послания идат към мен от дълбините на подсъзнанието? Има ли то значение за сега или за близкото утре?... Наивни въпроси! Бъдещето стои зад плътна плюшена завеса; не че ме плаши, но и никакъв уют не съзирам отвъд настоящето: неясни зъбери под рядка мъглица, пръски от разбушували се вълни, блъскащи яростно муцуна в стръмен каменист и сумрачен бряг.

Предпочитам сюжети, в които Доброто надделява над Злодеите. Тук обаче не знам кои са добрите. Знам само, че озлобеният сам си ръфа плътта, рови в отпадъците, отвращението му замъгля мозъка. Кому е нужно! В песимистичната философия откривам не толкова отчаяние, колкото недостиг на енергия за творчество.

      Волфганг Борхерт. Завърнал се изтощен, болен от войната. Умира съвсем млад в базелска клиника (Швейцария), малко след като съм се родил тук, в Пловдив. Разказът му "Жълтурчето" за група затворници, сред които разцъфтява любовта, възхищението от мизерно цветче, по чудо поникнало между камъните край затворническото каре за разходки – тоя наглед най-меланхоличен разказ на родения в мъгливия северен Хамбург В. Борхерт ми иде наум, като чета пасаж от "Светът като воля и представа", завършена от Артур Шопенхауер, когато е бил тридесетгодишен. Ето Шопенхауер какво пише:

      Ако и най-закоравелият оптимист мине по болниците, лазаретите, килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, по бойните полета или местата за изпълнение на смъртните наказания, ако види всички тъмни обители на нищетата, където тя се крие от студения поглед на любопитните... той в края на краищата сигурно ще разбере какъв е този най-добър от всички възможни светове.

      Съпоставям тридесетгодишния (в 1818 г.) Шопенхауер с 26-годишния (в 1947 г.) Борхерт:

                    Бих искал да съм фар в нощта и вятъра –
за дребни и големи риби,
за всяка лодка –
а пък самият аз
съм кораб във беда!

И какво се получава от тая съпоставка?... Жизнелюбието не се ли усеща най-остро, най-мощно именно в най-душните подземия на изпитанията! Страданието акумулира оптимизма като мечта, вяра, изходна точка. Изстраданият оптимизъм – ето кое ме възхищава. Противна ми е слабост, маскираща се с копринените одежди на песимизма, пък дори и представена в изящен стил, обградена от аплодисментите на духовни величия като Томас Ман и прочие.

      Земята, населявана от хора с български обичаи, манталитет, традиции, поверия, минало, реч... все ни дава сигнали да не униваме, да не хленчим. Запомнете, моля: Народ се лесно не затрива!

       Село Пейково нейде в Странджанския балкан си построило параклис. И понеже по онова време, преди около осемдесет години, Пейково не се и казвало Пейково, па било и в пределите на ислямска Турция, та каненият за освещаването поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, бутафорно напомнящи владишкото облекло, един от своите съселяни: турили му вместо калимявка бакърен съд на главата, вместо владишки жезъл връчили му железен дилаф, наметнали го с козяк вместо с епитрахил. И тъй на 12 септември 1912 г., на Малката Богородица, с веселие, с хора и ръченица, с песни и при всеобща еуфория параклисът бил по народному осветен не пред църковния клир, а пред Бога и света.

      Каква е тая сила! Има ли власт, кощунство и мизерия да я спрат?

      Когато по Живково време манастирите, черквите, параклисчетата из цяла Странджа били изоставени, разграбени, съсипани поради нехайство или страх от начетен някой партиен доносник, единствено това местенце (сякаш напук) продължавало да мъжди: грижели се за него неколцина от рода на същия оня полуезически-полурелигиозен "владика". Сънувала жена от рода извор с лековита вода, бяла кобилка, в дълбока кална локва затънала... Пък кобилката се преобразява в момиченце, момиченцето пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н., и т.н. Там сторили градежа.

