ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1355.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1355.)

  Наковалня или чук?! Нито едното, нито другото! Омразата капсулира. Искаш ли да узнаеш, да разбереш механизмите, които движат света ни, както и човека срещу теб, погледни към него с любов и състрадание, защото всички ние сме силно уязвими от наглостта и невежеството на властници и мекерета, включително писането на текст безсмислен, но с протенция, че казва нещо изключително важно. – Аноним (1947)

   6-7 uli 2006

"КУЛТУРНА" ДИСКУСИЯ С ПИШМАН ПОЕТ

  1.

  bogpan (Божидар Пангелов, 195...) Случаен минувач за култура*

  6.07.2006 07:44 [Re: tisss]

  Единствената причина да се появя в една чужда тема, в един чужд монолог е споменаването на името ми или цитирането на някаква моя мисъл, обикновено извадена от контекста. Елементарната етика предполага да не се намесваш и да прекъсваш чужди диалози или монолози, както е в конкретния случай, и то от позицията на някакво мнимо превъзходство, още повече и да даваш оценки. За съжаление, в определени среди, които за удобство бих нарекъл пеещи, това не само не е присъщо, но и точно обратното – налице е грубо, безпардонно вмешателство и оценки на неща, твърде далечни за подобен род сетивност и разбиране. Менторският тон е категоричен, думите са груби, от типа влачене по корем и изреченията запращат изненадания автор обикновено на майната си. Характерното в подобни изказвания е липсата на анализ, липсата на опит за диалог, липсата дори на опит за елементарно човешко разбиране. Различните са стъпкани в калта и музиката свири. Питам се тогава, това ли е примерно** на поколението и защо да се учудваме от някои нелицеприятни (**) примери у по-младите, когато те вече са квалифицирани като "младите хищници". Еднаквото предполага еднаквост, резкият тон – рязък тон, око за око, зъб за зъб. Светът се върти, а нищо у човека не се променя и така ще остане, докато не се приеме не на думи, а да се изживее, да се обърне в същност "Всичко е Любов".

___
* https://newasocialpoetry.com/…/bozhidar-pangelov-lishenite/ & http://e-sustnost.com/…/%D0%B1%D0%BE%D0%B6%D0%B8%D0%B4%D0…/
** "Примерно" е форма на руския език, българското наречие, според книжовната норма в Правописния и правоговорен книжовен български е "например". "Нелицеприятно" от руски език означава "безпристрастно", но домораслите ни политици и интелектуалци масово употребяват наречието с противоположно значение. Бел.м., tisss.  

  2.

  tisss (Георги К. Бояджиев, 1947)

  6.07.2006 18:46 [Re: bogpan]

  Цитат: "...Характерното в подобни изказвания е липсата на анализ, липсата на опит за диалог, липсата дори на опит за елементарно човешко разбиране. Различните са стъпкани в калта..."

  Представяте ми се дотолкова уязвим, че разбирам: споренето – ако въобще има някакъв смисъл, ще ми отвори проблем как да не Ви нараня повече от това, което съвсем неслучайно сторих. Да, стиховете, които пишем, коренно се различават. И какво от това! Ако има нещо, което заслужава някакъв вид дискусия, вече за трети или четвърти път го обявявам, това е стилът. Но Вие отложихте този диалог.

  Готов съм да Ви се извиня. Знаете, предполагам, онази нашенска приказка: "Само мома, която не се е хванала на хорото, само тя не е била щипана". Да, готов съм да Ви се извиня! Изкуството (литературата – на първо място) е борба не за тщеславие, а за възможността да се говори за нараняващия, жесток понякога, пък и въпреки това изкусително чуден живот около нас и у нас. Такъв стил крие ред опасности и драми от личен характер за твореца, ала какво дотук представяте Вие? Уважението ми към съзерцателното, към нежните акварелни зарисовки на кротост и смирение мигом се изпарява, когато обърна очи към кощунствата и хаоса, които днес ни заливат. Нима предпочитате изкуството като Салон за галантни обноски и възпоминания от някаква виртуална хармония от древността?

  Да употребяваш таланта си (доколкото го имаш) за бягство от действителността – е, това трудно го разбирам! Повтарям, не искам повече да Ви наранявам; ще гледам да не го сторя оттук-нататък. Имате сериозни основания да ме вините и нямам право да Ви се сърдя, защото съвсем съзнателно съм Ви предизвикал. Ако смятах позицията Ви за несъстоятелна, а таланта Ви за бледичък, не бихме водили този диалог. Има и неща, които харесвам сред Вашите работи.

  С уважение и в очакване... tisss

  3.

  bogpan (Божидар Пангелов, 195...) Случаен минувач за култура:

  7.07.2006 08:32 [Re: tisss]

  Цитат: “…Изкуството (литературата, на първо място) е борба не за тщеславие, а за възможността да се говори за нараняващия, жесток понякога, и въпреки това, изкусително чуден живот около нас и у нас…."

  – Започвам от точката, където нашите мнения се припокриват, с няколко бележки преди това, касаещи начина на комуникация в мрежата.

  1. Прието обръщение в Интернет е на "ти", не на "Вие". Лично аз нямам възражение и по двата начина на обръщение, но "Вие" или "г-н/г-жо" се възприема като негативно отношение към събеседника. Мога да посоча пример веднага, ако желаете.

  2. Теми, като Вашата тема, стават тромави и нечитаеми поради многостраничния си характер. На това Ви беше обръщано внимание и Вие би следвало да знаете, че всяка медия си има специфика, с която следва да се съобразявате. Модераторът накрая ще заключи темата, понеже започва "да тежи". Интернет е бърза информационна среда. Позволявам си тези бележки, понеже сте нов изглежда в този вид комуникация и не е имало кой да Ви информира.

  Моите уважения към това, че имахте доблестта да признаете умисъла във Вашето държание. Същата, за съжаление, не се среща толкова често. Колкото до специално извинение, не ми е нужно, а аз предпочитам спокойния добронамерен и разумен тон, характерен за цивилизовани личности. Разработена е – във фантастиката предимно, теорията за контакта. Контактът се осъществява – или резултатът е съжителство на различията или унищожаването на различния, или контактът изобщо не е възможен – различните се разминават, без да се срещнат, или разликата тук е толкова голяма, че единият или "не вижда" другия, или няма интерес към него. Лично аз предпочитам в случаи, когато разликите са изключително големи, да подмина, пред алтернативата на безсмислен спор, който единствено води до късане на нерви, до нелицеприятни** обиди. В такива спорове не се ражда нищо... Новото е продукт на обмяна на идеи от добронамерени информирани хора. Като вметка, това е теория за т.нар. справедлива цена. Идеите са също специфичен вид стока и такава цена бих платил с удоволствие. И за да не стане прекалено дълго, предлагам Ви да откриете по-друга тема, където да обсъдим въпросите за стила, литературата, за реалността, езика или каквото там се получи, като за онези, които явно се интересуват, може да се поставят линкове към предходните Ви теми.

  Като край на моето участие в настоящата тема, Ви пожелавам добро здраве и други интересни произведения, които да има възможността да бъдат видени от читателите.

  С уважение*

___
* Божидар Пангелов. Някои от стихотворенията му са преведени на италиански, немски, полски, руски, китайски, турски и английски език и се публикуват в сайтове за поезия, антологии, периодични издания по целия свят. Той е един от участниците в германския проект "Европа... поема" Europa ein Gedicht. Castrop Rauxel ein Gedicht RUHR 2010 и в проекта ”SPRING POETRY RAIN” 2012 г. в Кипър. След стихосбирките „Четири цикъла” (в съавторство с Ваня Константинова), 2005 г., изд. „Буквите”, „Делта” 2005 г., изд. „Омофор” и „Момичето, което..”, 2008 г., изд. „Арс” в творческата биография на Божидар Пангелов логично идва и поетичната книга “Човекът, който…” на изд. “Пергамент”. Не само защото в нея се срещаме с познатите, но и сякаш други, образност, теми, идеи и отличаващият се стил на този поет от предишните негови книги. Стиховете тук са за пространствата на човека и във човека. И не за “човека” изобщо, а за мислещия, чувстващия, небезразличен човек. Това е поезия, която назовава нелекостта на битието, но битието не като бит, а като духовно случване. В царството на духа времето, временното, ежедневните усилия, наложени от практическата необходимост, се стопяват, превръщат се в щрих, в мазка.

