Ars Poetica - ТЯ Е ВЛЮБЕНА В ТЕБ

ТЯ Е ВЛЮБЕНА В ТЕБ

В охлузената стая с поглед замечтан
навън занича Нели и с червило
по листа драще: Мили мой, не знам
къде си и сърцето ми се свило!

Подобно орна нива - черната дъска,
а думите в редици там белеят строго;
заобикаля тебеширената им река
с ритник избита дупка... и не мога

да чуя в стаята им слабия си глас,
но гърбом към девойчето усещам
как в таз компания излишният съм аз
и колко са безумни тия наши срещи.

Шестица или двойка? Притеснен
дочувам, вън Животът рий с копита
и милата чаровница пред мен
в урока ми червилото си вплита.


Plovdiv, 1 dec. 2007 – redact.17 fev.2015

Ars Poetica - ПОКОЛЕНИЕ КОРАБОКРУШЕНЦИ

В разстояние на четвърт век превърнаха Отечеството ни
в прокълнато Царство на предателството и невежеството...

ПОКОЛЕНИЕ

КОРАБОКРУШЕНЦИ

Къде е онзи дързък ветроход
със мачтите високи, със платната -
раздиплени тъй, че в един живот
да се пребориш с бурите в душата?

Потъна той. Наоколо - вълни,
и вкопчен в жалка някаква отломка,
крещиш "Спасете нашите души",
ала мечтите кой ли тук ги помни!

От думи Острова Любов градиш,
а под нозете - безпросветна бездна
и невъзможно е както преди -
на Обетована земя да слезеш.

Моряците от твоя екипаж,
спасявайки се, са в небитието,
единствено остана "Отче наш..."
да шепнеш, свил молитвено ръцете.

Дъх за последен път си поеми,
сбогувай се със Българската драма.
Зад себе си вратата затръшни!
В България друг избор просто няма.

 

Plovdiv, 30 mart 2008 - redact. 13 fev.2015

Ars Poetica - СБОГУВАНЕ С РЕКАТА ЛАБЕ

На Соня Пехльова

СБОГУВАНЕ С РЕКАТА ЛАБЕ

И отиде покрай Лабе* Сончето да се сбогува.

Дъжд от седмица валеше, имаше големи локви,

вятър в храстите шумеше, смееше се присмехулно,
ала Лабе бе спокойна, въпреки и малко мътна,
и подаваха муцунки рибите й среброперки.
Само нямаше ги в Лабе голи местните хлапаци,
че се бяха изпокрили тъй на сушина в дъжда.

Боже, колко бе дъждовна тая седмица горката!
Сякаш плачеше небето, ала Лабе бе спокойна,
колко ли съдби видяла, колко пясък разпиляла;
затова е толкоз мъдра, знае: всичко отминава.
Само Сончето едва ли тук при нея ще се върне.
- Сбогом, Лабе! Сбогом, мила! С тебе беше ми приятно.
Като две сестрици с тебе как чудесно се разбрахме!

Вместо да те нарисувам, ти направих много снимки, 
запечатах в самотата колко съм била щастлива
с твоите треви крайречни, с тъничките ти пътечки,
с буболечетата дребни, с пъстрите ти пеперуди,
с видрите, със язовеца, с гущерчетата на припек.
Ти си толкова красива, мила моя мъдра Лабе,
че ужасно ми е мъчно да се разделя със тебе.

Път ме чака, мила Лабе, дълъг път, ой колко дълъг!
Ще се върна, сестро, вкъщи да си се наплача, сестро,
че такваз е участта ни – да сме разделени, мила.
Никое момиче няма що се връщам да ме пита,
че момичетата, Лабе, всичко знаят и кротуват;
всяка чака, мила Лабе, принца си, на бял кон яхнал,
а пък него, мила Лабе, нийде никакъв го няма.

Plovdiv, 15 sept. 2012 – redact. 13 fev.2015

_______
* Лабе (Elbe, Labe) - река в Централна Европа, дълга 1110 км. Извира от Кърконошите (Судети), през Чехия, Германия се влива в Северно море.

Публицистика - НЕЖНОСТ МЕ ОБЗЕ...

НЕЖНОСТ МЕ ОБЗЕ...  

