ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1375.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1375.)

  А пък отвред ни гледаха портрети,

  прекрасни мигове, навеки спрени,

  фиксирани човешки младини,

  намръщени младежи със каскети,

  от зли роднини двойки разделени,

  деца в ковчези, бременни жени.

 

  И всичко стана жално моментално:

  и хората, и бледното предградие,

  и снимката, излязла тъй добре,

  и двамата се гледахме печално,

  и нейде се обади едно радио:

       "Вероника, животът е море!" – Валери Петров (1920-2014).

     12 sep. 2017 

ЗА УМЕНИЕТО ДА СЕ МЕЧТАЕ

  – Не виждам за последните трийсет и кусур години хаос и демокрация по-унижавано съсловие от учителите у нас. От майка ми (1925-1988) съм слушал за респекта им към учителите в условията на Царство България.

  – И аз.

  – За учителя им по математика ми е разказвала колко била изненадана, че вижда как в стари домашни дрехи копае градинката на двора си в Пазарджик същият мъж, който винаги в официална дреха, лъснати обуща и вратовръзка влизал в класната им стая.

  – Аз също съм имала респект.

  – Сега масово се подиграват на учителите, но то вече не са учители в онзи трепетен смисъл на думата: личности със самочувствие, а плахи поомачкани хорица, които все се озъртат дали не ще им долети от властните днешни чиновници някоя неприятност.

  – Мани! Гадно е.

  – През последната учебна година в пазарджишката девическа гимназия бъдещата моя майка печели голямата награда в училищната томбола: виенски тип холова гарнитура от маса с извити крачета, розова дамаска на едри цветя и диванче с четири стола.

  – Еха-а!

  – Студент втори курс, през лятната ваканция се бях хванал да възкреся тази хубост. Разглобих столовете и диванчето и се залових да изцикля горния слой спаружена боя – работа трудоемка. И ми отне два месеца време. Мечтаех си столовете да боядисам в бяло, за да станат като да са от порцелан, и да обновя прокъсаната им вехта дамаска. И ги наредих мераклийски в работилничката на баща ми долу, в избата под етажа им в пловдивския квартал Мараша. И ги оставих за година до следващата лятна ваканция, когато пак ще се заема с боядисването, лепенето и сглобяването на виенската мебел... И представи си, баща ми (1922-1983), който изпод вежди наблюдаваше тези мои летни занимания, ползвал старателно обработените части за подпалки през зимата, изгорил всичко, което бях подготвил. Вареният бук е бая труден за обработване, розовее като моминско бедро с извивките, така характерни за артистичната виенска мебел. Досега ме е яд, като си спомня.

  – То си е за яд. И от какъв зор ги изгорил?

  – Усещах озадачения му поглед на мебелист със самочувствието на майстор, а пък според мен, просто му липсвало вероятно умението да мечтае. Имам и други случаи, когато ме е спирал или е мърморел, като не е успял да ме спре. Три неща ми идват на ум. Първото – имах идея да си обзаведа ателиенце над третия етаж, току под покрива на къщата. Бях се уговорил за плоскости от талашит и подробности по преграждането на една трета от тавана, която една трета си бе по право собственост на нашите. И пак ми забрани... Втори случай – за антренцето зад входната врата към нашия първи етаж бях изнамерил и налепих върху грубия сив бетон мраморни плочки: розови, синкави, млечнобели, т.нар. за т.нар. римска мозайка. Мълчеше си той, а когато почнах на ръка с шмиргелов камък за заглаждам всеки Божи ден площ колкото мъжка носна кърпа, се разръмжа и всичко така си и остана недоработено. Трети случай. В моята стая, където заживяхме с жена ми и двете ни дъщерички, откачих двойните прозорци на ъгловата ни стая и изрязах преградите им, отнесох рамките на стъклар и той монтира цели, хем по-големи стъкла. Стаята ни светна. Мълча си баща ми, а след година, гледам, хванал се да прави и той същото в тяхната всекидневна.

