Публицистика – ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ!* (1)

Джендем тепе, вляво – старата градска болница.

ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ!

  

       1.

       Веднъж направих беля и жестоко ме биха. Помня, татко държи тънка шперплатова лентичка, тя свисти във въздуха; белезите от нея оставят дълбоки, кървави следи. Пък майка хванала метлата изотдолу, налага ме с дръжката, но от дръжката по не боли. Пълзя на колене и лакти в талаша, а те не спират да бият; от зор се наврях в далечния ъгъл под дърводелския тезгях и те, и двамата, пак размахваха оръжията си, но съм недосегаем там: не, не уплашен, само изненадан, скимтящ от унижение.

      Да съм бил, да съм бил не повече от деветгодишен.

      На десетата година се разболях от жълтеница. Отначало помислиха, че е скарлатина, качиха ни с майка отзад в линейка, кремавобяла шкода с два червени кръста на задните врати. После майка остана някъде, а мене ме поведоха като арестант из огромни хладни, полутъмни варосани коридори. Съблякоха ме чисто гол, накараха ме да прекрача в голямо фаянсово корито и сериозни лелки ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше на гадно, чак ми лютеше на очите от хлорната вар. Воняха и дрехите, в които ме облякоха. Че са ме повели като арестант, сега си го мисля. Не изглежда логично, но е тъй! – минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, за да влезем при хепатитните.

      Сложиха ме в стая с четири легла, до прозореца вдясно. Вляво лежи беловлас, изсъхнал като стар китаец и със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги... Изнесоха го на втората седмица, но името и снежнобелите му мустаци, кой знае защо, помня. До вратата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, беше бате Наско – мъж, около трийсетте. С него играехме шах... Шаха сам си го бях направил от кутия за бисквити, фигурките нарисувах върху картонени квадратчета, които се местеха по синьо-белите шахматни полета. Наско беше тип майтапчия: бие си шегички с всичката ни несрета; само когато се появява сестрата с инжекциите, лицето му става напрегнато, а шегите бяха изричани с крива усмивчица: "Аман бе, сестро! Станал съм на решето. Сестро, вече могат да ме ползват за сито".

      Четвъртият бе Яшара, циганин на неопределена възраст. Мълчаливец, та не съм го запомнил другояче освен с прегърбена кльощава фигура, когато се изсулва от завивките или като се връща от тоалетната, притиснал корема си с две ръце, приведен, съсредоточен, сякаш търси нещо много ценно по пода.

      Оня, който смени дядо Гьорги, ми се губи, не си го спомням, може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, а мъртвия като жив. Сядах в слънчевите пролетни предиобеди на прозоречния перваз на болничната стая. Големите си бъбрят, без особено да се съобразяват, че съм хлапе: от бъбрежа им научавах, че при нас, хепатитните, нищо не е – живот си живеем ние, ала виж, при тифозните всеки ден някого отнасят върху носилка с болничната количка почернял, изсъхнал като чироз, покрит през лице с бял чаршаф.

      Няколко пъти майка и татко ми идваха на свиждане. Все ми заръчват да слушам сестрите и чичо доктор, да си лежа кротичко, да не тичам, да не обикалям по коридора, да си изяждам храната... Изобщо, лесно свикнах с отсъствието им; липсваха ми обаче приятелите. Бате Наско не всякога беше на кеф да играем шах, пък с дядо Гьорги говоренето бе да ме разпитва какво правим в училище, харни ли са учителите или лоши. Другият, който легна в неговото легло, не си го спомням: вероятно е лежал, както някои от по-тежките случаи – по цели часове безжизнен, с празен поглед, забит в тавана.

      Една сутрин, малко преди визитация, санитарката, дето ни чистеше стаята, тичешком излетя в коридора. Появи се дежурният лекар. И две сестри се умъкнаха подир него. Тримата поседяха около леглото до вратата, нещо шепнешком си рекоха, па си излязоха. Дойде възрастната санитарка, разгъна параван около леглото на циганина. И понеже ръката на Яшара все изскачаше извън носилката изпод чаршафа (като да ни махаше за сбогом), вързаха с бинт двете му китки пред гърди и тъй го изнесоха. Сетне махнаха паравана, наредиха ни да излезем ние, двамата с бате Наско, и напръскаха пода и стените около вратата. Като се върнахме подир час, вътре свети от чистота, вони на карбол, а леглото на Яшара – застлано с чисто новичко одеяло.

      Някъде другаде ще разкажа по-подробно за симпатичната сестра Колева, която като че ме обичаше. И аз я обикнах. Няколко пъти сестра Колева, дето ни биеше най-безболезнено инжекциите, ме води в стаята си на тавана на четириетажната сграда отсреща, в чието мазе разрязват трупове. От оная махала под Джендема бях, около болницата; колко набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртвите там, зад белосаните отвътре стъкла, и нищо особено не бяха съзрели любопитните ни трескави очи. Особени бяха само разказите за внезапно възкръснали, които се събуждали голи-голенички сред циментовите корита на моргата с картонче, вързано за палеца на десния крак... Сестра Колева ме гощаваше с ябълки, сушени сливи, грозде, бисквити; току се обърне към двете си съквартирантки, и те медицински сестри: "Вижте го! Не е ли сладък, а? Не е ли сладичък!" И трите в унес следят как се храня или просто се въртя на стола и си чопля носа.

      Двайсет години по-късно, вече млад мъж, женен, с две дъщери – гостувах на моята някогашна "любовна авантюра", пак в таванска стаичка. Само че сега – срещу моето основно училище"Сашо Димитров". И пак в компанията на съквартирантка ме посреща четирийсетгодишна жена с повяхнало личице. Но й останал все още оня до болка познат хитровато-приятелски блясък в очите. Стаичката й – цяла в дантелени покривчици и саксии с цветя... Две години по-късно тя се омъжи, струва ми се, за мъж "с материално положение", както се бъбреше из махалата, а малко по-късно върху тухлена колонка до вратичката на къщата срещу старото училище случайно зърнах снимката й върху некролог. Издъхнала при раждане.

      Имам, разбира се, сериозни обвинения за това и онова към родителите си. Ами че израснах, сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане!" И когато го споменах преди години в есе за местния областен вестник "Отечествен глас", двамата се почувстваха засегнати, предадени. Не мога обаче да престана да ги обичам. Колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки на сърце ги усещам. Милите! Съзнавали ли са, че да отгледаш млад Лъв няма по-добър начин от тоя – непрекъснато да го оскърбяваш и биеш по лице, да го ожесточаваш, да го отблъскваш... Тъй младият Лъв израства корав от усилието непрестанно да отстоява себе си, своята територия, своите ловни полета.

Улица „Ниш”. 6-годишен в манта с монограм на дете от забавачката.

      Следва

Plovdiv, 2 dec. 2000 – redact. 12 sept. 2015

______
* Ап.Павел, І посл. до коринтяни, 13:2