Публицистика - ДВЕ МИНИАТЮРИ

ДВЕ МИНИАТЮРИ

ЖЕНИТЕ... АХ, ЖЕНИТЕ!

      Жените неизменно са били в основата на моя импулс за писане. От ранно детство и от юношеството ми остана засиленото любопитство към техния особен начин да виждат живота в детайли, до умопомрачение да анализират, да драматизират всичко, до което се докосне душата им, да интригантстват, да лицемерничат, едва прикрито, но безпощадно да делят сферите си на влияние, сами - често неосъзнато - да избират от стадото на мъжете кого да направят свой принц на сърцето - първо, после - на тялото, умението или неумението им да поднасят женствеността си като скъпоценен трошлив дар, изкушението да се предлагат като стока в замяна на уют и сигурност, инстинктът им да раждат, слабостта им към бебета (който инстинкт ме изпълва с досада, даже неприязън).

      Дори фактът, че са така различни и - основно: че умеят да играят роля на безпомощни, когато всъщност са по-силни, по-жизнени от мъжете, в известен смисъл по-безскрупулни в преследване на целта, по-отмъстителни и злобни.

      Под нежната повърхност често съзирах страхотна амбиция. Говоря за страстни, стремящи се към любовта жизнени момета, а не за безволеви души и меса. Ренесансът и у мене дойде със засиления интерес към жената като представа за съчетанието между Божествено и Лукаво дяволско.

      Писането като творчески акт ми напомня коитус, сливане на мъжко и женско в плътско опиянение, когато Материята приема да е майка на Духа, приема да е мачкана, огъвана, допуска да проникнеш в дълбините й, само за да се усети оплодена.

      Творческият акт в живота и в изкуството е сфера, подвластна преди всичко на женствеността. Ние сме орачи и сеячи, но плодна нива е жената отсреща, и тя, струва ми се, знае много повече, много по-добре от нас за Нещата от живота; докато мъжът е само идея, семе, търсещо къде да се изстреля. Всичките ни мъжки геройства и първични желания се свеждат до това, независимо какво разправяме и за какви се мислим. В съзнанието ми са много жени: майка ми, лелите, жените на чичовците ми, сестра ми, братовчедките ми, случайни и неслучайни авантюри - момичетата, с които съм делял легло, и други - с които никога няма да съм, ала са ме превзели със своя чар и женственост.

      Цивилизацията ни се развива и усъвършенства именно променяйки отношението ни към жената, т.е. към Любовта, включваща такива незабележими уж "подробности", като състрадание, печал, закрила на боледуващия и слабия, мечти за свят на добронамерени хора, вярност, стремеж към достойнство, честност, усет към човека срещу тебе, колкото и понякога отвратителен да е същият тоя човек в делата си. Какъв гейзер на бликаща енергия е Любовта, Боже мой, и какви прахосници сме всъщност!

КЛЕЧИЦИ

      Вали. Цяла нощ е валял дъждът. Вали от снощи надвечер. Тоя ръмеж така го обичам, така го обичам! Сякаш обгръща целия континент и го прави едно единно цяло.

      Дъждът ме връща винаги към ранното детство, когато пусках клечици в ручеите дъждовна вода по непавираната пловдивска уличка "Ниш" току в подножието на Джендем тепе, покрай шосето за Пещера, с което граничеше нашата махалица, между другите две махали, и те населени от бедняци - Македонската (на бежанци от Македония) и махалата на вдовици и сираци, на инвалиди от войните, заради което и срещу нашата уличка „Ниш” отдясно на шосето за Пещера образуват пловдивския квартал „Инвалиден”. Беше ми забавно. С часове съсредоточено съм наблюдавал как всяка клечица в шуртящата буйно течаща вода си проправя път, единствения свой път, тъй различен понякога от пътя на нейните посестрими!

     Ама кога беше то? Било е някъде около 1953 - година, когато сестра ми Ели още не беше родена. Значи, майка е готвела, шетала е нещо долу във вечно потъналата в полумрак изба, която обитавахме (шест високи стъпала надолу, циментова площадка и още едно или две: още по-високи и стръмни стъпала, докато се озовеш в салончето. А татко е бил, както всеки Божи ден, на работа: в мебелната работилничка на Иван Радичев, дето се бе издигнал от чирак до калфа. Даже имаше вече и тъй свидното Майсторско свидетелство, турено в позлатена рамка зад стъкло и окачено на стената в кухничката с тезгяха, сред мирис на талаш, варен туткал и прегоряло олио.

      Сградата на оназ работилничка - олющена, грозна постройка, и досега си е там - на пловдивската улица "Франклин Рузвелт"№ 10, пресечка на една от по-дългите извеждащи до Централна поща улица "Гладстон".

      През ония две тъй отдалечени 1953-а и 1954-а почти непрестанно валяха дъждове. Зиме се образуваха дълбоки преспи сняг и тогава по пловдивските улици изневиделица сякаш се появяваха шейни с конски впряг. Чудно звънят пиринчените звънчета върху конската сбруя, лети изпод копитата пръхкав сняг или снежна вода от някоя размразила се локва. И напролет по цели седмици дъждът не спираше. Марица на два пъти придойде до центъра на града. Застилахме намотани на масур черги и одеала пред стълбището към нашата изба и тъй вода от уличните огромни гьолове не успя да нахлуе до нас, там долу.

      Приятелчетата се прибрали, сам съм насред опустялото в ледения сумрак Пещерско шосе, по което през лятото и есента военните коли денонощно громолят, тогава войниците от близките поделения излизат с оръдия, танкети, танкове, камиони, походни кухни или се връщат от учение нейде по околните кърища и планини. Зъзна, ала мене, 5-6-годишно хлапенце, независимо от тракащите зъби, не ми се прибира в избата, чакам мама и тате да си дойдат от работа, а ми е интересно с тия клечици, дето бързеят върти над образувало се в шуртящата струя вирче, безредно и весело по течението ги влече и увлича към... Голямата Страховита Шахта за Смет.

Plovdiv, 13 okt. 2004 – redact. 9 fev.2015