Публицистика - ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ (2)

Демагог и лицемер от екстра класа*

ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ!

      2.

      На 53 години**, смятам лудост всяка страстно прокламирана амбиция за нов ред. Прекалена степен самочувствие, да не кажа – грандомания, откривам в т.нар. "интелектуалци". Да се обявиш срещу Бог, като изземеш неговите функции, не ми изглежда героично, а нескромно. И го съобщавам не като защита на легендата за Богочовека, а като простосмъртен, ценящ високо уравновесеното мислене.

      Като студент, някъде около 1970 година в квартирата си на ул. „Петър Митов” № 8, кажи-речи, върху темето на Слатински редут над Подуенската гара в София , с велико търпение скрупульозно пребродих затлачената от обстоятелственост и немска сухота книга на Томас Ман "Д-р Фаустус". Адриан Леверкюн е литературен образ на гения, чийто прототип е Фридрих Ницше. "Д-р Фаустус" за автора е върхова и любима творба; за мен и до днес тоя роман си остава връх на суетността, защото е пример как абстрактното може и да бие камбаните на съвестта, но нито за миг не може да замени живото съпричастие към конкретния случай, към конкретния човек. Ей от тая суетност тръгват величествените жестоки експерименти с човечеството.

      Застуди се и в атмосферата започва да витае умисленост и кротост: напомня ми запуснат дом с буренясала градина и паяжини по ъглите... Тая картина ми е от Добруджа, село Тригорци край Балчик. Там се губех, когато баща ми бе жив тук, в Пловдив. Сега ми липсва кротката му Исусова усмивка и изобщо подредеността и здравината на оня живот, където тоя анонимен и простосърдечен мебелист-дърводелец ми е ориентир, еталон за оценки и размишления, нещо като Полярната звезда в небето.

      Философите, дето ми занимават ума напоследък – Русо, Шопенхауер, Ницше, Маркс, Сартр, Витгенщайн, са все тясно обвързани с пасмината на заможните и знатните, на повиваните в копринени пеленки, хранени със златни прибори. Какво общо имам с тях!... Бедният, оскърбяваният всекидневно, изпитващият тегобата на битието човек – тоя естествено е родствен на Христос, не му се и налага да се прави на чудак, на луд, на нещо изключително.Живей уравновесен и бъди велик в неизвестността си! Това е хубаво, изпълва ме с увереността на влюбения в естествения ход на живота.

      Доста дива посредственост е нужна да се разхождаш из обществото като паметник на самия себе си. Човеколюбивото като качество е уравновесено, не угоднически наклонено към нашия интерес. Вдъхновителите непременно са оказващи в прекалена степен натиск да напуснем собствения си ритъм и възгледи; претенциите им основно са срещу личното ни право на избор. И в тоя смисъл вдъхновителите се явяват главни надзиратели спрямо свободата на личността, независимо за чия кауза призовават.

      Изпитвам доверие към генетично заложената у всекиго от нас позитивна енергия и радост от творчеството. Отрязъци от великата човешка драма са били и пак ще се режисират от Злото – Ленин, Сталин, Хитлер и прочие... но това е само докато се активира положителната духовна енергия, обновявайки представата ни за самите начала на живота.

      Степени на убеденост... Фалцетни изсилвания, смръщени гневно вежди, гръмки обвинения, назидателност, опиянение от собствения глас. И всичко това да не си помислите, че убеждава! То си е предизвикателност, която не решава, а разпалва спорове, не лекува, а отваря рани, раздухва пожари и граждански войни.

      Трудно ли е да се разбере? - за да имаш правото да съдиш, първо трябва да обичаш. Съденето ти да е импулс, роден от любов към съдения...

Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост
и пак са милващи и нежни твоите ръце корави.
Наистина ли пак за твоите очи съм драгост,
наистина ли през отлъката не ме забрави,
нима наистина не съм ти отмилял?
Грижовна моя! (...)
Недей ме пита! Замълчи!
За пътя извървян, за моята тегоба
не всеки има майчините укорни очи. 

      Аргументът ми е от най-неочаквано място (Пеньо Пенев, "Дни на проверка", 1958 г.) и не ме интересува коя тъпа идея преследвала автора на тия стихове, откривам рядка житейска мъдрост: че най-строго съди не кресльото, а силно обичащият. Това съдене не е за да отблъсне; то е съдене за приобщаване на блудния. То е мълчаливо, укорно, грижовно.

      Питам се, колцина сред майсторите на "гневни речи" умеят да се видят отстрани, та да успокоят разбеснялото се – отблъскващо, а не приобщаващо, отрицание. И вместо да помогнат – пречат, задръстват с пози гръмотевични пътеките към покаяние. Боже мой, защо все напират да назидават! Толкова ли е трудно да изкушиш нравственото у човека, да не го приклещваш до зида, ако наистина си демократ, християнин или, изобщо казано, добронамерен съдник?...

      Въсят чело. Тровят се взаимно. Отмъщават по хамалски. Гърчат се от бяс. Пяна капе от устата им. И от цялото това театро научаваш единствено колко честолюбиви и суетни са.

      Следва

Plovdiv, 2 dec. 2000 – no redact. 13 sept. 2015

_______

* Вж. http://ibox.bg/users/M%E0ster+Li/blog/view/1378/

** Текстът е писан, когато съм бил в петдесет и третатата си година.