  Затова, като казвам, че – колкото и кощунствено да изглежда, след смъртта му имах усещане, че бетонен похлупак се отмести и най-сетне видях небе над главата си. Това, по повод умението и склонността у човека да мечтае. За да купят първия етаж от тази триетажната масивна къща срещу черквата "Свети Георги" насред стария пловдивски район Мараша*, майка ми е причината. Баща ми и на нея се дразнеше, но пред нейната женска стихия на рожба от два твърде заможни чорбаджийски рода – Перущенския и Калугеровския, най-малкият - петият син на харманлийския общински бирник отстъпи.

  – Мале-е-е, не го знаех! Затова трудно позволявам да ме убедят или разубедят.

  – Довтаса от Пазарджик дядо ми Борис Дявола (1900-1972) с раздрънкана симсонка, в груби залъскани от старост, изтумбени на коленете панталони, с кирлива ватенка на гърба, и майка ми – любимата му щерка, го заведе да огледа къщата. Дъртия (както му викаха четирите му дъщери) им даде три хиляди лева суха пара на моите родители да добавят към техните хиляда и петстотин, с лишения събирани, та купиха първия етаж от собственицата Петра Крумова, като баща ми се задължи за останалите хиляда лева да ремонтира и обнови мебелите на семейство Крумови на втория етаж.

  За двете адвокатски семейства: Крумови на втория етаж, и Джонгови на третия етаж, бяхме бедни простовати хорица, присадили се при тях; гледаха ни със снизхождение, извисоко, като хора от сой, известните в Пловдив две адвокатски фамилии... Запрян Джонгов, в знак на кой знае какво разположение към мен лично, ми разправи веднъж как стоял коляно до коляно с Никола Петков (1893-1947)**, като депутат в някогашното Народно събрание, даже ме канеше да му гостувам в неговото родно село Пъдарско; а починалият съпруг на бившата учителка Крумова, от която нашите купиха етажа, се оказа не само пловдивски адвокат от близкото минало, но и авторът Васил Крумов, издал сборник с автентични разкази и спомени от живота в Родопите.

  Баща ми беше и против моето учене в София; и пак майка ми е причината да не ме спре. По онова време той работеше в столицата... В мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ си имаше бюрце и стол, където приемаше рекламации от софиянци за купените стоки, произведени в мебелните заводи на някогашна България. Отърчал да погледне резултатите от приемните изпити за Университета, и се връща грейнал у дома в онзи Пловдив, хвалил се на майка ми и на колегите си от завод "Напредък", че ей го на! – и синът му е сред приетите да учат в Софийския университет, докато издокарани дами и господа, явно кадърни и заможни хора, кършели ръце, ронели сълзи, че рожбите им не били в списъка на класираните.

  По онова време приятели му бяха актьорите Тодор Колев (1939-2013) и Наум Шопов (1931-2012), писателят Димитър Остоич (1928-2010) – все хора от артистичната бохема на онази София. Зодия Рак бе баща ми, какво още да кажа! След като се дипломирах в Университета, години наред ми натякваше: "И защо ти е било това учене! Кешки да те бях направил мебелист, златен занаят е да си мебелист". Едва шестгодишен съм бил, когато почна да ме въвежда в тънкостите на занаята. Показваше ми как да полировам с бала памук, напоена с шеллак. Мебелите днес ги правят на конвейер и с машини, по онова време си бе работа единствено за майстор – всеки детайл на ръка се прави: от плоскостите, пресовани летви между два листа шперплат, които замениха по-късно с талашит, до лепенето с горещ туткал на тънките листове фурнир – видове дървесина, като махагон, абанос, палисандър, липа, дъб, череша, ясен, орех.

  През цялата лятна ваканция преди четвъртия курс в Университета занемарения им кенеф, който усмърдяваше улица "Янко Сакъзов", преустроих във фаянсова баня с тоалетна, душ и мивка, с възможността да се къпят. От родителите си пожелах само да ми осигурят пари, да си набавя материалите за градежа и за ходене по майстори – на струг да ми изработят по мой модел профилите и железните тръби, които вкопах в тухлените стени на пет помещения – общо двайсет и пет метра водопроводни тръби от бойлера в кухничката горе до някогашния миризлив гириз. Рушнах една от стените и я изградих наново, за да разширя банята. Само тогава баща ми как думица не рече!

