ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1399.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН(1399.  

  И си предадох сърцето, да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия

  14 oct. 2023   

ЦАЛАПИЦА ОКОЛО 9.IX.1944.*

  "Заровените под земята мучаха с часове" – разказват свидетели пред авторката на книгата Надежда Любенова за кървавата вакханалия с трупове, убийства на невинни селяни, стотици разбити съдби. Не е откъс от "Архипелаг ГУЛАГ" на Солженицин, а е трагедия в село на 16 км от Пловдив. Свидетелствата на близки на жертвите събрала авторката на над двайсетина книги. "Заринатите кладенци край Цалапица проговарят" е най-покъртителна документалистика подир "Стряма – вторият Батак 1944 г.", досега претърпяла три издания. Червеният терор е нечуван по жестокост, но за него не пише в учебниците на днешна България. История на комунизма не се учи, нямаме си Музей на паметта. Затова 34 години след тържественото огласяване на т.нар. "демокрация", престъпленията на тоталитарния режим на Партията и Държавна сигурност са скрити.

  51 са жертвите на болшевизма в Цалапица. Преди 9 септември 1944 г. там са убити 11 партизани и ятаци. Повечето са били гимназисти или студенти, излезли в нелегалност и включени в партизанския отряд "Антон Иванов". Един сред ятаците – Стойо Дачев, е жертва на своите, които предизвикали блокада на Цалапица само за да го ликвидират. Предаден ни един комунист от селяните в онази някогашна Цалапица няма. Повечето от умъртвените веднага след Девети септември 1944 г. са били ятаци – укриватели на убийците, твърди Надежда Любенова, записала спомените на 36 свидетели от селото. За два месеца – септември и октомври, в България са умъртвени над 30 хиляди души, сочи статистиката. Изтребен е елитът на нацията, геноцид, за който давност няма как да има. Умъртвени в Цалапица са преди всичко селяни трудолюбиви, предприемчиви, успели с дребните си земеделски предприятия, развивали икономиката на общината и осигурявали прехрана и на бедните си съселяни.

  За ужаса вътре в кладенците на Цалапица, пълнени с човешки трупове след Девети септември медиите и днес не споменават. Общо в Цалапица осмъртените са около 40. Труповете са хвърляни от предани на Партията хора в няколко кладенеца. Хвърляли и жертвите на терор от околните селища. Въпреки страховитите слухове, местните дори не смеели да припарят до зловещите места, които били зорко охранявани от органите на милицията. По време на колективизацията тези кладенци били засипани, днес няма белег къде са заравяни труповете. Срещите с близки на екзекутираните са болезнени. Ужасяващо е разказаното от Рангел Казаков за отрязаната глава на майка му Богалина (Божура) Казакова. Заклал я партизанинът Костадин Пърчев, докато съучастникът му Тодор Проданов, роднина на семейството й, държи ръчичка на седемгодишния й син Иван. Повод за зверството от 3 юли 1944 г. е неотговарящо на истината съмнение, че Богалина издала Костадин и Тодор на властта. Двамата се криели у девера й Стефан, а пък тя им носела храна. Костадин метнал главата на Богалина настрани, ужасените й близки закриват отрязаната й глава с рогозка. В смъртния акт общинарите не посмели да впишат истината. Като причина за смъртта на закланата писали посочили "анемия вследствие прерязване на гърлото". Съпругът й Стоян, в потрес, че видял жена си с отрязана глава, след време се обесва на ореха в двора, както и брат му Стефан. След Девети септември Пърчев е назначен за комендант на Цалапица. С Тодор Проданов и други членове на Партията, плюс т.нар. "леви земеделци", ограбили и избили мнозина невинни от селото. След няколко години същият Пърчев полудял.

  "Арестите в Цалапица започнаха още на самия Девети септември според указанията на Народната власт. Умъртвени бяха всички бивши кметове, бирникът Стоян Гаров и всички общинари, убит беше дори метачът в общината Иван Бундов – местен бедняк. На самия Девети (септ. 1944 г.) арестувани бяха четирима мои близки: дядо ми Георги Ваклинов – директор на тютюневата кооперация "Подем" в Пловдив, синът му Петър, братовчед му Илия Ваклинов, дядо ми по майчина линия Тодор Талев" – свидетелства Георги Ваклинов. – Били са ги няколко дни, преди да ги разстрелят на 20-21 септември с.г. Набеден за предател, Стоян Рочков получава присъда от съпартийците си начело със Стойо Пийвишки, да го нарежат жив на парчета, да отрежат главиците на двете му дечица и жена му, да ги залеят с газ и запалят труповете им, като предупреждение към всеки ятак, който би решил да издаде партизанин, разказва синът на Стоян – Тодор...

