Публицистика - НЕЖНОСТ МЕ ОБЗЕ...

НЕЖНОСТ МЕ ОБЗЕ...  

       19.08.2005

      
     Пълнолуние. Снощи си легнах по-рано, към девет, и в три след полунощ се будя кукуряк. Отидох в хола да си взема завивка; гледам, месечината се жлътнала като морски фар, огрява с неонова светлина избуялата зеленина, която тъмнее отсреща долу, в детската градина. Вчера ме подстригаха: вече се настройвам за наближаващата нова учебна година.

     Звъннах на Ангел Грънчаров преди да изляза с колата да си платя телефона, и в дванайсет без двайсет бях подранил в кафене "Синия кос" в жк Тракия. Ангел се появи както винаги точно в дванайсет. Пихме чешка бира "Старопраменна". Той поръча, въпреки слабия ми протест тоя път аз да черпя.

     Показах му оформената като макет едно към едно стихосбирка "Порто Фино", както и последната част ІV на романа "Ламски". Впечатли го май, та рече: "Що не вземеш да направиш оформлението и на една моя книга?" Внимателно отклоних предложението. И тогава той заговори за човека от Рогош: как нему (философа и психолога Ангел Грънчаров) му дошло тия дни на ум да хвана да тормозя клетия производител на лук и лалета в личната си бахча, митичен бивш кмет, литературен гуру, оценител, печатар, поет и прочие, та най-сетне да си довърши работата по книгата ми, за която работа предварително съм му платил.

     Казах: Решително не е тоя начинът да постъпвам тъй с рогошлията. Нали оня това очаква, за да има оправдание пред себе си. Никакви обвинения, нито заплахи от моя страна. Това е моят подход: защото така съм в силна позиция и проблемът е очевидно у него, че не си изпълнява договора. Просто няма причина да ми стори това зло. Нищо лошо не съм му сторил. Напротив, бил съм досега често озадачен, огорчен, но добронамерен към пируетите на тая обществено известна примадона, типичен образ на грандоман в печалния провинциален пейзаж на Пловдив и селата наоколо. Светът вижда: не съм давал повод да ми отвръща със зло. Да се оправя сам със себе си! Аз пък ще гледам докъде може да стигне в наглостта. Кога друг път ще ми се случи до такава степен безочие да изпитам на свой гръб! В крайна сметка, за да се любувам на тая Ария на посредствеността, достатъчно съм си платил за зрител в Театъра на абсурда в моя роден Пловдив.

    – Но той другояче приема твоето замълчаване – отсече Ангел. – Ще сметне за слабост реакцията ти.

    – Малодушие е точната дума, която ти се ще да кажеш. Но не мисля, че това ми е слабост – обяснявам.

    Към един часа се появи жена му на Ангел и се разделихме. Подкарах си колата към къщи, и докато карам под свода на надлеза край паметника "Скобелева майка" (паметен знак на едно безумие*), пред очите ми изплува образ на красива млада жена. Нежност ме обзе... Момичето, което ме подстрига същия ден, не пожела да платя, но аз все пак платих на изчервената до корена на косите си хубавелка; важното е, че добрите хора около мен ги усещам по Божественото излъчване на кротост и устойчивост в тоя раздърпан, побеснял от подлост свят наоколо.

      * * *

    Случиха се големи поразии заради дъждовете и наводненията това лято. Някак бързичко август се превъртя и у мене се вкорени печалното усещане, че вече не съм същият, че съвсем не се харесвам както преди, като все повече да придобивам облик на отчаян човек, въпреки непресъхващата ми по рождение склонност към изкушения и авантюри.

    Нищо не остава на едно място. Всичко се движи, всичко се променя. Разкошните условия за писане, които от години си създавам, ме правят повече вглъбен, но и по-уязвим за хаоса, който нахлува отвън и ме атакува, и ме тревожи все повече и повече. Позицията ми на уравновесен Homo scribens все още хич не ми е по вкуса, понеже ме изолира от множеството, от ония, за които са предназначени тия записки. Няма жена около мен, самотно ми е и сърцето лекичко кърви от тоя недоимък.

        25.08.2005

    Снощи по-голямата от двете ми щерки си дойде от Добруджа. Отидохме със зетя да я посрещнем на пловдивската жп-гара. В девет бяхме там с жигулата; изпушихме по цигара и влакът от Варна пристигна. Гледах ги отстрани: зетя и дъщерята, как се радват, че се виждат подир раздялата... и лекичко, ама много лекичко им завидях. Защо ли в моя си интимен живот нямам такава сцена, такова мило преживяване?