  Това не ми пречи да го ценя и обичам, че много неща от него съм наследил. Докато беше жив, никак не се разбирахме, все едно на различни езици говорим, негова беше приказката "Син да му беше на Насо Гащара, нямаше толкова да му прилича!" Атанас (1912-1984) е третият от петимата харманлийски братя, който с метална тръба петима милиционери гонил, отишли да го арестуват в годините на кървавата месомелачка в Пловдив след Девети септември 1944 г. Едва не го усмъртили от бой в пловдивската милиция за това негово "геройство", потрошили го, но все пак не го убили... Баща ми за него казваше: "Преди Девети Насо ядеше бой в полицията, след Девети яде бой в милицията, и все по донос от някой бдителен съсед за приказки срещу властта".***

– Невероятно!

– Наследеното материално е нищо! Ценни са ми нравът и майсторлъкът на баща ми – мъж мълчалив, вдаден в занаята и ремонта на мотоциклета, с който се състезаваше като един от пловдивските кросаджии, три стари немски 200-кубикови цюндапа смени. Наоколо ми се набиват в очи самохвалковци дървени философи, досадни кавгаджии, пияндета, белотаджии, като него друг такъв досега не съм срещал. Ама Насо Гащара е от друго тесто замесен, но и никой от най-близките му не съм чул да го цени. Може би затова само на мен единствено ми е на сърце.

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 14 sep. 2023

Илюстрации:

- Лятото на 1961 г. С баща ми край Китен.

- 1942 г. Баща – чирак при арменеца Ончо.

___

* Мараш - от турски: Занемарено лозе.

** Върху зида на тази единствена някога триетажна тухлена къща в пловдивския район Мараша още личи наплескан с вар лозунг от годините след Девети септември 1944 г. "Смъртъ на опозицията!" Сегашният кандидат за кмет на Пловдив Ивайло Старибратов по линия на майка си е внук на Запрян Джонгов от село Пъдарско и син на един от двамата братя Старибратови, доста уважавани някога си лекари в Пловдив. Вж. https://bg.wikipedia.org/…/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB…

*** За чичо ми Насо на литературния редактор от партийния пловдивски всекидневник поетът Александър Бандеров (1933-2007) през 1978 г. предложих текста "По траверсите", и без да е наясно за какъв чешит от Бояджиевия харманлийски род се отнася, Бандеров пусна текста върху страниците на печатната трибуна на ОК на БКП - Пловдив. Голям кеф! Голямо густо, както би казал простосмъртният майничка. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1374.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1374.)

  Всяка мъдра жена съгражда дома си, а пък безумната го събаря със собствените си ръце – Из Притчи Соломонови, Библия

  Не е жалко, че човекът се родил или умрял, нито че изгубил парите, дома, земите си, всичко това всъщност не му принадлежи... Жалко е, когато губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство. – Епиктет (50-138)

 10 maj 1999 

ДЕМОНЪТ НА РАЗРУХАТА  

  Как да си изкривя душата да река, че не харесвам Георги-Джагаровото "Другарят ми завинаги мълчи на мокрия цимент с ръце прострени – той предпочел да падне по очи, отколкото да падне на колене! За мен това е химн за непрекършения човек. Звучи ми като библейска притча. И го харесвам, слабо е да се каже: обичам лирическия герой у Джагаров (1925-1995). Какво ми бърка, че самият Джагаров в най-зрялата си творческа възраст се превърна в креатура на Тодор Живков и сам себе си предаде!? И още едно негово, посветено на самоубилия се Пеньо Пенев (1930-1959). Чуйте грохота му!

Аз бях добър, аз бях невинен,
но хвана ме и мене бяс:
щом няма как да ви настигна,
поне да дораста до вас.
Оставих простите си дрехи,
сърцето, острия си ум,
облякох нов костюм и тръгнах
по вашия известен друм.

  Сто пъти да преписвам, не бих се наситил на тези горди редове. Толкова монолитно изразен, българския ни рефлекс го няма нийде другаде в националната класика; може би единствено у Пеню Пенев; звучи като Есхиловия Прометей. А как бледо и печално до Джагаровия химн "България": "Земя като една човешка длан, но счупи се във тази длан сурова стаканът с византийската отрова и кървавият турски ятаган" стои онова инак сърдечно, ваяно с вещина Атанас-Далчево (1904-1978) послание "Към родината": И българин съм не заради твойта бранна слава, твойте подвизи и твойта бранна сила. Сякаш се колебае уцелил ли точната дума взискателният педантичен Далчев: а зарад туй, че съм безсилен да забравя за ослепените бойци на Самуила.

  Лирическият герой във върхови Джагарови стихове живее, диша, вълнува се, кипи, тътне дори с мълчанието си, докато лирическият герой във върхова Далчева творба ми се вижда книжен, безпомощно предан и чистичък, та и разсъдлив! Изводът ли? Да не четете Далчеви стихове след стихове на Джагаров, за да не си развалите мнението въобще за лабораторната изящна словесност! Е, какво ми бърка, че Георги Джагаров, въпреки оригиналното и мощното в поезията си, за период от време се бе превърнал в страшилище, в говорител на партийната цензура! От отличения с най-високи звания и държавнически длъжности и титли номенклатурен Прометей трепереха не един и не двама интелектуалци: творци на изкуството, простосмъртни партийни и безпартийни. Партията го ползваше като бостанско плашило, и печалната му участ в последните му години от живота е притча за талантливия, продал таланта си... Лесно е сега да кажем: Партията го употреби. Личното достойнство обаче друг не може да ти отнеме; можеш да го провалиш единствено самият ти и никой друг! Ей това очевидно се случи с този най-значителен сред днешните родни творци в изкуството.

  За да се справиш с метастазите на фанатизма, длъжен си да ги обградиш с любов. Странна ли ви изглежда тази идея? Огласява я великият Уилям Шекспир (1564-1616) по повод драмата си за световни изчадия, като лейди Макбет и крал Ричард ІІІ, главни персонажи в две от върховите му трагедии. За да проникнеш в сърцевината на злото, обкръжи го с любов, за да го проумееш. Защо с любов ли?! Защото само тя е ключът за разгадаване на сложни личности, съдби, положения в живота и света. И съжалявал треторазредният актьор, ала разкошен Шекспир, за превъзходния човешки материал, погубен от неистов стремеж към власт и слава. А великият англичанин цитира някого, минал преди него – цитира Богочовека Иисус. Та нали Иисусова е идеята за любовта, като подход към най-сериозните проблеми от всякакъв характер.

  Омразата капсулира проблема, вместо да го реши и да го развърже, не да го среже, както сторил самонадеяният Александър Македонски* с меча, така оставил проблема нерешен пред идещите поколения. Какво нередно има с благоразположение да вляза в светая светих на комунизма? Онези, към които днес ни сочат и скандират "Смърт на червените боклуци!", в мнозинството са даровити личности, употребени от Партията заради таланта им. Не е просто за истинския стопанин да отдели зърното от плесента на миналото. В същата плесен от далечната 1917 г. продължават да работят вирусите, от които днес се възпроизвеждат ненавистта, гнусната неандерталска самонадеяност. Спомняте ли си пристъпите на тревога от последните редове на философския роман "Чумата" на Албер Камю?... Отминала е бедата, чумната епидемия вече е надмогната, народът празнува. Върху една тераса под сияещия мразовит небосвод е д-р Рийо. Д-р Рийо е самият Камю – авторът, който размишлява над опустошителните ни световни драми: "Д-р Рийо реши да напише този разказ, да не бъде от онези, които мълчат, а да свидетелства за загиналите от чумата, да остави поне спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, най-сетне – за да каже онова, което човек научава при бедствия – че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение". 