  Всички заможни в Цалапица са обрани и убити. Процедурата – пребиват ги, водят ги после в банката да си изтеглят парите, после ги затварят. Близките им носят откуп, за да ги спасят, уж под формата Помощ за Партията. "В престилки им носехме парите за откуп, но никого от нашите не пуснаха, свидетелстват близки от село Цалапица пред авторката на книгата Н. Любенова. Новите властници не се посвенили и да преровят покъщнината на семействата и да задигат всичко, което си харесат.

 През първия месец след 9 септември умъртвените и труповете им хвърлени в река Марица са 28 жители на Цалапица. Любенова заснела лобното им място край канала от Марица. Зверствата са такива, каквито и през турско не са били вършени по тези места. Водели пребитите хора, завързвали ги за върба край напоителния канала и с нож ги мушкали по врата, където са артериите, че да хвърчи кръвта им по-нависоко, хвалили се екзекуторите. Любенова е заснела и канала покрай воденицата. Някои от жертвите са заравяни полуживи, други мучали с часове, след като са били полуживи погребани. Мнозина са бити в мазето на кметството. Имало и абсурдни случаи: синът пази отвън като милиционер, а бащата земеделец – арестуван и в мазето го пребиват. Любенова събрала имена на пребити от синовете си селяни, бащи, които след побоя издъхнали. Изнасилвали са жените: обявяват мъжа на хубавата жена за фашист и се разхождат из село с патлак на кръста като отмъстители.

  "Животът ни превърнаха в ад" – разказва Гюрга Бинкова, някога дете от заможните семейства в Цалапица – собственици на мелница за фураж, сушилня, кръчма, кланица и винарска изба, превърната от Народна власт в конюшня на цалапишкото ТКЗС-е. От семейството й, дамгосано с прозвището "врагове на народа", прибрали всички пари – някогашни 37 милиона лева откуп за живота на дядо й Атанас и чичо й Иван, които са после екзекутирани Въпреки че била отлична ученичка, на Гюрга не позволили да учи в педагогически институт... Местните говорят, че духовете на убитите цалапичани още витаят край селото. Има легенда, че ако си в точния час там, където са се провеждали екзекуциите, може да чуеш мученето на мъчениците... Надежда Любенова сравнявала разказаното от живите свидетели от Цалапица с архивите, да е сигурна, че записаното отговаря на истината. Не е пренебрегнала и неколцината местни членове на Партията. Разочаровани, двама-трима от Цалапица, върнали партийния си билет.

  Един от партизаните – Иван Димитров-Явор, наричан Салкъма, след 9 септември е осъден, че не крил разочарованието си от Новата власт, пращал критични стихове до редакцията на пловдивския всекидневник "Отечествен глас"... Присъдата за бившия партизанин – четири години строг тъмничен затвор (задочно). Странен е и случаят с гениалния математик Рангел Кръстев. Заради чичо си – преди Девети септември кмет на град Кавала в Гърция, Рангел е обявен за фашист, смятали го за неблагонадежден. Имал изключителен талант. За него се застъпил известният съветски учен академик Медведев. Прогонват Рангел Кръстев от ВХВП** - Пловдив, така го принуждават да се прехранва с животновъдство в Цалапица. Научните му трудовете са публикувани от Френската академия на науките. Софийска кола идва при математика да реши трудна, нерешима за тях задача. По същото това време Кръстев чистил фъшкиите на кравите в обора, обут в гумени ботуши. Решил задачата за минути. Преди щастливи и доволни да отпрашат за София, академиците от БАН му предлагат 50 лева. За тяхно учудване, той отказал парите им, колкото месечната му заплата в обора.

  През 1950 г. цялото семейство на авторката Надежда Любенова е изселено, че били николапетковисти. Братът на дядо й е въдворен в Белене. Тогава Надежда била едва шестгодишна. По-късно, макар и пълна отличничка, е била на косъм от изключване от педагогическото средно училище. "Нямаш право да учиш тук. Тук не приемаме деца на народни врагове", заявила курсовата й ръководителка Елена Младенова. По същата причина захлопнали й вратата на Софийския университет.