      Какви комплекси избиват квакащите днес по стъгдите на държавата ни, какъв е тоя жабешки концерт от биещи се в гърди грандомани, насилващи се да се докажат колко са загрижени за България? Толкова жестоко е поломяван Българският ни корен, че съвсем не ни се налага да се перчим: величието ни е във всеобщото наше унижение от чужди хитреци, както и от обичайните за всяка продажна власт наши предатели. Държавата ни е отвратителна, подла – като че винаги е била такава, но Българщината пак оцелява, даже по-жилава става, дами и господа лъже-демократи, колкото по-нищи духом са политиците тук и техните гласовити адвокати пред строгото обществено мнение на народа ни.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 1-10 dec. 2000 – edited by 14 sep. 2015 

      Текстът е публикуван в бр.12/2000 на пловдивския вестник "Арт-клуб" с гл. редактор Тодор Биков. 

ПОСЛЕСЛОВ от 14 септември 2015

      Красимира Пецова, братовчедка от Дяволския род в Пазарджик:

      - За леля ни Вера знам само, че е била дивно красива, с гъста руса грива, зелени изразителни очи и много ведър характер! Но изживяла голям стрес от кон, който я прескочил – тя умира от уплах 17-годишна!

      Георги К. Бояджиев:

      - У дома, докато живеехме в избата на пловдивската уличка "Ниш" № 4, майка ми къташе в гардероба гергеф с фъкало и върху него ленено платно с извезано цвете,  спомен от по-голямата й сестра. Разпитвал съм майка ми, дълго преди да реша името на първата ми дъщеря да е Вера, и от майка ми знам, че: 1) в Дяволския род момичетата имали проблем с месечния цикъл; нещо подобно имало и при най-голямата щерка на Борис Дявола. 2) Вяра е била дадена да учи в Стопанско училище, тъй като била изключително сръчна. 3) Като се прибира от училище надвечер към къщата на улица "Тунджа" № 18, някъде край канала биволар вървял подир млади биволета, а те били доста буйни. И едно от тях се засилило срещу Вяра, а тя се притиснала с гръб до едно дърво и получила стрес, вследствие на което залинява - за около два месеца силно отслабнала и накрая издъхва едва 17-годишна. 4) По повод внезапното залиняване на щерка си баба Вена, по съвет на познати, отива в София, където успява да се вреди да влезе при известен ясновидец да пита ще оцелее ли Вяра. Това вече, доколкото си спомням, има вероятност и от баба Вена да съм чул лично: Като влиза в стаята при ясновидеца, оня започнал да пули очи в тавана и да говори, без да я поглежда: "Дъщеря ти ще си отиде от тоя свят курбан за рода ви".

      Защо те занимавам, читателю, с тази драма в рода ми! Проблемите за Българската ни нация започнаха откакто във властта се оказаха хора, повлияни от алчността, невежество и под безскрупулния натиск на US-дипломацията във всички сфери на живота у нас. Сегашните поколения българи трябва психически да сме готови да станем курбан, за да оцелее родът ни.

Публицистика - ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ (2)

Демагог и лицемер от екстра класа*

ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ!

      2.

      На 53 години**, смятам лудост всяка страстно прокламирана амбиция за нов ред. Прекалена степен самочувствие, да не кажа – грандомания, откривам в т.нар. "интелектуалци". Да се обявиш срещу Бог, като изземеш неговите функции, не ми изглежда героично, а нескромно. И го съобщавам не като защита на легендата за Богочовека, а като простосмъртен, ценящ високо уравновесеното мислене.

      Като студент, някъде около 1970 година в квартирата си на ул. „Петър Митов” № 8, кажи-речи, върху темето на Слатински редут над Подуенската гара в София , с велико търпение скрупульозно пребродих затлачената от обстоятелственост и немска сухота книга на Томас Ман "Д-р Фаустус". Адриан Леверкюн е литературен образ на гения, чийто прототип е Фридрих Ницше. "Д-р Фаустус" за автора е върхова и любима творба; за мен и до днес тоя роман си остава връх на суетността, защото е пример как абстрактното може и да бие камбаните на съвестта, но нито за миг не може да замени живото съпричастие към конкретния случай, към конкретния човек. Ей от тая суетност тръгват величествените жестоки експерименти с човечеството.

      Застуди се и в атмосферата започва да витае умисленост и кротост: напомня ми запуснат дом с буренясала градина и паяжини по ъглите... Тая картина ми е от Добруджа, село Тригорци край Балчик. Там се губех, когато баща ми бе жив тук, в Пловдив. Сега ми липсва кротката му Исусова усмивка и изобщо подредеността и здравината на оня живот, където тоя анонимен и простосърдечен мебелист-дърводелец ми е ориентир, еталон за оценки и размишления, нещо като Полярната звезда в небето.

