Публицистика - ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ (3)

ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ,

НИЩО НЕ СЪМ! (3)

       3. 

      Сънувам... От какви пластове на подсъзнателното се появява фигурата на бившата ми съпруга? Няма лице, а иде като докосване, като присъствие на угрижен, силно притеснен човек. Носим четири пакета край пресичащи се множество железопътни линии. Не можем да прекосим, понеже влакове все профучават в двете посоки. Малко преди жп-естакада обаче, току зад завой в усойна планинска местност, хвърлям двата тежки денка между траверсите; на дъното на хлътнатината блести незасъхнала кал, скоро е валяло. Жена ми домъква и своите две вързопчета, колебаем се дали да приклекнем между релсите или да изчакаме отстрани, вече й крещя да слезе в ниското... когато съглеждам търчащ с фенера си право към нас иззад завоя млад железничар, размахващ отдалеч ръка да се отстраним, а зад него с набъбващ грохот израства силуетът на многотонна жп-машина... И се събуждам. Шест часът, часовникът на нощното ми шкафче пиука да ставам.

      Какво щеше да се случи по-нататък и как тъй сънят ми приключи на най-драматичното място? Каква е ролята на оная, която отдавна смятам, че съм изтрил от себе си: освен няколко пейзажни спомена, в които отсъства, макар да са по време свързани някак с присъствието й в моя минал живот? Какви послания идат към мен от дълбините на подсъзнанието? Има ли то значение за сега или за близкото утре?... Наивни въпроси! Бъдещето стои зад плътна плюшена завеса; не че ме плаши, но и никакъв уют не съзирам отвъд настоящето: неясни зъбери под рядка мъглица, пръски от разбушували се вълни, блъскащи яростно муцуна в стръмен каменист и сумрачен бряг.

Предпочитам сюжети, в които Доброто надделява над Злодеите. Тук обаче не знам кои са добрите. Знам само, че озлобеният сам си ръфа плътта, рови в отпадъците, отвращението му замъгля мозъка. Кому е нужно! В песимистичната философия откривам не толкова отчаяние, колкото недостиг на енергия за творчество.

      Волфганг Борхерт. Завърнал се изтощен, болен от войната. Умира съвсем млад в базелска клиника (Швейцария), малко след като съм се родил тук, в Пловдив. Разказът му "Жълтурчето" за група затворници, сред които разцъфтява любовта, възхищението от мизерно цветче, по чудо поникнало между камъните край затворническото каре за разходки – тоя наглед най-меланхоличен разказ на родения в мъгливия северен Хамбург В. Борхерт ми иде наум, като чета пасаж от "Светът като воля и представа", завършена от Артур Шопенхауер, когато е бил тридесетгодишен. Ето Шопенхауер какво пише:

      Ако и най-закоравелият оптимист мине по болниците, лазаретите, килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, по бойните полета или местата за изпълнение на смъртните наказания, ако види всички тъмни обители на нищетата, където тя се крие от студения поглед на любопитните... той в края на краищата сигурно ще разбере какъв е този най-добър от всички възможни светове.

      Съпоставям тридесетгодишния (в 1818 г.) Шопенхауер с 26-годишния (в 1947 г.) Борхерт:

                    Бих искал да съм фар в нощта и вятъра –
за дребни и големи риби,
за всяка лодка –
а пък самият аз
съм кораб във беда!

И какво се получава от тая съпоставка?... Жизнелюбието не се ли усеща най-остро, най-мощно именно в най-душните подземия на изпитанията! Страданието акумулира оптимизма като мечта, вяра, изходна точка. Изстраданият оптимизъм – ето кое ме възхищава. Противна ми е слабост, маскираща се с копринените одежди на песимизма, пък дори и представена в изящен стил, обградена от аплодисментите на духовни величия като Томас Ман и прочие.

      Земята, населявана от хора с български обичаи, манталитет, традиции, поверия, минало, реч... все ни дава сигнали да не униваме, да не хленчим. Запомнете, моля: Народ се лесно не затрива!