  Хенриета ГЕОРГИЕВА, Марица.бг

  Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 14 oct. 2023

Илюстрации:

- Закланият от бедняци кмет на Цалапица.***

- Синът на някогашния кмет на Цалапица.****

–––

* През пролетта на 1959 г. излязохме от тъмната изба на улица "Ниш" № 4 и злобната ни хазяйка Цвета Дърварова, с която като затворник от осемгодишен водех, макар заключен в кухнята с тезгяха на баща ми, щури, дивашки кавги и проклятия, и се преселихме с оскъдния си багаж на първия етаж в просторните за нас, облени в слънчева светлина две стаи с балконче и занемарена градинка на дворчето с бял кладенец и схлупена къщурка за прислугата на съседната улица "Люлебургаз" № 17, само че сега от другата страна на ул. "Пещерско шосе" № 34. На обраслия с магарешки тръни запустял парцел, собственост на новите хазяи, някога като хлапенца от махалицата ни сме се навъртали около частната автомивка на бай Димитър Лозев. От автомивката, след като властта - враг на частниците, се беше намесила, бяха останали парчета бетон и тухли, голяма като че вечно зелена и свежа поляна с надвесила клони слива афъзка от съседния имот на кварталния фурнаджия Бай Стоян. Бях вече единайсетгодишен четвъртокласник, майстор на известните не само в Пловдив хвърчила, на които тук им викаме "чаркма", в Пазарджик им викат "еркен", а в Харманли как им викат не знам; питал съм баща ми много пъти, но той ми говори за техните "фенери" – хартиени балони с горещ въздух от газено тенеке отдолу, които балони южнякът отнасял през границата, та в края на пролетта палели неожънатите още нивици на гърците. Този запуснат, но чудесен за всеки хлапак парцел, съм описал в текста с претенция за документална проза "Шампион". Действието основно се развива край поляната в опустелия и до днес парцел на ул. "Пещерско шосе" № 34 в Пловдив. А къщата, в която живяхме между 1958 и 1965 г., е строена от кмета на Цалапица, екзекутиран в първия ден на "славния Девети", като за бъдещото си семейство с вече бременната бъдеща своя съпруга предвиждал първия етаж, а втория етаж – за сестра си леля Лучка, женена за бай Димитър Лозев. 

Баща ми, На заден план е южният ни прозорец.

    Ако сте видели редактирания от мен отзив за книгата "Заритите кладенци край Цалапица проговарят" и послеслова ми, нормално е да се запитате: кое е общото между ужасите в Цалапица с моето детство и юношество, второ – със социализма в България, трето – с модерните европейски духовни ценности и цивилизационния ни избор, като съм си просто един от оредяващите все по-простосмъртни граждани на България? Оказва се, че сме свидни рожби на лицемерие и фалш, които крепят всяка продажна власт.

** Висш институт по хранително-вкусова промишленост.

*** Очевидно достолепен мъж, екзекутиран в първите часове на Народната власт от бедни нахъсани от "праведна пролетарска" завист и омраза селяни.

**** Синът на убития, родил се месеци след убийството, по лице напомня на баща си, вероятно и по нрав, както пишат колетите му от техническия екип на БНТ– Радио-телевизионния център – Пловдив, екип на Телевизия Евроком – България, Пловдивския драматичен театър "Н. О. Масалитинов", студио Динакорд: "Добър човек с огромно сърце и красива душа. Отличен професионалист и чудесен колега. Винаги готов да помогне във всичко. Вж. Отиде си Иван Фъргов - Под Тепето - Новини Пловдив (podtepeto.com) С Иван Фъргов (1945-2019) раснахме в един двор. С баба си Зюмбюла и майка си Кица се появиха от Нова Загора четири години след като се оказа, че сме им наематели. С Ванчо Музата, както му беше махленският прякор се изкачихме един слънчев ден до върха на Джендем тепе, ограден с предупредителни табели "Забранена зона. Стреля се на месо!!!". Там Ванчо  все пак успя да побегне от сопата на бай Петър Горския, а аз пак ядох пердах, но се прибрах, търчейки по стръмния склон надолу след офейкалия Ванчо, свиркайки си щастлив. Бел.м, tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1398.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1398.)  

  И си предадох сърцето, да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия

 19 apr. 1969

СРЕЩИ С НЕГОВОТО ДЕТСТВО

На моя внук Борко

  През последните дни на лятото семейството на Петър излезе от тъмната изба и се премести да живее на първия етаж с балкон в стара двуетажна къща. На двора имаше кладенец, водата му беше застояла и светеше на дъното. Край кладенеца, по земята и върху съседната ограда, а оттам и върху покрива на къщата, се виеше голяма лоза. В добре подредения двор растяха цветя, много цветя, които изпълваха летните вечери със задушлив мирис, а на свежите утрини придаваха аромат. В единия горен ъгъл на източния прозорец живееше лястовиче семейство и надвечер беше особено приятно да слуша приглушените звуци, които издаваха заспиващите птици. Най-хубавото беше вътре в самата къща. Подът й скърцаше, не, ами пееше под нозете. Голям като шкаф стенен часовник – повреден и застинал от незапомнени времена, турен кой знае кога между двата прозореца на всекидневната, излъчваше строгост и тържествено някак черковно спокойствие.

  В неделя сутрин семейството се събираше около масата и веселото потракване на лъжиците о порцелановите съдове с горещо мляко, оживяваше дома. След закуска бащата излизаше сред големия двор, удряше се с длан по гърдите, казваше високо:
   – Намерихме си и ние свястна къща, бре-е-ей!
  Майката се подаваше иззад прозореца и кимаше усмихната.

  Петър обичаше да прекарва времето си в градината. Застанал пред някой храст сериозен и вглъбен. И той дълго разглеждаше пчелите, които кацаха и отлитаха от цветята. Неочаквано иззад ъгъла се разнасяха гласчетата на двамата близнаци. Те дотичваха, розови, щастливи, пляскаха с ръце, крещяха до Бога от удоволствие:
  – Батко Петъл! Батко Петъл!
  Оставяше се да го дърпат за дрехите, да го щипят и замерят с камъчета и цветенца, понеже такава беше обичта им. Често ги намираше в далечния ъгъл на двора гушнали се, вкопчили ръчичките си едно в друго, заспали.

  Така течаха дните, изпълнени с блаженство и спокойствие, последните дни на едно дълго жежко и сухо лято. После като че неусетно настъпи есента. Дърветата в двора незабележимо пожълтяха; пожълтяха и листата на изтегналата се лоза. Небето изгуби млечносиния си цвят, меки бухнали облачета надвиснаха над старата къща. Заваляха дъждове и Петър вече се вслушваше в трополенето на капчука. Нощем бе безкрайно приятно занимание. Най обичаше да седи край западния прозорец, неподвижен и ням в тъмнината. Сутрин пак се будеше в леглото и пак слушаше звука на капките пороен дъжд, стичащи се от небето. Утрините станаха лениви. Слънцето бавно се измъкваше от изток и се вдигаше нагоре, светеше бледо в рехавата октомврийска мъгла. Майката и бащата обикновено разговаряха тихичко в кухнята. После Петър чуваше пода, който пееше под нозете им. Към седем вече напущаха къщата, за да отидат на работа. Къде работеха? Това по-големият брат не знаеше. Бе далечна страна, омагьосана страна от приказките, която неизвестно защо той наричаше Там.

  – Къде са мама и тате? – пищяха близнаците.
  – Те са там! – успокояваше ги Петър.
  Тримата братя се измъкваха из топлите завивки, сънени и боси, и започваха своите всекидневни игри.

  После листата си смениха цвета и окапаха... Дворчето отзад се покри с повяхнали и мъртви цветя, които изглеждаха грозни, оклюмали и сгърчени в ноемврийския дъжд. Към края на есента дърветата съвсем оголяха. Едва допреди месец пълна с цветове, жужене и мек аромат, улицата внезапно посърна. Сега по-интересни за Петър станаха огледалните локвички, които се появиха край каменната пътека в огромния, обраснал с троскот и сухи тръни двор. Близнаците тайно ходеха там да цамбуркат и да си цапат обущенцата в онези локви, пущаха кибритени клечици, късчета хартия и се любуваха на отражението си. После единият вдигна температура, взе да кашля, наложи се да го види лекар, лекарят да му бие инжекции и цамбуркането в локвите бе преустановено.

  Голямата лоза на двора не даде плод тази есен; унила и безполезна, бе се изтегнала около кладенеца, по земята и върху съседската ограда, а оттам – и върху покрива на къщурката за слугите дядо Гьорги и баба Луиза*. Приличаше му на голяма задрямала тъжна змия. Дните станаха по-кратки. В късните следобеди понякога Петър захласнат наблюдаваше бледата луна. Луната се явяваше от дъждовните струи иззад плътните облаци, които непрекъснато я застигаха. Опитваше се като момиче пред глутница да им избяга, но не за дълго – светла и притеснена, следвана от оловносиви песове.

  Вечер майката и бащата се прибираха уморени подир напрегнатия ден Там. Ядяха мълчаливо, опрели лакти върху дървената маса: бащата – едър, груб, добродушен, майката – крехка, свита и нежна. Почти не говореха – само откъслечни фрази... Една вечер, след като се нахраниха и след като бяха измити и подредени в шкафа всички чинии и лъжици, майката седна в скута на бащата и се остави той да я целуне.
  – Весело ни е тук – каза тя.
  – О, да – усмихна се той и я погали. Прегърна я и пак я целуна.
  – И ще си направим един ден наша къща, нали?
  – Ще си направим наша къща – отвърна той като ехо и се наведе пак да я погали.
  – Не ми харесва тази, мирише на чуждо, на други хора – продължи майката.
  – Ще направим нова – повтори като ехо бащата. – Да-а! Без съмнение, ще направим нова къща. Защото най-важното за мен е ти да си спокойна.

  Дойде зимата. Това стана едно ранно утро. Всички се събудиха някак празнични от необикновената белота в прозорците. Валеше снежец. Снежен прах, толкова ситен, се спущаше от небето и безшумно летеше и прелиташе край прозорците на старата къща. А вътре – във всекидневната, големият и неподвижен стенен часовник придоби някак тържествен вид. Стрелките му сякаш заблестяха, оловните му тежести не изглеждаха вече толкова грозни. През зимата близнаците станаха още по-сънливи. Разхождаха се важно из стаите с патешката си походка и с дървените си играчки, и както си играеха, заспиваха, гушнали се едно в друго с розовите си пръстчета. Петър навеждаше глава и съсредоточено гледаше как спят, как дишат.

  Една неделя майката пак седна върху огромните колене на бащата, остави се той да я целуне и каза:
  – Забелязваш ли, че никой не ни идва на гости?
  – За какво са ни гости? – учуди се бащата и посочи навън, зад прозореца. – Нима не ти харесва тази благословена тишина!
  – Да, наистина! – съгласи се тя, но изглежда премисляше нещо в себе си.

  Той я погали още и още, и още веднъж и после излезе навън да пуши.

  Същия ден мъжете излязоха на двора да направят снежен човек... Отъркаляха две големи топки сняг, закрепиха ги една върху друга сред опустелия в снега двор. Най-горе нагласиха трета снежна топка – по-малка, и бащата им се зае да направи лицето. Хлапенцата се въртяха наоколо и повече му пречеха. Размахваха малките си лопатки, замеряха го със сняг, пищяха до небесата от радост – падаха в снега и се търкаляха: по корем – по гръб, по корем – по гръб, изправяха се, клатушкаха се по двора с важна патешка походка. Същински малки снежни човечета! Накрая трябваше да се намери и морков за нос на страховитата снежна фигура. Майката прерови старите касетки, дето държеше зимнината. Оттам донесе белезникав морков, изгубил вече цвета си. Бащата забучи повяхналия стар морков в муцуната на снежния човек и се отдалечи да огледа чудото, което бе сторил.
  – Я сега гледайте! – рече с боботещия си глас. – Това се казва чудесен снежен човек. Не човек, а желязо! – Вдигна на рамене близнаците, заподскача като мечок в пухкавия сняг. Майката любопитно ги наблюдаваше, а двете хлапенца пищяха от страх.

  Отмина зимата. Снегът се разтопи и дворът подгизна, първите кокичета се показаха изпод земята. Пролетта бе дошла. По клоните на дърветата се появиха розови пъпки, пъпките бързо нараснаха и почнаха да се пукат. Заедно с жълтото на минзухарите се раззелени и първата тревица по припеците. В средата на април дърветата и храстите разцъфнаха в бяло и жълто, червено и бледорозово. Завърнаха се двете лястовици. През първите седмици те си поправяха гнездото, пострадало от есенните дъждове и от студените ветрове на зимата. След това отнякъде долетяха още две птици и Петър внезапно откри в горния десен ъгъл на източния прозорец начало на новичко гнездо. През деня, към два-три часа подир обяда четирите лястовици кацваха върху тела за пране на двора и продължително цвърчаха любовните си мелодии.