      Философите, дето ми занимават ума напоследък – Русо, Шопенхауер, Ницше, Маркс, Сартр, Витгенщайн, са все тясно обвързани с пасмината на заможните и знатните, на повиваните в копринени пеленки, хранени със златни прибори. Какво общо имам с тях!... Бедният, оскърбяваният всекидневно, изпитващият тегобата на битието човек – тоя естествено е родствен на Христос, не му се и налага да се прави на чудак, на луд, на нещо изключително.Живей уравновесен и бъди велик в неизвестността си! Това е хубаво, изпълва ме с увереността на влюбения в естествения ход на живота.

      Доста дива посредственост е нужна да се разхождаш из обществото като паметник на самия себе си. Човеколюбивото като качество е уравновесено, не угоднически наклонено към нашия интерес. Вдъхновителите непременно са оказващи в прекалена степен натиск да напуснем собствения си ритъм и възгледи; претенциите им основно са срещу личното ни право на избор. И в тоя смисъл вдъхновителите се явяват главни надзиратели спрямо свободата на личността, независимо за чия кауза призовават.

      Изпитвам доверие към генетично заложената у всекиго от нас позитивна енергия и радост от творчеството. Отрязъци от великата човешка драма са били и пак ще се режисират от Злото – Ленин, Сталин, Хитлер и прочие... но това е само докато се активира положителната духовна енергия, обновявайки представата ни за самите начала на живота.

      Степени на убеденост... Фалцетни изсилвания, смръщени гневно вежди, гръмки обвинения, назидателност, опиянение от собствения глас. И всичко това да не си помислите, че убеждава! То си е предизвикателност, която не решава, а разпалва спорове, не лекува, а отваря рани, раздухва пожари и граждански войни.

      Трудно ли е да се разбере? - за да имаш правото да съдиш, първо трябва да обичаш. Съденето ти да е импулс, роден от любов към съдения...

Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост
и пак са милващи и нежни твоите ръце корави.
Наистина ли пак за твоите очи съм драгост,
наистина ли през отлъката не ме забрави,
нима наистина не съм ти отмилял?
Грижовна моя! (...)
Недей ме пита! Замълчи!
За пътя извървян, за моята тегоба
не всеки има майчините укорни очи. 

      Аргументът ми е от най-неочаквано място (Пеньо Пенев, "Дни на проверка", 1958 г.) и не ме интересува коя тъпа идея преследвала автора на тия стихове, откривам рядка житейска мъдрост: че най-строго съди не кресльото, а силно обичащият. Това съдене не е за да отблъсне; то е съдене за приобщаване на блудния. То е мълчаливо, укорно, грижовно.

      Питам се, колцина сред майсторите на "гневни речи" умеят да се видят отстрани, та да успокоят разбеснялото се – отблъскващо, а не приобщаващо, отрицание. И вместо да помогнат – пречат, задръстват с пози гръмотевични пътеките към покаяние. Боже мой, защо все напират да назидават! Толкова ли е трудно да изкушиш нравственото у човека, да не го приклещваш до зида, ако наистина си демократ, християнин или, изобщо казано, добронамерен съдник?...

      Въсят чело. Тровят се взаимно. Отмъщават по хамалски. Гърчат се от бяс. Пяна капе от устата им. И от цялото това театро научаваш единствено колко честолюбиви и суетни са.

      Следва

Plovdiv, 2 dec. 2000 – no redact. 13 sept. 2015

_______

* Вж. http://ibox.bg/users/M%E0ster+Li/blog/view/1378/

** Текстът е писан, когато съм бил в петдесет и третатата си година.

Публицистика – ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ!* (1)

Джендем тепе, вляво – старата градска болница.

ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ!

  

       1.

       Веднъж направих беля и жестоко ме биха. Помня, татко държи тънка шперплатова лентичка, тя свисти във въздуха; белезите от нея оставят дълбоки, кървави следи. Пък майка хванала метлата изотдолу, налага ме с дръжката, но от дръжката по не боли. Пълзя на колене и лакти в талаша, а те не спират да бият; от зор се наврях в далечния ъгъл под дърводелския тезгях и те, и двамата, пак размахваха оръжията си, но съм недосегаем там: не, не уплашен, само изненадан, скимтящ от унижение.

      Да съм бил, да съм бил не повече от деветгодишен.

      На десетата година се разболях от жълтеница. Отначало помислиха, че е скарлатина, качиха ни с майка отзад в линейка, кремавобяла шкода с два червени кръста на задните врати. После майка остана някъде, а мене ме поведоха като арестант из огромни хладни, полутъмни варосани коридори. Съблякоха ме чисто гол, накараха ме да прекрача в голямо фаянсово корито и сериозни лелки ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше на гадно, чак ми лютеше на очите от хлорната вар. Воняха и дрехите, в които ме облякоха. Че са ме повели като арестант, сега си го мисля. Не изглежда логично, но е тъй! – минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, за да влезем при хепатитните.

      Сложиха ме в стая с четири легла, до прозореца вдясно. Вляво лежи беловлас, изсъхнал като стар китаец и със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги... Изнесоха го на втората седмица, но името и снежнобелите му мустаци, кой знае защо, помня. До вратата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, беше бате Наско – мъж, около трийсетте. С него играехме шах... Шаха сам си го бях направил от кутия за бисквити, фигурките нарисувах върху картонени квадратчета, които се местеха по синьо-белите шахматни полета. Наско беше тип майтапчия: бие си шегички с всичката ни несрета; само когато се появява сестрата с инжекциите, лицето му става напрегнато, а шегите бяха изричани с крива усмивчица: "Аман бе, сестро! Станал съм на решето. Сестро, вече могат да ме ползват за сито".

      Четвъртият бе Яшара, циганин на неопределена възраст. Мълчаливец, та не съм го запомнил другояче освен с прегърбена кльощава фигура, когато се изсулва от завивките или като се връща от тоалетната, притиснал корема си с две ръце, приведен, съсредоточен, сякаш търси нещо много ценно по пода.

      Оня, който смени дядо Гьорги, ми се губи, не си го спомням, може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, а мъртвия като жив. Сядах в слънчевите пролетни предиобеди на прозоречния перваз на болничната стая. Големите си бъбрят, без особено да се съобразяват, че съм хлапе: от бъбрежа им научавах, че при нас, хепатитните, нищо не е – живот си живеем ние, ала виж, при тифозните всеки ден някого отнасят върху носилка с болничната количка почернял, изсъхнал като чироз, покрит през лице с бял чаршаф.

      Няколко пъти майка и татко ми идваха на свиждане. Все ми заръчват да слушам сестрите и чичо доктор, да си лежа кротичко, да не тичам, да не обикалям по коридора, да си изяждам храната... Изобщо, лесно свикнах с отсъствието им; липсваха ми обаче приятелите. Бате Наско не всякога беше на кеф да играем шах, пък с дядо Гьорги говоренето бе да ме разпитва какво правим в училище, харни ли са учителите или лоши. Другият, който легна в неговото легло, не си го спомням: вероятно е лежал, както някои от по-тежките случаи – по цели часове безжизнен, с празен поглед, забит в тавана.

      Една сутрин, малко преди визитация, санитарката, дето ни чистеше стаята, тичешком излетя в коридора. Появи се дежурният лекар. И две сестри се умъкнаха подир него. Тримата поседяха около леглото до вратата, нещо шепнешком си рекоха, па си излязоха. Дойде възрастната санитарка, разгъна параван около леглото на циганина. И понеже ръката на Яшара все изскачаше извън носилката изпод чаршафа (като да ни махаше за сбогом), вързаха с бинт двете му китки пред гърди и тъй го изнесоха. Сетне махнаха паравана, наредиха ни да излезем ние, двамата с бате Наско, и напръскаха пода и стените около вратата. Като се върнахме подир час, вътре свети от чистота, вони на карбол, а леглото на Яшара – застлано с чисто новичко одеяло.

      Някъде другаде ще разкажа по-подробно за симпатичната сестра Колева, която като че ме обичаше. И аз я обикнах. Няколко пъти сестра Колева, дето ни биеше най-безболезнено инжекциите, ме води в стаята си на тавана на четириетажната сграда отсреща, в чието мазе разрязват трупове. От оная махала под Джендема бях, около болницата; колко набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртвите там, зад белосаните отвътре стъкла, и нищо особено не бяха съзрели любопитните ни трескави очи. Особени бяха само разказите за внезапно възкръснали, които се събуждали голи-голенички сред циментовите корита на моргата с картонче, вързано за палеца на десния крак... Сестра Колева ме гощаваше с ябълки, сушени сливи, грозде, бисквити; току се обърне към двете си съквартирантки, и те медицински сестри: "Вижте го! Не е ли сладък, а? Не е ли сладичък!" И трите в унес следят как се храня или просто се въртя на стола и си чопля носа.

