ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1395.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1395.) 

Ако можех да имам едно/ магазинче със две полички,/ бих продавал, познайте какво!/ – Надежда! Надежда за всички./ "Купете! С отстъпка за Вас!/ Всеки трябва надежда да има!"/ И на всеки бих давал аз,/ колкото трябва за трима./ А на тоз, който няма пари/ и отвънка тъжно поглежда,/ бих му дал, без да плаща дори,/ всичката своя надежда. – Джани Родари (1920-1980)*

  2 jan. 2002 

АХ, ДА ИМАМ У СЕБЕ СИ...

Ах, да имам у себе си сила такава,

    бих отворил училище едно за всички,

    където натъжените да получават

    всеки ден портокалов смях на звездички.

    Крила пеперудени всяко хлапенце да има

    и значи в учебния ни Час по летене

    да изхвърча учителят през комина

    и тъй да учи класа в движение.

    Да се рее красиво и весело в небето:

    да прави лупинги, да се премята,

    тъй че да им се свива сърцето

    на дамите и господата в инспектората.

    Всяка седмица клоунът от цирка

    да ни учи да правим грешки и смешки

    и да възкръсваме, когато умираме

    след печално някое премеждие тежко.

    Да си имаме и Час по изчервяване,

    Час по нежност и Час по прошка

    и никога за миг да не забравяме,

    че добър може да бъде и лошият.

    Ах, да имах у себе си дързост такава,

    бих отворил училище едно за всички,

    където всяко хлапенце да получава

    портокалов смях на звездички.

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 11 oct. 2023

Илюстрации:

- С моите осмокласници от село Гурково.

- Все пак всеки си получава заслуженото! 

–––

* Израснах в полутъмната изба на къщата на пловдивската уличка "Ниш" № 4. От шестгодишен родителите ми, понеже бях доста палаво хлапе, когато отиваха на работа, ме оставяха сам, заключен в стаята, където приятелчета ми бяха мишленцата, които изпълзяваха от дупчица в стената; и понеже тогава вече знаех да чета, "Приключенията на Лукчо" на този готин италианец ми бе, така да се каже, настолното четиво, наред с Полските народни приказки за Броиряпа в Карконошките планини. Четях ги и пак ги четях, живеех си с тях в тъмната влажна изба, изкатерил се от масата върху перваза отсам прозореца ни наравно със земята, а и приятелчетата от махалата ни току в подножието и по склоновете на Джендем тепе всеки ден идваха тук да играят на джамини (стъклени топчета) пред прозореца, да ми правят компания и да не се чувствам сам. 

Избата на улица "Ниш" № 4

Всъщност никога не съм бил сам, защото се научих още от онази ранна детска възраст, че с мишленцата и книгите един много, ама много палав хлапак няма как някога да се почувства самотен. Бел.м., tisss.