  И в самия край: "И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава завинаги застрашено. Защото знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знае и което бе написано в книгите – знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва и може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите и мазетата, в куфарите и носните кърпи, и в непотребните хартии, и може да дойде ден, когато за нещастие, а може би за поука на човечеството Чумата пак ще събуди своите плъхове и ще ги прати да умрат в някой щастлив град".**

 Роденият на 7 ноември 1913 г. в селцето Мондови в Алжир пише тези редове като 33-годишен гражданин на Франция, една от "мислещите тръстики"*** на Европа и света в ХХ век: обърнал лицето си към току-що отехтялата Валпургиева нощ на фашизма и на националсоциализма. Ала нацизмът – за нас вече е ясно – е епигон на комунизма. Тъй че: нека да не тръгваме с ненавист, за да не капсулираме спорите на това заболяване в духа. Да помним Шекспир, Камю, да помним написаното от четиримата евангелисти, както и началото на глава ХІІІ от послание I на ап. Павел до коринтяни:

  "Щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Дори да имам пророчески дар, да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм". И по-нататък: "Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето и не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, радва се на истина; любовта всичко извинява, тя на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява". Това тук от слабост ли е? Може би е конформизъм или мекушавост? Колаборационизъм (съглашателство с властниците)? Не! Любов за съсипаните възможности на нацията, само не омраза! Да запомним и да знаем днешните българи, преживяващи кошмара на поредната Световна чума.

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 12 sep. 2023

Илюстрации:
- Демонът на разрухата у нас.
- Връх в световната есеистика. 

___
* Плутарх, "Избрани животописи", изд. 1969, стр. 27.
** А. Камю, "Чумата", изд. 1966 г., стр. 239-240, превод на Надежда Станева.
*** Израз на Рене Декарт (1596-1650). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1373.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1373.)

  Коефициентът интелигентност у гневната тълпа е равен на коефициeнта интелект у най-тъпия, разделен по броя на сбралите се тъпанари. – Тери Пратчет (1948-2015)

  Не е жалко, че човекът се родил или умрял, нито че е изгубил парите, дома, земите си: всичко това всъщност не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи: човешкото си достойнство. – Епиктет (50-138)

  12 jan. 2003 

ГОЛЯМОТО ПЛЮСКАНЕ

  Защо медиите детайлно всеки Божи ден ни занимават със здравето, с капризите, с разкоша и семейното щастие/нещастие на заможния престъпник и простак-чалгаджия, с изобилен илюстративен материал ни заливат с личните проблеми на невежеството, с напъните му да изглежда благородник на духовността? Защо толкова държат да сме осведомени за проектите и възгледите на самодоволния бизнес-елит относно живота и вселената, за неговата представа що е чест, честност, национално достойнство?! Не една кръгла нула ни представят със самочувствието, че е елипса, по която се движат Земята, Слънчевата система, Галактиката. Представящ се за травестит, иначе съвсем нормален манго с изрусена коса и козя брадичка тип катинарче се е изтегнал надупен под надпис "Ах, как боли!" точно срещу лобното място на Апостола Левски в днешна София, монтирали го на огромен цветен афиш върху фасадата на отсрещната сграда срещу мястото, където Апостолът изпуснал последния си дъх в греховния ни свят на тарикати и политически клоуни. С удължения си полов член и изрусени мигли адашът на Левски от Костинброд е кумир за мнозинството млади благодарение на таланта си ли?! Талантът означава мисия или артист, натоварен с нравствени послания... И това медиите ни представят за връх в изкуството, Боже мой! Кога ще слезеш, Боже мой, да си прибереш вересиите? Нима глупакът, когото са изтипосали надупен срещу паметта ни за Апостола е нещо виновен?