  Появиха се и други птици. Те подскачаха из зашумилите се клони на дърветата, из прораслите резедави листа на лозата, провираха се, пърхаха и цвърчаха в храстите.

  Майката и бащата се събуждаха по-рано и Петър ги чуваше, както винаги, как нещо си бъбрят в съседната стая. Гласът на бащата – дрезгав, гласът на майката – тъжен и мек. Веднъж дочу, че тя и хълца, и плаче. Плачът й беше тих, едва доловим, и Петър, настръхнал в детското си легло, внимателно се вслушваше. То не се повтори никога повече, ала всяка сутрин оттогава, изплувал рано от детските си сънища, той дълго лежеше неподвижен и ням. Когато майката говореше, това беше добър знак за него и той, успокоен, си мислеше за своите хлапашки работи. А вечер заспиваше уморен от впечатления и сънуваше новата къща, отрупаните с ароматен цвят дървета и храсти, лозата, която се изтяга върху дувара и керемидите на слугинската къщурка, птиците, снежния човек, локвите, цветята и храстите, мраморния кладенец с проблясващата на дъното му вода. Сънуваше дървения под, който не скърца, а пее сякаш под стъпките, голямата потъмняла от времето дървена маса, около която всички тракат с лъжици в порцелановите купички, пълни с горещо мляко. Сънуваше и близнаците розовите две хлапенца, майката и бащата. Ала никога–никога не сънуваше себе си. Може би защото заспиваше с широко отворени за света очи в умирисаната на неизвестни чужди хора всекидневна, в детското легло между двата прозореца – слънчевия и сумрачния, под строгия голям часовник, спрял от незапомнени времена.

  Пловдив, 19 април 1969 година**

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 13 oct. 2023

Илюстрации:
- Авторът, когато бе само на пет години.
- Природата задава хармония у човека.

–––

* Къщата е строена от някогашния кмет на с. Цалапица, убит в първите дни след Девети септември 1944 г. от озлобени бедни съселяни. Къщурката в дворчето била предвидена за прислугата. Иван Фъргав, синът от годеницата на убития, се ражда през 1945 г.. Ванчо Музата, както му бе прякорът, издъхна през юли 2019 г. Вж. Отиде си Иван Фъргов - Под Тепето - Новини Пловдив (podtepeto.com)

Къщата, в която живяхме под наем до 1965 г.

** Чак сега разбирам, че онова, което съм написал преди години, носи нещо, което интуитивно съм изразил, без да си давам сметка какви ги върша, и то е ужасяващата ме представа за бързо изтичащото като пясък между пръстите време, отредено на всекиго, докато накрая изчезнем и останат родените от нас и вървящи подир нас, за да си отидат след брой години и те на свой ред. Дворът и къщата, която вече я няма, бяха на адрес: Пловдив, ул. "Люлебургаз" № 17 в квартал Инвалиден, някога гол кър, отстъпен безвъзмездно от пловдивската градска управа за сираците и вдовиците на загиналите във войните. Затова и улиците наоколо носят имена на жестоки сражения с хиляди жертви: "Войнишка слава", "Лагадина", "Ангиста", "Завоят на Черна", "Лозенград", "Ниш" и прочие Между "Пещерско шосе" и Джендем тепе в съседство с бедняшката ни махалица е Македонската махала, населена от потомците на бежанци след масовите кланета във Вардарска Македония по време на Илинденско-Преображенското въстание. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1397.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1397.)  

  И си предадох сърцето, да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия

 6 maj 2013 

ПЕТЛЕТО

Понякога в проклетия квартал
накрай града едно петле ме буди,
едва от сън печален изпълзял,
оказвам се в поляна с пеперуди.

И пак съм пред черупчестия плет
в Тригорци, Добруджа, преди години
на Петър Ненов по-малкият зет,
и значи, с Печо бяхме си роднини.

От кръчмата се връщаме... Едва
крепим се на нозе със рамената –
ту той, ту аз подпирам го с ръка,
да се не изтърколим на земята.

В дома ни чакат наште женоря
настръхнали, опасно мълчаливи;
като мома изтяга се Нощта
след сладостите на мъже препили.

В стайчето горе, свит, на колене,
мърмори Печо, че ще се умира;
в туй също време моето женче
с юмруче по гърба ми се нервира

и тича в двора с кофи две вода
среднощ повърнатото да измие.
А жлътнала се... ех!... каква Луна,
каквато няма как да знайте вие,

описана от древен астроном,
ала мъжът пиян добре я знае
и ходи пак да лочи вино, щом
усети бяс по Лунната омая.

