А пък отвред ни гледаха портрети,
прекрасни мигове, навеки спрени,
фиксирани човешки младини,
намръщени младежи със каскети,
от зли роднини двойки разделени,
деца в ковчези, бременни жени.
И всичко стана жално моментално:
и хората, и бледното предградие,
и снимката, излязла тъй добре,
и двамата се гледахме печално,
и нейде се обади едно радио:
ЗА УМЕНИЕТО ДА СЕ МЕЧТАЕ
– Не виждам за
последните трийсет и кусур години хаос и демокрация по-унижавано съсловие от
учителите у нас. От майка ми (1925-1988) съм слушал за респекта им към
учителите в условията на Царство България.
– И аз.
– За учителя
им по математика ми е разказвала колко била изненадана, че вижда как в стари
домашни дрехи копае градинката на двора си в Пазарджик същият мъж, който винаги
в официална дреха, лъснати обуща и вратовръзка влизал в класната им стая.
– Аз също съм
имала респект.
– Сега масово
се подиграват на учителите, но то вече не са учители в онзи трепетен смисъл
на думата: личности със самочувствие, а плахи поомачкани хорица, които все се озъртат
дали не ще им долети от властните днешни чиновници някоя неприятност.
– Мани! Гадно
е.
– През
последната учебна година в пазарджишката девическа гимназия бъдещата моя майка печели голямата награда в училищната томбола: виенски тип холова
гарнитура от маса с извити крачета, розова дамаска на едри цветя и диванче с
четири стола.
– Еха-а!
– Студент
втори курс, през лятната ваканция се бях хванал да възкреся тази хубост.
Разглобих столовете и диванчето и се залових да изцикля горния слой спаружена боя – работа трудоемка. И ми отне два месеца време. Мечтаех си столовете да боядисам
в бяло, за да станат като да са от порцелан, и да обновя прокъсаната им вехта дамаска.
И ги наредих мераклийски в работилничката на баща ми долу, в избата под етажа им в пловдивския квартал Мараша. И ги оставих за година до следващата лятна
ваканция, когато пак ще се заема с боядисването, лепенето и сглобяването на виенската
мебел... И представи си, баща ми (1922-1983), който изпод вежди наблюдаваше тези
мои летни занимания, ползвал старателно обработените части за подпалки през
зимата, изгорил всичко, което бях подготвил. Вареният бук е бая труден за
обработване, розовее като моминско бедро с извивките, така характерни за артистичната виенска мебел. Досега ме е яд, като си спомня.
– То си е за
яд. И от какъв зор ги изгорил?
– Усещах
озадачения му поглед на мебелист със самочувствието на майстор, а пък според мен,
просто му липсвало вероятно умението да мечтае. Имам и други случаи, когато
ме е спирал или е мърморел, като не е успял да ме спре. Три неща ми идват на
ум. Първото – имах идея да си обзаведа ателиенце над третия етаж, току под
покрива на къщата. Бях се уговорил за плоскости от талашит и подробности по
преграждането на една трета от тавана, която една трета си бе по право собственост на
нашите. И пак ми забрани... Втори случай – за антренцето зад входната врата към
нашия първи етаж бях изнамерил и налепих върху грубия сив бетон мраморни плочки: розови, синкави, млечнобели, т.нар. за т.нар. римска мозайка. Мълчеше си той, а когато
почнах на ръка с шмиргелов камък за заглаждам всеки Божи ден площ колкото мъжка
носна кърпа, се разръмжа и всичко така си и остана недоработено. Трети
случай. В моята стая, където заживяхме с жена ми и двете ни дъщерички,
откачих двойните прозорци на ъгловата ни стая и изрязах преградите им, отнесох
рамките на стъклар и той монтира цели, хем по-големи стъкла. Стаята ни светна.
Мълча си баща ми, а след година, гледам, хванал се да прави и той същото в
тяхната всекидневна.
Затова, като
казвам, че – колкото и кощунствено да изглежда, след смъртта му имах усещане,
че бетонен похлупак се отмести и най-сетне видях небе над главата си. Това, по
повод умението и склонността у човека да мечтае. За да купят първия етаж от
тази триетажната масивна къща срещу черквата "Свети Георги" насред
стария пловдивски район Мараша*, майка ми е
причината. Баща ми и на нея се дразнеше, но пред нейната женска стихия на рожба
от два твърде заможни чорбаджийски рода – Перущенския и Калугеровския, най-малкият - петият син на харманлийския общински бирник отстъпи.
– Мале-е-е, не
го знаех! Затова трудно позволявам да ме убедят или разубедят.