  Заможните чичковци и лелки, които се появиха изпод закърпеното одеялце на Тато, а всъщност харчат парите на нацията и движат бизнеса на "демократична" България, къде всъщност ги стяга чепикът? В Тодор-Живкова България този тип хора се криеха, понеже заможният по онова жестоко време не бе изнаглял дотолкова, да си въобрази за нормално да краде и лъже, да лицемерничи, да бъде подлец спрямо собствения си народ в такива мащаби. Партайците от старата им гвардия умееха да спазват някакъв тон поне на външно благоприличие пред публиката. В делата си те пак бяха хищници, но към нацията проявяваха известни задръжки, спазваха някак прилично поведение.

  В редакцията на многотиражния пловдивски вестник "Марица" ми изгря въпросът: Ако сред тези тук работни пчелички влезе Иисус, дали биха го забелязали?! Открихте ли единствено с кого не се гаври, не се подиграва циничният клоун? Трудно ли е да се разбере! Мазните лекета непременно са все покрай паницата с тлъсти мръвки. Когато медиите всеки ден ти навират в очите "подвизи" на престъпния свят, това съвсем не е сърцевината на проблема. Малодушието най-често е бъбриво и хленчи, тъй че това се очаква: глупости, проклятия, хленч. Така същественото се размива в подробности. От друга страна щом разбогателите се мародери още не са побягнали от България, да консумират на спокойствие награбеното на някой луксозен остров сред океана, значи има какво да се краде от България, драги смъртни българи. Интересно, кога лъганите ще спрем да вярваме в благи намерения на лицемер, който уж ни защитава и се грижи само за нас.

  13 jan. 2003 

  В днешната "чиста и свята Република" следствието се занимава със следователя, а не с престъпилия закона. Зад ухилени самодоволно маски се крият злостни образи на класическата трагикомедия. Бедстваща интелигенция и преуспяващи престъпници са двете страни на една и съща монета. Оптимистичната ми теория за Българския народ гласи, че нацията ни е в състояние да понесе далече повече наглост и лицемерие, без да се изненада... Онези, които гъвкаво кършат снага в парада на Демокрацията, нямат нищо общо със загиналите за България, с честта и достойнството на хиляди жертви.

  Най-унизително е, когато мафиотския бос да го посрещат бедните и унижените като благодетел на народа. Престъпникът имал трудно детство, израснал в лоша семейна среда, научил се да убива поради зле стекли се обстоятелства... Е, в това отношение очевидно изнудваните и ограбените сме по-щастливи от него. Горкият той! И настана време за Голямото плюскане. В гладната зима на т.нар. демократичен преход чудесен човек, артист, бохема, известен с умението да приказва лакърдии по медиите*, събра да напои и нахрани националния елит. За тази цел тържествено бяха внесени в залата на думбазкия столичен ресторант "България" дванайсет прасенца-сукалчета, току-що опечени, с хрупкава златиста кожичка и лимонов резен в муцунката. "Бедни ми, бедни Македонски, защо не загина при Гредетин!" – възкликнал би Иван Вазов, да бе зърнал фантастичния пир на издокараните празнично развеселени, одухотворени от скъпите вина и подбрани ракии народни любимци. Как красиво изглеждаха за простосмъртния столичанин, за мъже и жени, които, зъзнейки зяпаха отвън през огромните витрини на ресторанта! Проспериращи бизнесмени, красавици, политици, веселяци, спортсмени, хора на изкуството, сбрали се там от находчивия благодетел, ги обединявало в онзи разкошен миг лапането, пиячката, всемирната любов и благоденствие, като "граждани на чистата и свята Република". Всичко харно, но да вземе умен човек** да увековечи и запечата на видеолента пищната идилия на Посредствеността. Ах, каква дързост! Кой да се сети, че този лъже-елит го снемат, за да го окепазят и споменават докато е жив, докато цъфти от кеф и щастие? Скъпи модни костюми, златни ланци, плюс кръста на Иисус на шията обесен, лицата – ведри, обветрени, получили загар по най-луксозните курорти на планетата! Каква по-добра реклама, че Демокрацията у нас прогресира!