Когато в утринния бръснещ хлад
петлето на съседите ме буди,
дочуя ли го, пак съм онзи млад
пиян глупак в поляна с пеперуди.

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 12 oct. 2023

Илюстрации:

- Петър Ненов (1917-1983) и дъщеря ми Вера.

- 7 август на 1977 г. Авторът в село Тригорци.

–––

* Имах чувството, че този четвъртинка гагаузин по кръв ме обичаше повече от син; затова и майка ми, като научи, че роденото месец след като се ожених е момиче, рече облекчена: "Знаех си, да беше мъжко, щеше да го кръстиш Петър, а не Кирил, и на баща ти щеше да му е доста криво". Петър Ненов Петров и баща ми Кирил си заминаха от този свят в една и съща година, никога не се срещнаха, въпреки че Печо от Тригорци винаги когато ме е изпращал до порутения плет, когато с колата си съм тръгвал за Пловдив, все ми е заръчвал: "Джорьо, кажи на баща ти, че ще го чакам. Непременно му кажи! Да не забравиш, ей! Непременно му кажи". Но баща ми все пак беше любимият пети син на претенциозната тъпа Господинка от Харманли – така и не стъпи в това, според него, проклето добруджанско село Тригорци, което му омагьосало сина. 

Post scriptum

– Чия е тази надгробна плоча?

– На двама добруджанци, родители на Ася (1952-2017), която ми роди две дъщери.

– Да са ти живи и здрави дъщерите! Светла памет и на момичето, което те е ощастливило!

– Изоставен гроб на двама добруджанци на 20 км от Балчик в буренясало занемарено селско гробище. От тези двама само добро съм видял. Жестокото е, че настанилите се в имота им най-близки в суетния ни свят са ги изоставили, въпреки че заможността си дължат на тези двама кротки, незлобливи добруджанци, няма и километър от имението им в Тригорци, очевидно от години не са стъпвали на гроба; само по-голямата ми дъщеря се погрижила да подреди що-годе този гроб. Да не споменавам униженията, на които бе подложена жената от снимката в последните й години от живота.

– Някъде в Библията мисля, че пише: "Няма по-голям неприятел от собствения ти роднина". Майка ми, която преподаваше психология и логика, от малка ме учеше: "На върха на човешката злонамереност е неблагодарността".

– Да имах син, бих го кръстил Петър; това майка ми, без да съм споменал и дума, го знаеше. Веднага след като научи как сме кръстили първата си рожба рече: "Добре, че ви се е родило момиче, а не син!" А имаше дни преди да се оженя за любимата му по-малка дъщеря, когато Печо от Тригорци се е заканвал, че ще ме стреля с ловното си чифте. После му станах повече от син. Правнучката ми Виктория, която е умна и щура колкото си ще, носи името на жената от надгробната плоча. Знак на благодарност от голямата ми дъщеря. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1396.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1396.)

        Има ли сред тях някой да знае, че зад песните ни има песен, 

и тя не може да бъде предадена в звук и уловена в акорди?

Има ли сред тях такъв човек, който може някога да проумее

радостта на нашата мъка, но и мъката на нашата радост? – Джубран Джубран (1883-1931)*

        4 avg. 1977

ТУРЧИНЪТ НАДЖМИ**

 Бе русоляв Наджми, свенливият Наджми.
За турчин – мислех, трябва да е черен,
а беше рус Наджми и луничав дори,
когато търсех си приятел верен.

Припалвахме преди да стане пет
и втурвахме се с двата беларуса:
аз – килнал нимбата на млад поет,
а той – развял пред мен косата руса.

В онази добруджанска мараня
с две ремаркета всеки из браздите, 
с по седем пласта бали и – назад, 
до осем курса дневно съм отчитал.

И вечер в Гурково, в едно кръчме
ракия пиехме с големи чаши – 
Наджми – във ъгъла и насаме,
а аз естествено сред хора наши.

Тъй гласовити сладкодумци, тез
омесени от глина добруджанци 
говореха за Българската чест,
за песни, за жени и за поганци...

Ой, как съм се гордеел покрай тях,
издувал съм гърди, с тях песни пял съм
и късно вечер в облаците прах
в Тригорци се прибирахме пияни!

Три дни преди рождения ми ден***
за малко с трактора да се претрепя,
и "нашите" препускаха край мен,
че всеки норма гонеше човекът.