      Двайсет години по-късно, вече млад мъж, женен, с две дъщери – гостувах на моята някогашна "любовна авантюра", пак в таванска стаичка. Само че сега – срещу моето основно училище"Сашо Димитров". И пак в компанията на съквартирантка ме посреща четирийсетгодишна жена с повяхнало личице. Но й останал все още оня до болка познат хитровато-приятелски блясък в очите. Стаичката й – цяла в дантелени покривчици и саксии с цветя... Две години по-късно тя се омъжи, струва ми се, за мъж "с материално положение", както се бъбреше из махалата, а малко по-късно върху тухлена колонка до вратичката на къщата срещу старото училище случайно зърнах снимката й върху некролог. Издъхнала при раждане.

      Имам, разбира се, сериозни обвинения за това и онова към родителите си. Ами че израснах, сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане!" И когато го споменах преди години в есе за местния областен вестник "Отечествен глас", двамата се почувстваха засегнати, предадени. Не мога обаче да престана да ги обичам. Колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки на сърце ги усещам. Милите! Съзнавали ли са, че да отгледаш млад Лъв няма по-добър начин от тоя – непрекъснато да го оскърбяваш и биеш по лице, да го ожесточаваш, да го отблъскваш... Тъй младият Лъв израства корав от усилието непрестанно да отстоява себе си, своята територия, своите ловни полета.

Улица „Ниш”. 6-годишен в манта с монограм на дете от забавачката.

      Следва

Plovdiv, 2 dec. 2000 – redact. 12 sept. 2015

______
* Ап.Павел, І посл. до коринтяни, 13:2

БРУТАЛЕН, НО СПРАВЕДЛИВ ГНЯВ... МО-О-ОЛЯ? Я ПАК!

      По повод статия в сайта на пловдивския вестник "Марица"*

ПЛОЩАДЪТ НА МИЛЬО**

      Образът на Мильо, както сигурно сте забелязали, минава като червена нишка през цялата Главна. Засега е спрял на стълбите на „Каменица” – дай, Боже, завинаги! Впрочем, не се знае дали след време някой кмет - исторически чистофайник, няма да разпореди да се махне този "урод". И това ще е краят на онзи град, който се опитвам да опиша и да обясня защо трябва да бъде запомнен.

      Има и други белези от Мильо. Златю Бояджиев го бе нарисувал като овчар сред ято гарвани. Йоан Левиев – като обеднял испански хидалго. Христо Стефанов – като странник, вслушан във вътрешната музика на душата си.

      Мильо си имаше своите врагове едно време, има ги и сега. Тогава, когато го хвърлиха в езерото на Цар-Симеоновата градина, не беше то единствено провинциална гавра, беше покушение срещу правото на човека да е различен. Войната срещу „другостта” е вечна и Мильо е само една от жертвите й.

      Живата все още любов към него дава надежда, че злобата, която се надига в този град, е само временно явление и че - докато я има фигурата от бронз край стълбите, все още не е всичко изгубено у нас, пловдивчани.

      Често минавам край къщата, където живя Мильо. Спирам пред прозорчето на приземната стаичка и имам чувството, че то ей-сега ще се отвори и Мильо ще ми махне с ръка. Всички от моето поколение пловдивчани познавахме Мильо. Нещо повече, нямаше между нас някой, който да не твърди, че виждал бил легендарния му член: в банята, на пейка някъде си, в задния двор и т.н., и как, като се говорело на Мильо за ненките или за нещо още по-интимно у някоя жена, човекът си изваждал "легендата" и т.н. Е, това не съм го виждал. И се чувствах някак ощетен, че няма какво да разправя, когато разговорът в компания стигаше до "пловдивския луд".

