ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1398.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1398.)  

  И си предадох сърцето, да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия

 19 apr. 1969

СРЕЩИ С НЕГОВОТО ДЕТСТВО

На моя внук Борко

  През последните дни на лятото семейството на Петър излезе от тъмната изба и се премести да живее на първия етаж с балкон в стара двуетажна къща. На двора имаше кладенец, водата му беше застояла и светеше на дъното. Край кладенеца, по земята и върху съседната ограда, а оттам и върху покрива на къщата, се виеше голяма лоза. В добре подредения двор растяха цветя, много цветя, които изпълваха летните вечери със задушлив мирис, а на свежите утрини придаваха аромат. В единия горен ъгъл на източния прозорец живееше лястовиче семейство и надвечер беше особено приятно да слуша приглушените звуци, които издаваха заспиващите птици. Най-хубавото беше вътре в самата къща. Подът й скърцаше, не, ами пееше под нозете. Голям като шкаф стенен часовник – повреден и застинал от незапомнени времена, турен кой знае кога между двата прозореца на всекидневната, излъчваше строгост и тържествено някак черковно спокойствие.

  В неделя сутрин семейството се събираше около масата и веселото потракване на лъжиците о порцелановите съдове с горещо мляко, оживяваше дома. След закуска бащата излизаше сред големия двор, удряше се с длан по гърдите, казваше високо:
   – Намерихме си и ние свястна къща, бре-е-ей!
  Майката се подаваше иззад прозореца и кимаше усмихната.

  Петър обичаше да прекарва времето си в градината. Застанал пред някой храст сериозен и вглъбен. И той дълго разглеждаше пчелите, които кацаха и отлитаха от цветята. Неочаквано иззад ъгъла се разнасяха гласчетата на двамата близнаци. Те дотичваха, розови, щастливи, пляскаха с ръце, крещяха до Бога от удоволствие:
  – Батко Петъл! Батко Петъл!
  Оставяше се да го дърпат за дрехите, да го щипят и замерят с камъчета и цветенца, понеже такава беше обичта им. Често ги намираше в далечния ъгъл на двора гушнали се, вкопчили ръчичките си едно в друго, заспали.

  Така течаха дните, изпълнени с блаженство и спокойствие, последните дни на едно дълго жежко и сухо лято. После като че неусетно настъпи есента. Дърветата в двора незабележимо пожълтяха; пожълтяха и листата на изтегналата се лоза. Небето изгуби млечносиния си цвят, меки бухнали облачета надвиснаха над старата къща. Заваляха дъждове и Петър вече се вслушваше в трополенето на капчука. Нощем бе безкрайно приятно занимание. Най обичаше да седи край западния прозорец, неподвижен и ням в тъмнината. Сутрин пак се будеше в леглото и пак слушаше звука на капките пороен дъжд, стичащи се от небето. Утрините станаха лениви. Слънцето бавно се измъкваше от изток и се вдигаше нагоре, светеше бледо в рехавата октомврийска мъгла. Майката и бащата обикновено разговаряха тихичко в кухнята. После Петър чуваше пода, който пееше под нозете им. Към седем вече напущаха къщата, за да отидат на работа. Къде работеха? Това по-големият брат не знаеше. Бе далечна страна, омагьосана страна от приказките, която неизвестно защо той наричаше Там.

  – Къде са мама и тате? – пищяха близнаците.
  – Те са там! – успокояваше ги Петър.
  Тримата братя се измъкваха из топлите завивки, сънени и боси, и започваха своите всекидневни игри.

  После листата си смениха цвета и окапаха... Дворчето отзад се покри с повяхнали и мъртви цветя, които изглеждаха грозни, оклюмали и сгърчени в ноемврийския дъжд. Към края на есента дърветата съвсем оголяха. Едва допреди месец пълна с цветове, жужене и мек аромат, улицата внезапно посърна. Сега по-интересни за Петър станаха огледалните локвички, които се появиха край каменната пътека в огромния, обраснал с троскот и сухи тръни двор. Близнаците тайно ходеха там да цамбуркат и да си цапат обущенцата в онези локви, пущаха кибритени клечици, късчета хартия и се любуваха на отражението си. После единият вдигна температура, взе да кашля, наложи се да го види лекар, лекарят да му бие инжекции и цамбуркането в локвите бе преустановено.