– Довтаса от Пазарджик дядо ми Борис Дявола (1900-1972) с раздрънкана симсонка, в груби залъскани от старост, изтумбени на коленете панталони, с кирлива ватенка на гърба, и майка ми – любимата му щерка, го заведе да огледа къщата. Дъртия (както му викаха четирите му дъщери) им даде три хиляди лева суха пара на моите родители да добавят към техните хиляда и петстотин, с лишения събирани, та купиха първия етаж от собственицата Петра Крумова, като баща ми се задължи за останалите хиляда лева да ремонтира и обнови мебелите на семейство Крумови на втория етаж.
За двете
адвокатски семейства: Крумови на втория етаж, и Джонгови на третия етаж, бяхме
бедни простовати хорица, присадили се при тях; гледаха ни със снизхождение,
извисоко, като хора от сой, известните в Пловдив две адвокатски фамилии... Запрян
Джонгов, в знак на кой знае какво разположение към мен лично, ми разправи
веднъж как стоял коляно до коляно с Никола Петков (1893-1947)**, като депутат в някогашното Народно събрание, даже ме канеше да му гостувам в неговото родно село Пъдарско;
а починалият съпруг на бившата учителка Крумова, от която нашите купиха етажа, се оказа не само
пловдивски адвокат от близкото минало, но и авторът Васил Крумов, издал сборник с автентични разкази и спомени от живота в Родопите.
Баща ми беше и
против моето учене в София; и пак майка ми е причината да не ме спре. По онова
време той работеше в столицата... В мебелния магазин "Явор" срещу
ЦУМ си имаше бюрце и стол, където приемаше рекламации от софиянци за купените
стоки, произведени в мебелните заводи на някогашна България. Отърчал да погледне резултатите от приемните изпити за Университета, и се връща грейнал у дома в онзи Пловдив, хвалил се на майка ми и на колегите си от завод "Напредък", че
ей го на! – и синът му е сред приетите да учат в Софийския университет, докато
издокарани дами и господа, явно кадърни и заможни хора, кършели ръце, ронели
сълзи, че рожбите им не били в списъка на класираните.
По онова време
приятели му бяха актьорите Тодор Колев (1939-2013) и Наум Шопов (1931-2012),
писателят Димитър Остоич (1928-2010) – все хора от артистичната бохема на онази
София. Зодия Рак бе баща ми, какво още да кажа! След като се дипломирах в
Университета, години наред ми натякваше: "И защо ти е било това учене!
Кешки да те бях направил мебелист, златен занаят е да си мебелист". Едва
шестгодишен съм бил, когато почна да ме въвежда в тънкостите на занаята.
Показваше ми как да полировам с бала памук, напоена с шеллак. Мебелите днес ги
правят на конвейер и с машини, по онова време си бе работа единствено за
майстор – всеки детайл на ръка се прави: от плоскостите, пресовани летви между два листа шперплат, които замениха по-късно с
талашит, до лепенето с горещ туткал на тънките листове фурнир – видове дървесина,
като махагон, абанос, палисандър, липа, дъб, череша, ясен, орех.
През цялата лятна ваканция преди четвъртия курс в Университета занемарения им кенеф,
който усмърдяваше улица "Янко Сакъзов", преустроих във фаянсова баня с
тоалетна, душ и мивка, с възможността да се къпят. От родителите си пожелах
само да ми осигурят пари, да си набавя материалите за градежа и за ходене по
майстори – на струг да ми изработят по мой модел профилите и железните тръби,
които вкопах в тухлените стени на пет помещения – общо двайсет и пет метра
водопроводни тръби от бойлера в кухничката горе до някогашния миризлив гириз.
Рушнах една от стените и я изградих наново, за да разширя банята. Само тогава
баща ми как думица не рече!
Това не ми
пречи да го ценя и обичам, че много неща от него съм наследил. Докато беше жив, никак не се разбирахме, все едно на различни езици говорим, негова беше приказката "Син да му беше на Насо Гащара, нямаше толкова да му
прилича!" Атанас (1912-1984) е третият от петимата харманлийски братя,
който с метална тръба петима милиционери гонил, отишли да го арестуват в
годините на кървавата месомелачка в Пловдив след Девети септември 1944 г. Едва
не го усмъртили от бой в пловдивската милиция за това негово
"геройство", потрошили го, но все пак не го убили... Баща ми за него
казваше: "Преди Девети Насо ядеше бой в полицията, след Девети яде бой в
милицията, и все по донос от някой бдителен съсед за приказки срещу
властта".***
– Невероятно!
– Наследеното материално е нищо! Ценни са ми нравът и майсторлъкът на баща ми – мъж мълчалив, вдаден в занаята и ремонта на мотоциклета, с който се състезаваше като един от пловдивските кросаджии, три стари немски 200-кубикови цюндапа смени. Наоколо ми се набиват в очи самохвалковци дървени философи, досадни кавгаджии, пияндета, белотаджии, като него друг такъв досега не съм срещал. Ама Насо Гащара е от друго тесто замесен, но и никой от най-близките му не съм чул да го цени. Може би затова само на мен единствено ми е на сърце.
.png)
Илюстрации:
___
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар