БРУТАЛЕН, НО СПРАВЕДЛИВ ГНЯВ... МО-О-ОЛЯ? Я ПАК!

      По повод статия в сайта на пловдивския вестник "Марица"*

ПЛОЩАДЪТ НА МИЛЬО**

      Образът на Мильо, както сигурно сте забелязали, минава като червена нишка през цялата Главна. Засега е спрял на стълбите на „Каменица” – дай, Боже, завинаги! Впрочем, не се знае дали след време някой кмет - исторически чистофайник, няма да разпореди да се махне този "урод". И това ще е краят на онзи град, който се опитвам да опиша и да обясня защо трябва да бъде запомнен.

      Има и други белези от Мильо. Златю Бояджиев го бе нарисувал като овчар сред ято гарвани. Йоан Левиев – като обеднял испански хидалго. Христо Стефанов – като странник, вслушан във вътрешната музика на душата си.

      Мильо си имаше своите врагове едно време, има ги и сега. Тогава, когато го хвърлиха в езерото на Цар-Симеоновата градина, не беше то единствено провинциална гавра, беше покушение срещу правото на човека да е различен. Войната срещу „другостта” е вечна и Мильо е само една от жертвите й.

      Живата все още любов към него дава надежда, че злобата, която се надига в този град, е само временно явление и че - докато я има фигурата от бронз край стълбите, все още не е всичко изгубено у нас, пловдивчани.

      Често минавам край къщата, където живя Мильо. Спирам пред прозорчето на приземната стаичка и имам чувството, че то ей-сега ще се отвори и Мильо ще ми махне с ръка. Всички от моето поколение пловдивчани познавахме Мильо. Нещо повече, нямаше между нас някой, който да не твърди, че виждал бил легендарния му член: в банята, на пейка някъде си, в задния двор и т.н., и как, като се говорело на Мильо за ненките или за нещо още по-интимно у някоя жена, човекът си изваждал "легендата" и т.н. Е, това не съм го виждал. И се чувствах някак ощетен, че няма какво да разправя, когато разговорът в компания стигаше до "пловдивския луд".

      Един ден го срещам да върви по бул. Руски и го поканих в сладкарница „Фея”. Поръчах му боза и баклава, взех да му говоря за жени – в очакване, че ще се случи нещо, което да разправям и аз на моите приятели. Милчо обаче не реагираше по очаквания начин. Повтаря тихо и кротко едно и също – че не е важно как изглежда една жена, важното е да бъде набожна.

      Дали бе остарял, дали вече не си говореше с Бог не знам, но скоро след това се разчу, че издъхнал. Намерили го почти замръзнал в оная стаичка...

      Винаги имаше някой да му купи я геврек, я боза или баклава; не се е намерил човек обаче в Пловдив, който да му занесе кофа въглища.

      Фигурата от бронз край стълбището насред пловдивската Главна – дело на скулптора Данко Данев, има невероятна прилика с оригинала. Горд съм, че имам принос за това. Преди повече от десетина години моите приятели и колеги Драган Драганов и Румен Немски – светла им памет! – решиха да направят филм за Мильо. Този филм се явява последната им работа заедно, снимаха като за последно. Като че ли се чувстваха задължени да оставят именно този филм след себе си. Пазя го и досега като очите си. В няколко копия, да не изчезне. Но никой не ме е питал за филма. Защото днес града ни управляват хора, които не помнят реалния човек.

      Та тогава се разчу, че се прави филм за Мильо, и един ден ми се обажда непознат по телефона да каже, че има нашия герой заснет на филмова лента. Дойде с киномашина "Луч 8", Костадин Карагяуров му е името. Пуснахме филма на импровизиран екран и снимахме. Силуетът на Мильо минава за секунди пред обектива. Действието се развива на Главната през 1969 година.

      Когато д-р Лазаров реши, че е по-добре на пловдивската Главна да имаме фигурата на Мильо, отколкото, да речем, на княз Батемберг, и помоли Данко Данев да я направи тази скулптура, скулпторът дойде при мен да търси образа, който не бе виждал на живо. Показах му снимки, пуснах му филмчето. Гледахме ги много пъти и Данко от един момент живна – беше усетил не само фигурата, но и духа на Мильо.

      Още има спорове за размера на прочутия му член, дали бил надарен от природата, като компенсация за недъга, или имал коремна херния, причина от късите му панталони да виси онова нещо. Спорят и за фамилията на онази докторка, която го поканила вкъщи, изкъпала го, нахранила го и го пробвала в леглото. След което го отпратила със заръка да не казва на никого. И как Милчо, като излязъл от дома й, вдигнал глава към балкона на докторката и викнал, колкото му глас държи:

      - И обещавам на никого да не кажа-а-а...

      Има и други подобни истории; но тази е класическата.

      Наскоро чух една от любимите Мильови песни, някои хора още си я спомнят:

Отдолу иде говедар с говеда,

в торбичка с пиле препържено,

ой, гиди, Пено, Пенче...

      Когато написах книгата „Особености на филибелийския характер”, където има няколко страници за пловдивските чешити, решихме да направим нещо като премиера на стълбището до бронзовия Мильо, нали неслучайно и на корицата е неговият образ! Помолих Митко Гонзала да запише незабравимия глас; Гонзала помни и друга любима Мильова песен:

Ти, моме, ти, моме,

ти луда ли си, ти луда ли си

да любиш моето братче...