  Голямата лоза на двора не даде плод тази есен; унила и безполезна, бе се изтегнала около кладенеца, по земята и върху съседската ограда, а оттам – и върху покрива на къщурката за слугите дядо Гьорги и баба Луиза*. Приличаше му на голяма задрямала тъжна змия. Дните станаха по-кратки. В късните следобеди понякога Петър захласнат наблюдаваше бледата луна. Луната се явяваше от дъждовните струи иззад плътните облаци, които непрекъснато я застигаха. Опитваше се като момиче пред глутница да им избяга, но не за дълго – светла и притеснена, следвана от оловносиви песове.

  Вечер майката и бащата се прибираха уморени подир напрегнатия ден Там. Ядяха мълчаливо, опрели лакти върху дървената маса: бащата – едър, груб, добродушен, майката – крехка, свита и нежна. Почти не говореха – само откъслечни фрази... Една вечер, след като се нахраниха и след като бяха измити и подредени в шкафа всички чинии и лъжици, майката седна в скута на бащата и се остави той да я целуне.
  – Весело ни е тук – каза тя.
  – О, да – усмихна се той и я погали. Прегърна я и пак я целуна.
  – И ще си направим един ден наша къща, нали?
  – Ще си направим наша къща – отвърна той като ехо и се наведе пак да я погали.
  – Не ми харесва тази, мирише на чуждо, на други хора – продължи майката.
  – Ще направим нова – повтори като ехо бащата. – Да-а! Без съмнение, ще направим нова къща. Защото най-важното за мен е ти да си спокойна.

  Дойде зимата. Това стана едно ранно утро. Всички се събудиха някак празнични от необикновената белота в прозорците. Валеше снежец. Снежен прах, толкова ситен, се спущаше от небето и безшумно летеше и прелиташе край прозорците на старата къща. А вътре – във всекидневната, големият и неподвижен стенен часовник придоби някак тържествен вид. Стрелките му сякаш заблестяха, оловните му тежести не изглеждаха вече толкова грозни. През зимата близнаците станаха още по-сънливи. Разхождаха се важно из стаите с патешката си походка и с дървените си играчки, и както си играеха, заспиваха, гушнали се едно в друго с розовите си пръстчета. Петър навеждаше глава и съсредоточено гледаше как спят, как дишат.

  Една неделя майката пак седна върху огромните колене на бащата, остави се той да я целуне и каза:
  – Забелязваш ли, че никой не ни идва на гости?
  – За какво са ни гости? – учуди се бащата и посочи навън, зад прозореца. – Нима не ти харесва тази благословена тишина!
  – Да, наистина! – съгласи се тя, но изглежда премисляше нещо в себе си.

  Той я погали още и още, и още веднъж и после излезе навън да пуши.

  Същия ден мъжете излязоха на двора да направят снежен човек... Отъркаляха две големи топки сняг, закрепиха ги една върху друга сред опустелия в снега двор. Най-горе нагласиха трета снежна топка – по-малка, и бащата им се зае да направи лицето. Хлапенцата се въртяха наоколо и повече му пречеха. Размахваха малките си лопатки, замеряха го със сняг, пищяха до небесата от радост – падаха в снега и се търкаляха: по корем – по гръб, по корем – по гръб, изправяха се, клатушкаха се по двора с важна патешка походка. Същински малки снежни човечета! Накрая трябваше да се намери и морков за нос на страховитата снежна фигура. Майката прерови старите касетки, дето държеше зимнината. Оттам донесе белезникав морков, изгубил вече цвета си. Бащата забучи повяхналия стар морков в муцуната на снежния човек и се отдалечи да огледа чудото, което бе сторил.
  – Я сега гледайте! – рече с боботещия си глас. – Това се казва чудесен снежен човек. Не човек, а желязо! – Вдигна на рамене близнаците, заподскача като мечок в пухкавия сняг. Майката любопитно ги наблюдаваше, а двете хлапенца пищяха от страх.