       19.08.2005

      
     Пълнолуние. Снощи си легнах по-рано, към девет, и в три след полунощ се будя кукуряк. Отидох в хола да си взема завивка; гледам, месечината се жлътнала като морски фар, огрява с неонова светлина избуялата зеленина, която тъмнее отсреща долу, в детската градина. Вчера ме подстригаха: вече се настройвам за наближаващата нова учебна година.

     Звъннах на Ангел Грънчаров преди да изляза с колата да си платя телефона, и в дванайсет без двайсет бях подранил в кафене "Синия кос" в жк Тракия. Ангел се появи както винаги точно в дванайсет. Пихме чешка бира "Старопраменна". Той поръча, въпреки слабия ми протест тоя път аз да черпя.

     Показах му оформената като макет едно към едно стихосбирка "Порто Фино", както и последната част ІV на романа "Ламски". Впечатли го май, та рече: "Що не вземеш да направиш оформлението и на една моя книга?" Внимателно отклоних предложението. И тогава той заговори за човека от Рогош: как нему (философа и психолога Ангел Грънчаров) му дошло тия дни на ум да хвана да тормозя клетия производител на лук и лалета в личната си бахча, митичен бивш кмет, литературен гуру, оценител, печатар, поет и прочие, та най-сетне да си довърши работата по книгата ми, за която работа предварително съм му платил.

     Казах: Решително не е тоя начинът да постъпвам тъй с рогошлията. Нали оня това очаква, за да има оправдание пред себе си. Никакви обвинения, нито заплахи от моя страна. Това е моят подход: защото така съм в силна позиция и проблемът е очевидно у него, че не си изпълнява договора. Просто няма причина да ми стори това зло. Нищо лошо не съм му сторил. Напротив, бил съм досега често озадачен, огорчен, но добронамерен към пируетите на тая обществено известна примадона, типичен образ на грандоман в печалния провинциален пейзаж на Пловдив и селата наоколо. Светът вижда: не съм давал повод да ми отвръща със зло. Да се оправя сам със себе си! Аз пък ще гледам докъде може да стигне в наглостта. Кога друг път ще ми се случи до такава степен безочие да изпитам на свой гръб! В крайна сметка, за да се любувам на тая Ария на посредствеността, достатъчно съм си платил за зрител в Театъра на абсурда в моя роден Пловдив.

    – Но той другояче приема твоето замълчаване – отсече Ангел. – Ще сметне за слабост реакцията ти.

    – Малодушие е точната дума, която ти се ще да кажеш. Но не мисля, че това ми е слабост – обяснявам.

    Към един часа се появи жена му на Ангел и се разделихме. Подкарах си колата към къщи, и докато карам под свода на надлеза край паметника "Скобелева майка" (паметен знак на едно безумие*), пред очите ми изплува образ на красива млада жена. Нежност ме обзе... Момичето, което ме подстрига същия ден, не пожела да платя, но аз все пак платих на изчервената до корена на косите си хубавелка; важното е, че добрите хора около мен ги усещам по Божественото излъчване на кротост и устойчивост в тоя раздърпан, побеснял от подлост свят наоколо.

      * * *

    Случиха се големи поразии заради дъждовете и наводненията това лято. Някак бързичко август се превъртя и у мене се вкорени печалното усещане, че вече не съм същият, че съвсем не се харесвам както преди, като все повече да придобивам облик на отчаян човек, въпреки непресъхващата ми по рождение склонност към изкушения и авантюри.

    Нищо не остава на едно място. Всичко се движи, всичко се променя. Разкошните условия за писане, които от години си създавам, ме правят повече вглъбен, но и по-уязвим за хаоса, който нахлува отвън и ме атакува, и ме тревожи все повече и повече. Позицията ми на уравновесен Homo scribens все още хич не ми е по вкуса, понеже ме изолира от множеството, от ония, за които са предназначени тия записки. Няма жена около мен, самотно ми е и сърцето лекичко кърви от тоя недоимък.

        25.08.2005

    Снощи по-голямата от двете ми щерки си дойде от Добруджа. Отидохме със зетя да я посрещнем на пловдивската жп-гара. В девет бяхме там с жигулата; изпушихме по цигара и влакът от Варна пристигна. Гледах ги отстрани: зетя и дъщерята, как се радват, че се виждат подир раздялата... и лекичко, ама много лекичко им завидях. Защо ли в моя си интимен живот нямам такава сцена, такова мило преживяване?

