ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1397.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1397.)  

  И си предадох сърцето, да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия

 6 maj 2013 

ПЕТЛЕТО

Понякога в проклетия квартал
накрай града едно петле ме буди,
едва от сън печален изпълзял,
оказвам се в поляна с пеперуди.

И пак съм пред черупчестия плет
в Тригорци, Добруджа, преди години
на Петър Ненов по-малкият зет,
и значи, с Печо бяхме си роднини.

От кръчмата се връщаме... Едва
крепим се на нозе със рамената –
ту той, ту аз подпирам го с ръка,
да се не изтърколим на земята.

В дома ни чакат наште женоря
настръхнали, опасно мълчаливи;
като мома изтяга се Нощта
след сладостите на мъже препили.

В стайчето горе, свит, на колене,
мърмори Печо, че ще се умира;
в туй също време моето женче
с юмруче по гърба ми се нервира

и тича в двора с кофи две вода
среднощ повърнатото да измие.
А жлътнала се... ех!... каква Луна,
каквато няма как да знайте вие,

описана от древен астроном,
ала мъжът пиян добре я знае
и ходи пак да лочи вино, щом
усети бяс по Лунната омая.

Когато в утринния бръснещ хлад
петлето на съседите ме буди,
дочуя ли го, пак съм онзи млад
пиян глупак в поляна с пеперуди.

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 12 oct. 2023

Илюстрации:

- Петър Ненов (1917-1983) и дъщеря ми Вера.

- 7 август на 1977 г. Авторът в село Тригорци.

–––

* Имах чувството, че този четвъртинка гагаузин по кръв ме обичаше повече от син; затова и майка ми, като научи, че роденото месец след като се ожених е момиче, рече облекчена: "Знаех си, да беше мъжко, щеше да го кръстиш Петър, а не Кирил, и на баща ти щеше да му е доста криво". Петър Ненов Петров и баща ми Кирил си заминаха от този свят в една и съща година, никога не се срещнаха, въпреки че Печо от Тригорци винаги когато ме е изпращал до порутения плет, когато с колата си съм тръгвал за Пловдив, все ми е заръчвал: "Джорьо, кажи на баща ти, че ще го чакам. Непременно му кажи! Да не забравиш, ей! Непременно му кажи". Но баща ми все пак беше любимият пети син на претенциозната тъпа Господинка от Харманли – така и не стъпи в това, според него, проклето добруджанско село Тригорци, което му омагьосало сина. 

Post scriptum

– Чия е тази надгробна плоча?

– На двама добруджанци, родители на Ася (1952-2017), която ми роди две дъщери.

– Да са ти живи и здрави дъщерите! Светла памет и на момичето, което те е ощастливило!

– Изоставен гроб на двама добруджанци на 20 км от Балчик в буренясало занемарено селско гробище. От тези двама само добро съм видял. Жестокото е, че настанилите се в имота им най-близки в суетния ни свят са ги изоставили, въпреки че заможността си дължат на тези двама кротки, незлобливи добруджанци, няма и километър от имението им в Тригорци, очевидно от години не са стъпвали на гроба; само по-голямата ми дъщеря се погрижила да подреди що-годе този гроб. Да не споменавам униженията, на които бе подложена жената от снимката в последните й години от живота.

– Някъде в Библията мисля, че пише: "Няма по-голям неприятел от собствения ти роднина". Майка ми, която преподаваше психология и логика, от малка ме учеше: "На върха на човешката злонамереност е неблагодарността".

– Да имах син, бих го кръстил Петър; това майка ми, без да съм споменал и дума, го знаеше. Веднага след като научи как сме кръстили първата си рожба рече: "Добре, че ви се е родило момиче, а не син!" А имаше дни преди да се оженя за любимата му по-малка дъщеря, когато Печо от Тригорци се е заканвал, че ще ме стреля с ловното си чифте. После му станах повече от син. Правнучката ми Виктория, която е умна и щура колкото си ще, носи името на жената от надгробната плоча. Знак на благодарност от голямата ми дъщеря. Бел.м., tisss.