ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1374.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1374.)

  Всяка мъдра жена съгражда дома си, а пък безумната го събаря със собствените си ръце – Из Притчи Соломонови, Библия

  Не е жалко, че човекът се родил или умрял, нито че изгубил парите, дома, земите си, всичко това всъщност не му принадлежи... Жалко е, когато губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство. – Епиктет (50-138)

 10 maj 1999 

ДЕМОНЪТ НА РАЗРУХАТА  

  Как да си изкривя душата да река, че не харесвам Георги-Джагаровото "Другарят ми завинаги мълчи на мокрия цимент с ръце прострени – той предпочел да падне по очи, отколкото да падне на колене! За мен това е химн за непрекършения човек. Звучи ми като библейска притча. И го харесвам, слабо е да се каже: обичам лирическия герой у Джагаров (1925-1995). Какво ми бърка, че самият Джагаров в най-зрялата си творческа възраст се превърна в креатура на Тодор Живков и сам себе си предаде!? И още едно негово, посветено на самоубилия се Пеньо Пенев (1930-1959). Чуйте грохота му!

Аз бях добър, аз бях невинен,
но хвана ме и мене бяс:
щом няма как да ви настигна,
поне да дораста до вас.
Оставих простите си дрехи,
сърцето, острия си ум,
облякох нов костюм и тръгнах
по вашия известен друм.

  Сто пъти да преписвам, не бих се наситил на тези горди редове. Толкова монолитно изразен, българския ни рефлекс го няма нийде другаде в националната класика; може би единствено у Пеню Пенев; звучи като Есхиловия Прометей. А как бледо и печално до Джагаровия химн "България": "Земя като една човешка длан, но счупи се във тази длан сурова стаканът с византийската отрова и кървавият турски ятаган" стои онова инак сърдечно, ваяно с вещина Атанас-Далчево (1904-1978) послание "Към родината": И българин съм не заради твойта бранна слава, твойте подвизи и твойта бранна сила. Сякаш се колебае уцелил ли точната дума взискателният педантичен Далчев: а зарад туй, че съм безсилен да забравя за ослепените бойци на Самуила.

  Лирическият герой във върхови Джагарови стихове живее, диша, вълнува се, кипи, тътне дори с мълчанието си, докато лирическият герой във върхова Далчева творба ми се вижда книжен, безпомощно предан и чистичък, та и разсъдлив! Изводът ли? Да не четете Далчеви стихове след стихове на Джагаров, за да не си развалите мнението въобще за лабораторната изящна словесност! Е, какво ми бърка, че Георги Джагаров, въпреки оригиналното и мощното в поезията си, за период от време се бе превърнал в страшилище, в говорител на партийната цензура! От отличения с най-високи звания и държавнически длъжности и титли номенклатурен Прометей трепереха не един и не двама интелектуалци: творци на изкуството, простосмъртни партийни и безпартийни. Партията го ползваше като бостанско плашило, и печалната му участ в последните му години от живота е притча за талантливия, продал таланта си... Лесно е сега да кажем: Партията го употреби. Личното достойнство обаче друг не може да ти отнеме; можеш да го провалиш единствено самият ти и никой друг! Ей това очевидно се случи с този най-значителен сред днешните родни творци в изкуството.

  За да се справиш с метастазите на фанатизма, длъжен си да ги обградиш с любов. Странна ли ви изглежда тази идея? Огласява я великият Уилям Шекспир (1564-1616) по повод драмата си за световни изчадия, като лейди Макбет и крал Ричард ІІІ, главни персонажи в две от върховите му трагедии. За да проникнеш в сърцевината на злото, обкръжи го с любов, за да го проумееш. Защо с любов ли?! Защото само тя е ключът за разгадаване на сложни личности, съдби, положения в живота и света. И съжалявал треторазредният актьор, ала разкошен Шекспир, за превъзходния човешки материал, погубен от неистов стремеж към власт и слава. А великият англичанин цитира някого, минал преди него – цитира Богочовека Иисус. Та нали Иисусова е идеята за любовта, като подход към най-сериозните проблеми от всякакъв характер.

  Омразата капсулира проблема, вместо да го реши и да го развърже, не да го среже, както сторил самонадеяният Александър Македонски* с меча, така оставил проблема нерешен пред идещите поколения. Какво нередно има с благоразположение да вляза в светая светих на комунизма? Онези, към които днес ни сочат и скандират "Смърт на червените боклуци!", в мнозинството са даровити личности, употребени от Партията заради таланта им. Не е просто за истинския стопанин да отдели зърното от плесента на миналото. В същата плесен от далечната 1917 г. продължават да работят вирусите, от които днес се възпроизвеждат ненавистта, гнусната неандерталска самонадеяност. Спомняте ли си пристъпите на тревога от последните редове на философския роман "Чумата" на Албер Камю?... Отминала е бедата, чумната епидемия вече е надмогната, народът празнува. Върху една тераса под сияещия мразовит небосвод е д-р Рийо. Д-р Рийо е самият Камю – авторът, който размишлява над опустошителните ни световни драми: "Д-р Рийо реши да напише този разказ, да не бъде от онези, които мълчат, а да свидетелства за загиналите от чумата, да остави поне спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, най-сетне – за да каже онова, което човек научава при бедствия – че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение". 

  И в самия край: "И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава завинаги застрашено. Защото знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знае и което бе написано в книгите – знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва и може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите и мазетата, в куфарите и носните кърпи, и в непотребните хартии, и може да дойде ден, когато за нещастие, а може би за поука на човечеството Чумата пак ще събуди своите плъхове и ще ги прати да умрат в някой щастлив град".**

 Роденият на 7 ноември 1913 г. в селцето Мондови в Алжир пише тези редове като 33-годишен гражданин на Франция, една от "мислещите тръстики"*** на Европа и света в ХХ век: обърнал лицето си към току-що отехтялата Валпургиева нощ на фашизма и на националсоциализма. Ала нацизмът – за нас вече е ясно – е епигон на комунизма. Тъй че: нека да не тръгваме с ненавист, за да не капсулираме спорите на това заболяване в духа. Да помним Шекспир, Камю, да помним написаното от четиримата евангелисти, както и началото на глава ХІІІ от послание I на ап. Павел до коринтяни:

  "Щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Дори да имам пророчески дар, да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм". И по-нататък: "Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето и не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, радва се на истина; любовта всичко извинява, тя на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява". Това тук от слабост ли е? Може би е конформизъм или мекушавост? Колаборационизъм (съглашателство с властниците)? Не! Любов за съсипаните възможности на нацията, само не омраза! Да запомним и да знаем днешните българи, преживяващи кошмара на поредната Световна чума.

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 12 sep. 2023

Илюстрации:
- Демонът на разрухата у нас.
- Връх в световната есеистика. 

___
* Плутарх, "Избрани животописи", изд. 1969, стр. 27.
** А. Камю, "Чумата", изд. 1966 г., стр. 239-240, превод на Надежда Станева.
*** Израз на Рене Декарт (1596-1650). Бел.м., tisss.