        26.08.2005

     
    Тая сутрин точно в шест Радио Дарик в извънредна емисия, сякаш става дума за велик държавник, артист или личност от световна величина, предаде, че снощи към двадесет и три и тридесет с точен куршум в гърдите снайперист усмъртил Георги Илиев, един от босовете в подземния свят на моята днешна България. По тоя повод приложиха справка за гибелта на дузина главорези през последните години на "демократизираща се Булгериън" по американски мафиотски модел и под строгия надзор на Държавна сигурност и вечната Партия-ръководителка**). Случило се в любимия кът на любимото собствено луксозно заведение на идиота в курортния комплекс Слънчев бряг след футболна среща, в която пловдивският "Локомотив" се класира за следващ етап в някакво си там европейско първенство по футбол. "Очакват се и други разстрели!" – едва ли не обнадежден приключи коментаторът на "любимото на целия ни народ" Дарик-радио на Кирил Маричков и компания.

        27.08.2005.

    Снощи по ТВ СКАТ водещият нашумяло сред родна публика предаване Георги Ифандиев имаше пространен разговор с писателя-самозванец Христо Стоянов, родом от Габрово, автор на кощунствени текстове от последните петнайсетина години, когато всякакъв род словесна помия ни се предлага за модерна литература. Та в общо взето самоуверения тон на габровлията (негов си стил, негов избор на държане!) ми дрънна веселичко ей тая подробност... 

     Гражданинът Христо Стоянов съдел Българската държава в Страсбург заради инкриминирането на неговите книги. Е, харно, ама ни в клин – ни в ръкав великият човек изтърси цитат от известната творба на Николай Некрасов*** "Пред парадния вход" ей по тоз сладък начин: "Както казва Лермонтов****, поет може и да не си, но си длъжен да си гражданин".

    Lapsus linguae (грешка на езика), дето се вика, само не казвайте, че е случайна, а не показателна грешка! Да, в днешна "демократизирана" България част от цвета на интелигенцията, от т.нар. писатели не блестят, ами направо казано, лъщят като мазно петно с повърхностните си познания върху литературата и българската реч. Дори и това е поносимо; в крайна сметка, тяхна си работа – никой не може да спре идиотът сам да се кепази, да се излага. Непоносима обаче е манията им да почукват с нокът по чело българина, да го назидават като недорасъл, недозрял да проумее световните морски течения, движението на звездите и Галактиката, да проумее модерния им стил на писане и говорене чрез охулване на българщината.

    Разочаровани от неприятния факт (Що неприятен, дявол знай!), че идат от села и паланки или от дълбоко задрямали провинциални градчета, тия "братя по перо" нахълтват в големите културни средища на България като завоеватели, устремени на всякаква цена към известността и успеха. Само тъй си обяснявам перченето им – говоренето извисоко, с пренебрежение към българина и всичко българско, но пък с всеотдайна любов и трепет към собствената незаменима персона.

    Всъщност, да си жител на града в никакъв случай не означава, че вече си станал гражданин. Значителна част от т.нар. нашенски елит е вонливо блато от преуспели уроди на духа, гении на шмекерията, полуграмотни и строго погледнато – комични образи. От известна гледна точка те наистина са артисти, само че в друга, много по-велика траги-комична постановка, чийто режисьори обитават най-луксозните вилни местенца край София, далеч от общественото любопитство и гняв.

Пловдив – културна столица на Европа за 2019 година

   Plovdiv, edited 11 fev.2015/1 avg. 2016

____

* Край някогашния Пловдив руският офицер Алексей Узатис убива графиня Олга Скобелева, майка на генерал Димитрий Скобелев. Узатис пристига в Пловдив през 1879 г. и е назначен за инструктор в румелийската милиция. Печели закрилата на семейство Скобелеви, които се грижат за образованието му. Става офицер, а след това командир на сапьорска рота в Пловдив. През лятото на 1879 г. капитанът поема строителството на нови казарми в местността Гладно поле.