Именно фокусът върху възхождането на човека е онова, което превръща тази стихосбирка в книга; книга за Човекът, който…
Божидар Пангелов е роден и живее в София. По образование е икономист, професия, която практикува и в момента. Под псевдоним bogpan е широко известен със стиховете си, публикувани в интернет литературни сайтове като bukvite.bg/, tetradka.buntarite.com/, glosi.bgland.net/, grosnipelikani.net/ и др. Публикувал е и в периодичния литературен печат - в сп. “Глоси”, сп. “Страница”, участвал е в няколко антологични сборника с поезия. Има личен авторски блог на адрес: http://bogpan.wordpress.com/.

Защото отправната точка е наистина висока – вярата, съчувствието, любовта и надеждата. Така, въпреки нелеката проблематика и неизбежната тъга, стихотворения и изобщо цялата книга, са светли, възхождащи, небезизходни.

Пловдив – столица на невежеството и културата в Европа

Plovdiv, edited on 22 avg. 2023

Илюстрации:

- Фамозният "високо ценен поет" на Европа и на света.
- Хамлетовият монолог "Да бъдеш или да не бъдеш?"*

–––
* Класическият Шекспиров монолог, превод на Валери Петров (1920-2014).

Да бъдеш или не? Туй е въпросът.

Дали е по-достойно да понасяш

стрелите на свирепата съдба,

или обнажил меч, да се опълчиш

срещу море от мъки и в таз битка

да ги зачеркнеш всички? Смърт… Заспиваш…

И толкова… И в тоя сън изчезват

душевният ти гнет и всички болки,

измъчващи плътта ни. Такъв завършек —

от бога да го просиш! Смърт… Заспиваш…

Заспиваш… И сънуваш може би?

Ха, тук е спънката! Защото туй —

какви ли сънища ще ни споходят

в тоз смъртен сън, когато се измъкнем

от бренната обвивка — то ни спира,

таз мисъл прави земните ни мъки

тъй дълголетни. Кой търпял би инак

безчетните камшици на века ни:

неправдите на наглия потисник,

високомерието на рода,

сълзите на отритнатата обич,

бавежа на закона, произвола

на тлъстия чиновник, злия присмех,

със който недостойният заплаща

на тихата заслуга — всичко туй,

когато едно бодване тук вляво

очиства сметките ни? Кой би пъшкал

под бремето на отмилял живот,

ако не беше този страх пред него

зад гроба, в неоткритата страна,

отдето никой пътник се не връща?

Той смазва волята ни и ни кара

да се мирим с познатите беди,

наместо да летим към непознати.

Тъй размисълът прави ни пъзливци

и руменият цвят на мъжеството

посърва под отровното белило

на многото мъдруване. И ето,

мечти високи, почини с размах

отбиват се встрани и губят право

да се зоват „дела“!… Но тихо! Ей я

красивата Офелия!… О, нимфо,

в моленията си къмто небето

спомни за всички мои грехове!

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1354.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1354.)

  На трийсетте прекрачил прага, преглътнах всякакъв позор. Мъдрец ли! Шапката ме стяга, че върху моя кръгозор упражни нелек надзор отец Тибо... – 1461, из "Голямото завещание" на Франсоа Вийон (1431-1463, когато следите му се губят).

   2 jan. 2017

ЛЕЖИ В ЛЕГЛОТО МИ, ТЪРКАЛЯ СЕ

Лежи в леглото ми, търкаля се,

мърмори, че непоносим съм бил,

пред нейните приятелки представя ме

за мрачен тип, що майка си убил.

Кафе приготвям, дарове принасям й –

кафето, манджата ми буламач били,

готов съм да лакирам даже ноктите,

с които драска ме, и много ме боли.

Цветя й нося в кошница – замеря ме;

марули, моркови, вино, дори кюфтета

желала би – говори ми уверено,

и тичам да ги купя. Тъй проклета

и хубава... ужасно! О, Боже Господи,

защо наказваш ме със тази проклетия?

Къде сгреших, че сякаш на карфица

съм пеперуда, жалък молец, от ония

досадници край всяка хубавица?

И няма празници за мен! От щастие 

едва ли вече мога да се отърва, 

опротивях на себе си и на приятели.