      Турихме сергия с книгата, диджей Накси донесе две големи тон-колони и пуснахме записа. Минават млади хора, недоумяват защо е това шоу. Страхотна бе обаче реакцията на по-възрастните. Наблюдавам ги как вървят-вървят, па забавят крачка, спрат, осъзнават за какво е цялата работа и се обръщат към бронзовия Мильо с носталгична пловдивска усмивка.

      По едно време спира пред сергията група ученици. Взеха да се снимат, идва едно момиче и пита:

      - И с какво е известен този човек, че му вдигнали паметник?

      - Ами проследи накъде отива ръката му, и сама се сети! - отвръщам.

      Момичето погледа-погледа, па рече, като да бе решило трудна задача:

      - Има големи уши.

      Наистина едната му ръка е зад ухо, което си е характерен негов  жест.

      - Не, бе – ядосах се, - виж му другата ръка! Другата ръка, в джоба...

    

      Ако реши някой да научи истината за действителния Мильо, записал съм някои спомени на пловдивчани, които по-добре го познаваха...

      Г-жа Спространова, майка на Тома Спространов:

      - Мильо го помня от 1940 година, когато дойдох като булка в сегашната ни къща и станахме съседи. Винаги се обръщаше към мене с думите „Госпожа Спространова”, което в онези времена бе малко странно. Веднъж лекичко ме погали по лицето и каза: ”Много си хубава ма, госпожа Спространова”. По онова време съм била на 25-30 години.

      Митко Гонзала:

      - На мен Коста Балабанов, който беше заместник-директор на Театъра, ми е казвал, че с Мильо в началното училище седели на един чин. Бил много силен ученик. Заболява обаче от менингит и става такъв, какъвто го знаем.

      Тома Спространов:

      - Помня го от дете. Като ме видеше с гадже, когато бях ученик, спира ме и пита все едно и също: Колко е часът? Аз му казвам, след което иде втори въпрос: А верен ли е часовникът? На изпращането ми като войник поканих много гости, все мои близки. Почетен гост беше и Мильо.

      Любомил Лазаров:

      - Нямаше храмов празник на катедралната църква „Св. Богородица”, и Мильо да не е на стълбите край църквата - чака милостиня, но не протяга ръка, не проси. Имаше у него особен вид гордост и човешко достойнство.

      Недялко Костов, фотограф, снимал Мильо:

      - Не протягаше ръка, ама ние си му давахме. Родителите ни бутат насила в ръцете филия, ние я носим на Мильо.

      Наско Кацара – музикант:

      - Минаваше за „надарен”, но какво точно има в гащите и какво може да стори с него, не ни беше ясно.

      Къната:

      - Аз съм "го" виждал. Легендите не са преувеличени. Но не му завиждахме, защото ясно бе, че трудно може да се намери жена за това чудо.

      Митко Гонзала:

      - Не можеше да бъде с жена, пробвали сме го.

      Къната:

      - Той си е събирателен образ на Несретника.

      Г-жа Спространова:

      - Сам ми е споделял: "Какво съм виновен, госпожа Спространова, че съм такъв?” Беше трогателно.

      Христо Стефанов – художник:

      - Не мога да забравя, когато го бяха хвърлили в езерото. Стои уплашен и плаче. Беше вледенен, ръкомаха отчаян, а нелепата му фигура стърчи странно над водата.

      Г-жа Спространова:

      - И аз го помня това. Изглеждаше като пребито псе. Тъй си и умря, като куче - полуоблечен, вкочанен. Тъй го и откриха мъртъв.

      Христо Стефанов:

      - Нарисувах го скоро след като издъхна. Беше ми тъжно – с него в небитието си отиде част и от моята младост. Всъщност, зад уродливата му външност, зад нещастната му фигура се криеше изплашена, нежна и наранена душа. Странна фигура в странен град със странни хора!

       MY COMMENT:

      - Клюката, като в типична дълбока провинция, го изкарва сексуален изрод, а той имаше заболяване от рода на хернията - повод нагли зевзеци да разнасят клюки за похожденията му сред местните актриси, които се грижеха за него и го обличаха. В течение на години, като съм се прибирал пеш от редакцията на младежкия вестник през пловдивската Главна, съм го срещал в пространството между кафене "Ален мак", кино "Република" и стълбището над бирхале "Каменица". Спомням си... Топки замръзнал сняг като яйце, че и по-големи, свистят от небето, с гръм се разбиват на паважа, неколцина притичват от един навес към друг с тенджера, кофа, с тенекиено корито на рамене, а Мильо върви по средата на Главната... И неколцина, които се криехме под козирката на бар "Москва", си рекохме: "Този човек Господ го пази".

      Трябва да си раснал тук, да си закърмен с духа на тоя велик древен град, че да приемеш бронзовия Мильо като намигване към духа на Пловдив.

      Plovdiv, 10/11 sept. 2015

 Pедактира и добави коментар: tisss

_____

* http://www.marica.bg/%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80-%D1%87%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D1%81-%D0%B1%D1%80%D1%83%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BD-%D0%BD%D0%BE-%D1%81%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D0%BB%D0%B8%D0%B2-%D0%B3%D0%BD%D1%8F%D0%B2-(%D0%B2%D0%B8%D0%B6-%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE/18)-news464576.html

** http://www.tvplovdiv.com/potv/index.php?option=com_content&view=article&id=1562:40---&catid=35:front