   По време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) 58-годишната Олга Скобелева оглавява Балканския отдел на Руския червен кръст. Събира помощи за останалите без покрив и храна българи. Пристига в Пловдив, където развива благотворителна дейност. Дарява на сиропиталището в града 20 000 златни рубли. Майката на генерала обикаля из Южна България, основава благотворителни дружества, заема се с уреждане на нови сиропиталища. Капитан Узатис я придружава по време на пътуванията й.

   В началото на юли 1880 г. графиня Олга Скобелева се готви да замине за Чирпан, дето възнамерява да купи чифлик, в който да построи приют за сираци по европейски образец. Тя трябвало да носи 20 000 златни рубли за покупката. Вечерта на 6 юли 1880 г. майката на генерала отпътувала, придружена от прислужницата си, адютанта и файтонджията. На шест километра от Пловдив ги пресрещат Алексей Узатис и негови двама приятели. С намерение да присвои парите Узатис заклал графинята.

** Навсякъде в бившия европейски соцлагер комунистите сдадоха властта. Само в България Тодор-Живковата БКП, под фасадата на няколко люто враждуващи уж помежду си партии, крилца и течения безпроблемно продължава да ръководи; смениха се само поколенията наглеци, дето ни управляват. Инак мекеретата са пак същите ония, които слугинстват на всяка власт. Стилът, грандоманията, манталитетът им си остават същите.

*** Николай Алексеевич Некрасов (1821-1877) – руски поет.

**** Михаил Юриевич Лермонтов (1814-1841) – руски поет и прозаик.

Публицистика - ДВЕ МИНИАТЮРИ

ДВЕ МИНИАТЮРИ

ЖЕНИТЕ... АХ, ЖЕНИТЕ!

      Жените неизменно са били в основата на моя импулс за писане. От ранно детство и от юношеството ми остана засиленото любопитство към техния особен начин да виждат живота в детайли, до умопомрачение да анализират, да драматизират всичко, до което се докосне душата им, да интригантстват, да лицемерничат, едва прикрито, но безпощадно да делят сферите си на влияние, сами - често неосъзнато - да избират от стадото на мъжете кого да направят свой принц на сърцето - първо, после - на тялото, умението или неумението им да поднасят женствеността си като скъпоценен трошлив дар, изкушението да се предлагат като стока в замяна на уют и сигурност, инстинктът им да раждат, слабостта им към бебета (който инстинкт ме изпълва с досада, даже неприязън).

      Дори фактът, че са така различни и - основно: че умеят да играят роля на безпомощни, когато всъщност са по-силни, по-жизнени от мъжете, в известен смисъл по-безскрупулни в преследване на целта, по-отмъстителни и злобни.

      Под нежната повърхност често съзирах страхотна амбиция. Говоря за страстни, стремящи се към любовта жизнени момета, а не за безволеви души и меса. Ренесансът и у мене дойде със засиления интерес към жената като представа за съчетанието между Божествено и Лукаво дяволско.

      Писането като творчески акт ми напомня коитус, сливане на мъжко и женско в плътско опиянение, когато Материята приема да е майка на Духа, приема да е мачкана, огъвана, допуска да проникнеш в дълбините й, само за да се усети оплодена.

      Творческият акт в живота и в изкуството е сфера, подвластна преди всичко на женствеността. Ние сме орачи и сеячи, но плодна нива е жената отсреща, и тя, струва ми се, знае много повече, много по-добре от нас за Нещата от живота; докато мъжът е само идея, семе, търсещо къде да се изстреля. Всичките ни мъжки геройства и първични желания се свеждат до това, независимо какво разправяме и за какви се мислим. В съзнанието ми са много жени: майка ми, лелите, жените на чичовците ми, сестра ми, братовчедките ми, случайни и неслучайни авантюри - момичетата, с които съм делял легло, и други - с които никога няма да съм, ала са ме превзели със своя чар и женственост.

      Цивилизацията ни се развива и усъвършенства именно променяйки отношението ни към жената, т.е. към Любовта, включваща такива незабележими уж "подробности", като състрадание, печал, закрила на боледуващия и слабия, мечти за свят на добронамерени хора, вярност, стремеж към достойнство, честност, усет към човека срещу тебе, колкото и понякога отвратителен да е същият тоя човек в делата си. Какъв гейзер на бликаща енергия е Любовта, Боже мой, и какви прахосници сме всъщност!