       Село Пейково нейде в Странджанския балкан си построило параклис. И понеже по онова време, преди около осемдесет години, Пейково не се и казвало Пейково, па било и в пределите на ислямска Турция, та каненият за освещаването поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, бутафорно напомнящи владишкото облекло, един от своите съселяни: турили му вместо калимявка бакърен съд на главата, вместо владишки жезъл връчили му железен дилаф, наметнали го с козяк вместо с епитрахил. И тъй на 12 септември 1912 г., на Малката Богородица, с веселие, с хора и ръченица, с песни и при всеобща еуфория параклисът бил по народному осветен не пред църковния клир, а пред Бога и света.

      Каква е тая сила! Има ли власт, кощунство и мизерия да я спрат?

      Когато по Живково време манастирите, черквите, параклисчетата из цяла Странджа били изоставени, разграбени, съсипани поради нехайство или страх от начетен някой партиен доносник, единствено това местенце (сякаш напук) продължавало да мъжди: грижели се за него неколцина от рода на същия оня полуезически-полурелигиозен "владика". Сънувала жена от рода извор с лековита вода, бяла кобилка, в дълбока кална локва затънала... Пък кобилката се преобразява в момиченце, момиченцето пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н., и т.н. Там сторили градежа.

      Какви комплекси избиват квакащите днес по стъгдите на държавата ни, какъв е тоя жабешки концерт от биещи се в гърди грандомани, насилващи се да се докажат колко са загрижени за България? Толкова жестоко е поломяван Българският ни корен, че съвсем не ни се налага да се перчим: величието ни е във всеобщото наше унижение от чужди хитреци, както и от обичайните за всяка продажна власт наши предатели. Държавата ни е отвратителна, подла – като че винаги е била такава, но Българщината пак оцелява, даже по-жилава става, дами и господа лъже-демократи, колкото по-нищи духом са политиците тук и техните гласовити адвокати пред строгото обществено мнение на народа ни.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 1-10 dec. 2000 – edited by 14 sep. 2015 

      Текстът е публикуван в бр.12/2000 на пловдивския вестник "Арт-клуб" с гл. редактор Тодор Биков. 

ПОСЛЕСЛОВ от 14 септември 2015

      Красимира Пецова, братовчедка от Дяволския род в Пазарджик:

      - За леля ни Вера знам само, че е била дивно красива, с гъста руса грива, зелени изразителни очи и много ведър характер! Но изживяла голям стрес от кон, който я прескочил – тя умира от уплах 17-годишна!

      Георги К. Бояджиев:

      - У дома, докато живеехме в избата на пловдивската уличка "Ниш" № 4, майка ми къташе в гардероба гергеф с фъкало и върху него ленено платно с извезано цвете,  спомен от по-голямата й сестра. Разпитвал съм майка ми, дълго преди да реша името на първата ми дъщеря да е Вера, и от майка ми знам, че: 1) в Дяволския род момичетата имали проблем с месечния цикъл; нещо подобно имало и при най-голямата щерка на Борис Дявола. 2) Вяра е била дадена да учи в Стопанско училище, тъй като била изключително сръчна. 3) Като се прибира от училище надвечер към къщата на улица "Тунджа" № 18, някъде край канала биволар вървял подир млади биволета, а те били доста буйни. И едно от тях се засилило срещу Вяра, а тя се притиснала с гръб до едно дърво и получила стрес, вследствие на което залинява - за около два месеца силно отслабнала и накрая издъхва едва 17-годишна. 4) По повод внезапното залиняване на щерка си баба Вена, по съвет на познати, отива в София, където успява да се вреди да влезе при известен ясновидец да пита ще оцелее ли Вяра. Това вече, доколкото си спомням, има вероятност и от баба Вена да съм чул лично: Като влиза в стаята при ясновидеца, оня започнал да пули очи в тавана и да говори, без да я поглежда: "Дъщеря ти ще си отиде от тоя свят курбан за рода ви".

      Защо те занимавам, читателю, с тази драма в рода ми! Проблемите за Българската ни нация започнаха откакто във властта се оказаха хора, повлияни от алчността, невежество и под безскрупулния натиск на US-дипломацията във всички сфери на живота у нас. Сегашните поколения българи трябва психически да сме готови да станем курбан, за да оцелее родът ни.