      Един ден го срещам да върви по бул. Руски и го поканих в сладкарница „Фея”. Поръчах му боза и баклава, взех да му говоря за жени – в очакване, че ще се случи нещо, което да разправям и аз на моите приятели. Милчо обаче не реагираше по очаквания начин. Повтаря тихо и кротко едно и също – че не е важно как изглежда една жена, важното е да бъде набожна.

      Дали бе остарял, дали вече не си говореше с Бог не знам, но скоро след това се разчу, че издъхнал. Намерили го почти замръзнал в оная стаичка...

      Винаги имаше някой да му купи я геврек, я боза или баклава; не се е намерил човек обаче в Пловдив, който да му занесе кофа въглища.

      Фигурата от бронз край стълбището насред пловдивската Главна – дело на скулптора Данко Данев, има невероятна прилика с оригинала. Горд съм, че имам принос за това. Преди повече от десетина години моите приятели и колеги Драган Драганов и Румен Немски – светла им памет! – решиха да направят филм за Мильо. Този филм се явява последната им работа заедно, снимаха като за последно. Като че ли се чувстваха задължени да оставят именно този филм след себе си. Пазя го и досега като очите си. В няколко копия, да не изчезне. Но никой не ме е питал за филма. Защото днес града ни управляват хора, които не помнят реалния човек.

      Та тогава се разчу, че се прави филм за Мильо, и един ден ми се обажда непознат по телефона да каже, че има нашия герой заснет на филмова лента. Дойде с киномашина "Луч 8", Костадин Карагяуров му е името. Пуснахме филма на импровизиран екран и снимахме. Силуетът на Мильо минава за секунди пред обектива. Действието се развива на Главната през 1969 година.

      Когато д-р Лазаров реши, че е по-добре на пловдивската Главна да имаме фигурата на Мильо, отколкото, да речем, на княз Батемберг, и помоли Данко Данев да я направи тази скулптура, скулпторът дойде при мен да търси образа, който не бе виждал на живо. Показах му снимки, пуснах му филмчето. Гледахме ги много пъти и Данко от един момент живна – беше усетил не само фигурата, но и духа на Мильо.

      Още има спорове за размера на прочутия му член, дали бил надарен от природата, като компенсация за недъга, или имал коремна херния, причина от късите му панталони да виси онова нещо. Спорят и за фамилията на онази докторка, която го поканила вкъщи, изкъпала го, нахранила го и го пробвала в леглото. След което го отпратила със заръка да не казва на никого. И как Милчо, като излязъл от дома й, вдигнал глава към балкона на докторката и викнал, колкото му глас държи:

      - И обещавам на никого да не кажа-а-а...

      Има и други подобни истории; но тази е класическата.

      Наскоро чух една от любимите Мильови песни, някои хора още си я спомнят:

Отдолу иде говедар с говеда,

в торбичка с пиле препържено,

ой, гиди, Пено, Пенче...

      Когато написах книгата „Особености на филибелийския характер”, където има няколко страници за пловдивските чешити, решихме да направим нещо като премиера на стълбището до бронзовия Мильо, нали неслучайно и на корицата е неговият образ! Помолих Митко Гонзала да запише незабравимия глас; Гонзала помни и друга любима Мильова песен:

Ти, моме, ти, моме,

ти луда ли си, ти луда ли си

да любиш моето братче...

      Турихме сергия с книгата, диджей Накси донесе две големи тон-колони и пуснахме записа. Минават млади хора, недоумяват защо е това шоу. Страхотна бе обаче реакцията на по-възрастните. Наблюдавам ги как вървят-вървят, па забавят крачка, спрат, осъзнават за какво е цялата работа и се обръщат към бронзовия Мильо с носталгична пловдивска усмивка.

      По едно време спира пред сергията група ученици. Взеха да се снимат, идва едно момиче и пита:

      - И с какво е известен този човек, че му вдигнали паметник?

      - Ами проследи накъде отива ръката му, и сама се сети! - отвръщам.

      Момичето погледа-погледа, па рече, като да бе решило трудна задача:

      - Има големи уши.

      Наистина едната му ръка е зад ухо, което си е характерен негов  жест.

      - Не, бе – ядосах се, - виж му другата ръка! Другата ръка, в джоба...

    

      Ако реши някой да научи истината за действителния Мильо, записал съм някои спомени на пловдивчани, които по-добре го познаваха...