КЛЕЧИЦИ

      Вали. Цяла нощ е валял дъждът. Вали от снощи надвечер. Тоя ръмеж така го обичам, така го обичам! Сякаш обгръща целия континент и го прави едно единно цяло.

      Дъждът ме връща винаги към ранното детство, когато пусках клечици в ручеите дъждовна вода по непавираната пловдивска уличка "Ниш" току в подножието на Джендем тепе, покрай шосето за Пещера, с което граничеше нашата махалица, между другите две махали, и те населени от бедняци - Македонската (на бежанци от Македония) и махалата на вдовици и сираци, на инвалиди от войните, заради което и срещу нашата уличка „Ниш” отдясно на шосето за Пещера образуват пловдивския квартал „Инвалиден”. Беше ми забавно. С часове съсредоточено съм наблюдавал как всяка клечица в шуртящата буйно течаща вода си проправя път, единствения свой път, тъй различен понякога от пътя на нейните посестрими!

     Ама кога беше то? Било е някъде около 1953 - година, когато сестра ми Ели още не беше родена. Значи, майка е готвела, шетала е нещо долу във вечно потъналата в полумрак изба, която обитавахме (шест високи стъпала надолу, циментова площадка и още едно или две: още по-високи и стръмни стъпала, докато се озовеш в салончето. А татко е бил, както всеки Божи ден, на работа: в мебелната работилничка на Иван Радичев, дето се бе издигнал от чирак до калфа. Даже имаше вече и тъй свидното Майсторско свидетелство, турено в позлатена рамка зад стъкло и окачено на стената в кухничката с тезгяха, сред мирис на талаш, варен туткал и прегоряло олио.

      Сградата на оназ работилничка - олющена, грозна постройка, и досега си е там - на пловдивската улица "Франклин Рузвелт"№ 10, пресечка на една от по-дългите извеждащи до Централна поща улица "Гладстон".

      През ония две тъй отдалечени 1953-а и 1954-а почти непрестанно валяха дъждове. Зиме се образуваха дълбоки преспи сняг и тогава по пловдивските улици изневиделица сякаш се появяваха шейни с конски впряг. Чудно звънят пиринчените звънчета върху конската сбруя, лети изпод копитата пръхкав сняг или снежна вода от някоя размразила се локва. И напролет по цели седмици дъждът не спираше. Марица на два пъти придойде до центъра на града. Застилахме намотани на масур черги и одеала пред стълбището към нашата изба и тъй вода от уличните огромни гьолове не успя да нахлуе до нас, там долу.

      Приятелчетата се прибрали, сам съм насред опустялото в ледения сумрак Пещерско шосе, по което през лятото и есента военните коли денонощно громолят, тогава войниците от близките поделения излизат с оръдия, танкети, танкове, камиони, походни кухни или се връщат от учение нейде по околните кърища и планини. Зъзна, ала мене, 5-6-годишно хлапенце, независимо от тракащите зъби, не ми се прибира в избата, чакам мама и тате да си дойдат от работа, а ми е интересно с тия клечици, дето бързеят върти над образувало се в шуртящата струя вирче, безредно и весело по течението ги влече и увлича към... Голямата Страховита Шахта за Смет.

Plovdiv, 13 okt. 2004 – redact. 9 fev.2015

Ars Poetica - ПЛОВДИВ НА ИДИОТИТЕ

ПЛОВДИВ НА ИДИОТИТЕ

Непростени ще останат греховете ми, уви!

Тежки думи – уж от плява, а от тях боли.

Моят роден град – в мъглата и сред родна кал,

аз на куци крак в лайната сякаш съм живял.

Гърлото ми нежно стиска първобитен страх;

доста като странна птица тук си поживях.

Ще остане на балкона чаят недопит,

други хвърчила ще гоня иззад някой рид.

Моето момиче*, зная, чака ме Отвъд

дяволите най-накрая да ме отведат.

Но където и да ида, си оставам тук –

в тая родна киша, в тоя вълчи студ.

Plovdiv, 9 jan. 2010 – redact. 9 fev.2015

______
* Г-ца Смърт.