  Завъртяха ни репортажа по време, когато бяхме най-изгладнели, най-опърпани, най-окаяни в дрехите, купени от магазинчетата за вещи втора употреба, и го нарекоха Пир по време на чума този репортаж. Така и не проумя нашият човек, че елитът именно за Отечеството денонощно работи, мъчи се, хаби нерви. И си мисля, не е зле от време на време, особено преди поредните избори, да въртят репортажното клипче с плюскащи първенци и любимци на държавата, белким се усетим каква е истината, колко велика е манипулацията, на която сме днес подложени!

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 11 sep. 2023

Илюстрации:

- Обичайните напътствия от трибуната.

- Най-уважаваният артист в държавата. 

___
* Купонът бе уреден от световноизвестния Вежди Рашидов. Присъстваха Жельо Желев, Слави Трифонов, певачката кака Пена, издигнала се до класна софийска проститутка, стойностни хора от артистичния свят, или дето се вика, накуп бе цялото кралско войнство - от бащите на нацията до смешници и най-преданите сред приятелите на мафията в България.

** Идеята да се завърти повторно филмчето по телевизията, мисля, бе на публициста Явор Дачков (1971), понеже и преди това го показаха това филмче, но именно чрез тв-предаването "Гласове" на света ни беше обърнато внимание каква велика наглост е била увековечена. За което пък в "Шоуто на Слави" два месеца бълваха змии и гущери срещу Дачков, подиграваха му се по свойствения си начин или маниер, както казват французите. Вж. и https://trud.bg/%D1%8F%D0%B2%D0%BE%D1%80-%D0%B4%D0%B0%D1%87%D0%BA%D0%BE%D0%B2-%D0%B7%D0%B0-%D0%B8%D1%86%D0%BE-%D1%85%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B4%D1%8A%D0%BB%D0%B6%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D0%BC%D0%B5-%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%BC%D1%8F%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1372.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1372.)

  Не е жалко, че човекът се родил или умрял, нито че е изгубил парите, дома, земите си: всичко това всъщност не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи: човешкото си достойнство. – Епиктет (50-138)

  9 sep. 1983 

СЪСЕДЪТ, МОЯТ ПРИЯТЕЛ
 На Петко, по-малкия брат в сем. Слонски*

Гола рамка и стъкло,
зад стъклото стол и маса –
тук каквото е било
вижда се отвън по-ясно.
 
Осем чифта прани днес
мъжки шарени чорапи
под ръждивия навес
ме посрещат: Здрасти!
 
Зее входната врата,
а стопанинът къде е?
Ще си дойде вечерта,
ще поседне, ще запее,
 
ще удари с груба длан
с ярост дървената маса
и фалшивият му глас
махалата ще оглася.

Пловдив – когато бяхме бедни и по своему щастливи

Plovdiv, edited on 9 sep. 2023

Илюстрации:

- Кралството на детството ми до 1959 г.

- Ненко Балкански: "Семейство", 1936 г.

–––

* В махаличката покрай черквата "Св. Георги" в пловдивския район Мараша ги наричаха семейство Слонски заради едрите им мускулести тела. Двамата братя Митко и Петко с баща си Негово величество стария слон ходеха на наследствена земица нейде в пловдивския кър с едно старичко ИЖ-350 кубика с кош; впрягаха се да орат, като откачаха коша и на негово място впрягаха съветския мотоциклет, приспособен да тегли плуга. Митко, бе шофьор в пловдивския авторемонтен завод "Васил Коларов" – с жена му Златка ни бяха семейни приятели, ходехме им на гости с моята добруджанка, която в едно късо време на два пъти прави опит да се самоубие с хапчета... Малкият брат Петко бе още ерген и момите вече го заглеждаха. В беднотията хората са по-задружни. Колкото да е странно, били сме по своему щастливи, независимо че майка им на двете ми дъщерички два пъти се трови. След третия й опит, пак я спасиха, полежа два месеца в клиниката на южния склон на Джендем тепе. Говореше ми по-късно: "Леле, колко съм била глупава!" Бел.м., tisss.