Наджми тогаз на помощ ми дойде,
подаде ми ръка като приятел
и старото разбито ремарке
извлякохме двамина от браздата.

Седяхме после, пушихме в нощта.
Той кротко там живота си разказа:
при скъп любовник – милата жена,
а той – със три мъничета наказан.

Не рече лоша дума, не прокле,
в смирението му нямаше покруса.
Обгърнал го със длан през рамене,
друг толкоз свой до днес не съм почувствал.

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 11 oct. 2023

Илюстрации:

- Космичното излъчване на Южна Добруджа.

- Подобен беларус от разни части възкресих. 

–––

* Из "Писма" на Джубран Халил Джубран (1883-1931), поет, писател, художник и философ, роден в Ливан, живял и творил в САЩ. Въпреки че родителите му са християни маронити, силно повлиян от мистичното течение на суфизма в исляма.

Джубран Халил Джубран

** Освен с дечурлигата си, Наджми живееше и с болнавата си майка в занемарена съседна къща в Тригорци. В двора им имаше кладенец от Римско време, дълбок 72 м. Лично съм го мерил.

*** Случи се на 4 август 1977 г., три дни преди трийсетия ми рожден ден, както в редакцията на в. "Софийски университет" една зимна вечер на 1969 г. ми беше вече предрекла туркиня от хасковските села, студентка от факултета Западни филологии, която както изневиделица се появи в редакцията на студентския вестник, така и повече не видях. На 4 август 1900 г. е роден Борис Дявола – лютият баща на майка ми, издъхнал на 26 август 1972. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1395.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1395.) 

Ако можех да имам едно/ магазинче със две полички,/ бих продавал, познайте какво!/ – Надежда! Надежда за всички./ "Купете! С отстъпка за Вас!/ Всеки трябва надежда да има!"/ И на всеки бих давал аз,/ колкото трябва за трима./ А на тоз, който няма пари/ и отвънка тъжно поглежда,/ бих му дал, без да плаща дори,/ всичката своя надежда. – Джани Родари (1920-1980)*

  2 jan. 2002 

АХ, ДА ИМАМ У СЕБЕ СИ...

Ах, да имам у себе си сила такава,

    бих отворил училище едно за всички,

    където натъжените да получават

    всеки ден портокалов смях на звездички.

    Крила пеперудени всяко хлапенце да има

    и значи в учебния ни Час по летене

    да изхвърча учителят през комина

    и тъй да учи класа в движение.

    Да се рее красиво и весело в небето:

    да прави лупинги, да се премята,

    тъй че да им се свива сърцето

    на дамите и господата в инспектората.

    Всяка седмица клоунът от цирка

    да ни учи да правим грешки и смешки

    и да възкръсваме, когато умираме

    след печално някое премеждие тежко.

    Да си имаме и Час по изчервяване,

    Час по нежност и Час по прошка

    и никога за миг да не забравяме,

    че добър може да бъде и лошият.

    Ах, да имах у себе си дързост такава,

    бих отворил училище едно за всички,

    където всяко хлапенце да получава

    портокалов смях на звездички.

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 11 oct. 2023

Илюстрации:

- С моите осмокласници от село Гурково.

- Все пак всеки си получава заслуженото! 

–––

* Израснах в полутъмната изба на къщата на пловдивската уличка "Ниш" № 4. От шестгодишен родителите ми, понеже бях доста палаво хлапе, когато отиваха на работа, ме оставяха сам, заключен в стаята, където приятелчета ми бяха мишленцата, които изпълзяваха от дупчица в стената; и понеже тогава вече знаех да чета, "Приключенията на Лукчо" на този готин италианец ми бе, така да се каже, настолното четиво, наред с Полските народни приказки за Броиряпа в Карконошките планини. Четях ги и пак ги четях, живеех си с тях в тъмната влажна изба, изкатерил се от масата върху перваза отсам прозореца ни наравно със земята, а и приятелчетата от махалата ни току в подножието и по склоновете на Джендем тепе всеки ден идваха тук да играят на джамини (стъклени топчета) пред прозореца, да ми правят компания и да не се чувствам сам. 

Избата на улица "Ниш" № 4

Всъщност никога не съм бил сам, защото се научих още от онази ранна детска възраст, че с мишленцата и книгите един много, ама много палав хлапак няма как някога да се почувства самотен. Бел.м., tisss.