        26.08.2005

     
    Тая сутрин точно в шест Радио Дарик в извънредна емисия, сякаш става дума за велик държавник, артист или личност от световна величина, предаде, че снощи към двадесет и три и тридесет с точен куршум в гърдите снайперист усмъртил Георги Илиев, един от босовете в подземния свят на моята днешна България. По тоя повод приложиха справка за гибелта на дузина главорези през последните години на "демократизираща се Булгериън" по американски мафиотски модел и под строгия надзор на Държавна сигурност и вечната Партия-ръководителка**). Случило се в любимия кът на любимото собствено луксозно заведение на идиота в курортния комплекс Слънчев бряг след футболна среща, в която пловдивският "Локомотив" се класира за следващ етап в някакво си там европейско първенство по футбол. "Очакват се и други разстрели!" – едва ли не обнадежден приключи коментаторът на "любимото на целия ни народ" Дарик-радио на Кирил Маричков и компания.

        27.08.2005.

    Снощи по ТВ СКАТ водещият нашумяло сред родна публика предаване Георги Ифандиев имаше пространен разговор с писателя-самозванец Христо Стоянов, родом от Габрово, автор на кощунствени текстове от последните петнайсетина години, когато всякакъв род словесна помия ни се предлага за модерна литература. Та в общо взето самоуверения тон на габровлията (негов си стил, негов избор на държане!) ми дрънна веселичко ей тая подробност... 

     Гражданинът Христо Стоянов съдел Българската държава в Страсбург заради инкриминирането на неговите книги. Е, харно, ама ни в клин – ни в ръкав великият човек изтърси цитат от известната творба на Николай Некрасов*** "Пред парадния вход" ей по тоз сладък начин: "Както казва Лермонтов****, поет може и да не си, но си длъжен да си гражданин".

    Lapsus linguae (грешка на езика), дето се вика, само не казвайте, че е случайна, а не показателна грешка! Да, в днешна "демократизирана" България част от цвета на интелигенцията, от т.нар. писатели не блестят, ами направо казано, лъщят като мазно петно с повърхностните си познания върху литературата и българската реч. Дори и това е поносимо; в крайна сметка, тяхна си работа – никой не може да спре идиотът сам да се кепази, да се излага. Непоносима обаче е манията им да почукват с нокът по чело българина, да го назидават като недорасъл, недозрял да проумее световните морски течения, движението на звездите и Галактиката, да проумее модерния им стил на писане и говорене чрез охулване на българщината.

    Разочаровани от неприятния факт (Що неприятен, дявол знай!), че идат от села и паланки или от дълбоко задрямали провинциални градчета, тия "братя по перо" нахълтват в големите културни средища на България като завоеватели, устремени на всякаква цена към известността и успеха. Само тъй си обяснявам перченето им – говоренето извисоко, с пренебрежение към българина и всичко българско, но пък с всеотдайна любов и трепет към собствената незаменима персона.

    Всъщност, да си жител на града в никакъв случай не означава, че вече си станал гражданин. Значителна част от т.нар. нашенски елит е вонливо блато от преуспели уроди на духа, гении на шмекерията, полуграмотни и строго погледнато – комични образи. От известна гледна точка те наистина са артисти, само че в друга, много по-велика траги-комична постановка, чийто режисьори обитават най-луксозните вилни местенца край София, далеч от общественото любопитство и гняв.

Пловдив – културна столица на Европа за 2019 година

   Plovdiv, edited 11 fev.2015/1 avg. 2016

____

* Край някогашния Пловдив руският офицер Алексей Узатис убива графиня Олга Скобелева, майка на генерал Димитрий Скобелев. Узатис пристига в Пловдив през 1879 г. и е назначен за инструктор в румелийската милиция. Печели закрилата на семейство Скобелеви, които се грижат за образованието му. Става офицер, а след това командир на сапьорска рота в Пловдив. През лятото на 1879 г. капитанът поема строителството на нови казарми в местността Гладно поле.

   По време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) 58-годишната Олга Скобелева оглавява Балканския отдел на Руския червен кръст. Събира помощи за останалите без покрив и храна българи. Пристига в Пловдив, където развива благотворителна дейност. Дарява на сиропиталището в града 20 000 златни рубли. Майката на генерала обикаля из Южна България, основава благотворителни дружества, заема се с уреждане на нови сиропиталища. Капитан Узатис я придружава по време на пътуванията й.

   В началото на юли 1880 г. графиня Олга Скобелева се готви да замине за Чирпан, дето възнамерява да купи чифлик, в който да построи приют за сираци по европейски образец. Тя трябвало да носи 20 000 златни рубли за покупката. Вечерта на 6 юли 1880 г. майката на генерала отпътувала, придружена от прислужницата си, адютанта и файтонджията. На шест километра от Пловдив ги пресрещат Алексей Узатис и негови двама приятели. С намерение да присвои парите Узатис заклал графинята.

** Навсякъде в бившия европейски соцлагер комунистите сдадоха властта. Само в България Тодор-Живковата БКП, под фасадата на няколко люто враждуващи уж помежду си партии, крилца и течения безпроблемно продължава да ръководи; смениха се само поколенията наглеци, дето ни управляват. Инак мекеретата са пак същите ония, които слугинстват на всяка власт. Стилът, грандоманията, манталитетът им си остават същите.

*** Николай Алексеевич Некрасов (1821-1877) – руски поет.

**** Михаил Юриевич Лермонтов (1814-1841) – руски поет и прозаик.