      Г-жа Спространова, майка на Тома Спространов:

      - Мильо го помня от 1940 година, когато дойдох като булка в сегашната ни къща и станахме съседи. Винаги се обръщаше към мене с думите „Госпожа Спространова”, което в онези времена бе малко странно. Веднъж лекичко ме погали по лицето и каза: ”Много си хубава ма, госпожа Спространова”. По онова време съм била на 25-30 години.

      Митко Гонзала:

      - На мен Коста Балабанов, който беше заместник-директор на Театъра, ми е казвал, че с Мильо в началното училище седели на един чин. Бил много силен ученик. Заболява обаче от менингит и става такъв, какъвто го знаем.

      Тома Спространов:

      - Помня го от дете. Като ме видеше с гадже, когато бях ученик, спира ме и пита все едно и също: Колко е часът? Аз му казвам, след което иде втори въпрос: А верен ли е часовникът? На изпращането ми като войник поканих много гости, все мои близки. Почетен гост беше и Мильо.

      Любомил Лазаров:

      - Нямаше храмов празник на катедралната църква „Св. Богородица”, и Мильо да не е на стълбите край църквата - чака милостиня, но не протяга ръка, не проси. Имаше у него особен вид гордост и човешко достойнство.

      Недялко Костов, фотограф, снимал Мильо:

      - Не протягаше ръка, ама ние си му давахме. Родителите ни бутат насила в ръцете филия, ние я носим на Мильо.

      Наско Кацара – музикант:

      - Минаваше за „надарен”, но какво точно има в гащите и какво може да стори с него, не ни беше ясно.

      Къната:

      - Аз съм "го" виждал. Легендите не са преувеличени. Но не му завиждахме, защото ясно бе, че трудно може да се намери жена за това чудо.

      Митко Гонзала:

      - Не можеше да бъде с жена, пробвали сме го.

      Къната:

      - Той си е събирателен образ на Несретника.

      Г-жа Спространова:

      - Сам ми е споделял: "Какво съм виновен, госпожа Спространова, че съм такъв?” Беше трогателно.

      Христо Стефанов – художник:

      - Не мога да забравя, когато го бяха хвърлили в езерото. Стои уплашен и плаче. Беше вледенен, ръкомаха отчаян, а нелепата му фигура стърчи странно над водата.

      Г-жа Спространова:

      - И аз го помня това. Изглеждаше като пребито псе. Тъй си и умря, като куче - полуоблечен, вкочанен. Тъй го и откриха мъртъв.

      Христо Стефанов:

      - Нарисувах го скоро след като издъхна. Беше ми тъжно – с него в небитието си отиде част и от моята младост. Всъщност, зад уродливата му външност, зад нещастната му фигура се криеше изплашена, нежна и наранена душа. Странна фигура в странен град със странни хора!

       MY COMMENT:

      - Клюката, като в типична дълбока провинция, го изкарва сексуален изрод, а той имаше заболяване от рода на хернията - повод нагли зевзеци да разнасят клюки за похожденията му сред местните актриси, които се грижеха за него и го обличаха. В течение на години, като съм се прибирал пеш от редакцията на младежкия вестник през пловдивската Главна, съм го срещал в пространството между кафене "Ален мак", кино "Република" и стълбището над бирхале "Каменица". Спомням си... Топки замръзнал сняг като яйце, че и по-големи, свистят от небето, с гръм се разбиват на паважа, неколцина притичват от един навес към друг с тенджера, кофа, с тенекиено корито на рамене, а Мильо върви по средата на Главната... И неколцина, които се криехме под козирката на бар "Москва", си рекохме: "Този човек Господ го пази".

      Трябва да си раснал тук, да си закърмен с духа на тоя велик древен град, че да приемеш бронзовия Мильо като намигване към духа на Пловдив.

      Plovdiv, 10/11 sept. 2015

 Pедактира и добави коментар: tisss

_____

* http://www.marica.bg/%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80-%D1%87%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D1%81-%D0%B1%D1%80%D1%83%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BD-%D0%BD%D0%BE-%D1%81%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D0%BB%D0%B8%D0%B2-%D0%B3%D0%BD%D1%8F%D0%B2-(%D0%B2%D0%B8%D0%B6-%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE/18)-news464576.html

** http://www.tvplovdiv.com/potv/index.php?option=com_content&view=article&id=1562:40---&catid=35:front