  Отмина зимата. Снегът се разтопи и дворът подгизна, първите кокичета се показаха изпод земята. Пролетта бе дошла. По клоните на дърветата се появиха розови пъпки, пъпките бързо нараснаха и почнаха да се пукат. Заедно с жълтото на минзухарите се раззелени и първата тревица по припеците. В средата на април дърветата и храстите разцъфнаха в бяло и жълто, червено и бледорозово. Завърнаха се двете лястовици. През първите седмици те си поправяха гнездото, пострадало от есенните дъждове и от студените ветрове на зимата. След това отнякъде долетяха още две птици и Петър внезапно откри в горния десен ъгъл на източния прозорец начало на новичко гнездо. През деня, към два-три часа подир обяда четирите лястовици кацваха върху тела за пране на двора и продължително цвърчаха любовните си мелодии.

  Появиха се и други птици. Те подскачаха из зашумилите се клони на дърветата, из прораслите резедави листа на лозата, провираха се, пърхаха и цвърчаха в храстите.

  Майката и бащата се събуждаха по-рано и Петър ги чуваше, както винаги, как нещо си бъбрят в съседната стая. Гласът на бащата – дрезгав, гласът на майката – тъжен и мек. Веднъж дочу, че тя и хълца, и плаче. Плачът й беше тих, едва доловим, и Петър, настръхнал в детското си легло, внимателно се вслушваше. То не се повтори никога повече, ала всяка сутрин оттогава, изплувал рано от детските си сънища, той дълго лежеше неподвижен и ням. Когато майката говореше, това беше добър знак за него и той, успокоен, си мислеше за своите хлапашки работи. А вечер заспиваше уморен от впечатления и сънуваше новата къща, отрупаните с ароматен цвят дървета и храсти, лозата, която се изтяга върху дувара и керемидите на слугинската къщурка, птиците, снежния човек, локвите, цветята и храстите, мраморния кладенец с проблясващата на дъното му вода. Сънуваше дървения под, който не скърца, а пее сякаш под стъпките, голямата потъмняла от времето дървена маса, около която всички тракат с лъжици в порцелановите купички, пълни с горещо мляко. Сънуваше и близнаците розовите две хлапенца, майката и бащата. Ала никога–никога не сънуваше себе си. Може би защото заспиваше с широко отворени за света очи в умирисаната на неизвестни чужди хора всекидневна, в детското легло между двата прозореца – слънчевия и сумрачния, под строгия голям часовник, спрял от незапомнени времена.

  Пловдив, 19 април 1969 година**

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 13 oct. 2023

Илюстрации:
- Авторът, когато бе само на пет години.
- Природата задава хармония у човека.

–––

* Къщата е строена от някогашния кмет на с. Цалапица, убит в първите дни след Девети септември 1944 г. от озлобени бедни съселяни. Къщурката в дворчето била предвидена за прислугата. Иван Фъргав, синът от годеницата на убития, се ражда през 1945 г.. Ванчо Музата, както му бе прякорът, издъхна през юли 2019 г. Вж. Отиде си Иван Фъргов - Под Тепето - Новини Пловдив (podtepeto.com)

Къщата, в която живяхме под наем до 1965 г.

** Чак сега разбирам, че онова, което съм написал преди години, носи нещо, което интуитивно съм изразил, без да си давам сметка какви ги върша, и то е ужасяващата ме представа за бързо изтичащото като пясък между пръстите време, отредено на всекиго, докато накрая изчезнем и останат родените от нас и вървящи подир нас, за да си отидат след брой години и те на свой ред. Дворът и къщата, която вече я няма, бяха на адрес: Пловдив, ул. "Люлебургаз" № 17 в квартал Инвалиден, някога гол кър, отстъпен безвъзмездно от пловдивската градска управа за сираците и вдовиците на загиналите във войните. Затова и улиците наоколо носят имена на жестоки сражения с хиляди жертви: "Войнишка слава", "Лагадина", "Ангиста", "Завоят на Черна", "Лозенград", "Ниш" и прочие Между "Пещерско шосе" и Джендем тепе в съседство с бедняшката ни махалица е Македонската махала, населена от потомците на бежанци след масовите кланета във Вардарска Македония по време на Илинденско-Преображенското въстание. Бел.м., tisss.