И пак не знам от нея грях по-сладък,

по-желан. А торен бръмбар ме нарича

и киска се ехидно до припадък.

Глупак ли съм, че силно я обичам?

 

 Пловдив – най-древното културно средище в Европа

Plovdiv, edited on 16 avg. 2023

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1353.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1353.)

   Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм. – Ап. Павел, I посл. до коринтяни 13:2, Библия.

  3 noe. 1999

"ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ"

  Веднъж направих беля и жестоко ме биха. Помня, че татко държеше шперплатова лентичка и тя свистеше във въздуха – белезите от нея бяха дълбоки, кървави. Пък майка беше хванала метлата изотдолу: налагаше ме с дръжката, но от дръжката по не боли. Пълзях по колене и лакти в талаша, а те не спираха да бият. От зор се наврях в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях в кухничката, която бе и работилничката на баща ми, и те – и двамата, пак размахваха оръжията си, но бях недосегаем там. Не, не уплашен, само силно изненадан, скимтящ от унижение. Да съм бил... да съм бил не повече от деветгодишен.

  На десетата година се разболях от жълтеница... Отначало мислеха, че е скарлатина, качиха ни с майка отзад в линейка, кремава камионетка с два огромни червени кръста на задните врати. После майка остана някъде отвън, а мен ме поведоха като арестант из огромни хладни и полутъмни, варосани коридори. Съблякоха ме чисто гол, казаха да прекрача в голямо, от лепени фаянсови плочки корито и четири сериозни лелки ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше гадно, чак ми лютеше в очите от хлорната вар. Воняха и дрехите, в които ме облякоха... Че са ме повели из триетажната сграда като арестант, сега си го мисля. Не е логично, но е така – минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, за да влезем при хепатитните. 

  Сложиха ме в стая с четири легла, до прозореца отдясно. Вляво лежеше беловлас, изсъхнал като стар китаец със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги... Изнесоха го на втората седмица, но името и снежнобелите му гъсти мустаци кой знае защо още помня. До вратата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, беше бате Наско – мъж, около трийсетте. С него играехме на шах. Шаха сам си го бях направил от кутия за бисквити, фигурките нарисувах върху квадратчета от картон, които се местеха по синьо-белите шахматни полета. Бате Наско беше голям майтапчия, биеше си шегички с всичката ни несрета, но когато се появяваше сестрата с инжекциите, лицето му изведнъж ставаше напрегнато, шегите му – изричани с крива усмивчица: "Аман бе, сестро!!! Станал съм на решето. Сестро, можете да ме ползвате за сито". 

  Четвъртият бе Яшара, манго, циганин на неопределена възраст. Беше мълчаливец, та и не съм го запомнил другояче освен с прегърбената му кльощава фигурка, когато се изсулва от завивките или се връща от тоалетната, притиснал с две ръце корема си приведен, съсредоточен, сякаш търси нещо изключително ценно по пода. 

  Онзи, който замени дядо Гьорги, ми се губи – не си го спомням, може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, ами мъртвия като жив. Сядах в слънчевите пролетни утрини горе, върху прозоречния перваз на болничната ни стая. Големите си бъбреха, без особено да се съобразяват, че съм хлапе, и от бъбрежа им научавах, че при нас хепатитните нищо не е, живот си живеем, докато, я виж, при тифозните всеки ден някой си отива почернял, изсъхнал като чироз, покрит през лице с белия чаршаф.

  Няколко пъти майка и татко ми идваха на свиждане... И все ми заръчваха да слушам сестрите и чичко доктор, да си лежа кротичко, да не тичам като козле, да не обикалям по коридора, да си изяждам докрай храната, която беше пюре и ошаф от сини сливи и резенчета изсушени ябълки. Изобщо, лесно свикнах с отсъствието им... Липсваха ми приятелите. Бате Наско невсякога беше на кеф да играем на шах, а пък с дядо Гьорги говоренето ни бе да ме разпитва какво правим в училище, добри ли са ни учителите, или са лоши. Другият, дето легна в неговото легло, не си спомням; вероятно е лежал, както някои от по-тежките случаи, часове безжизнен, с празен поглед, забит в тавана.

  Една сутрин малко преди визитация санитарката, дето ни чистеше стаята, тичешком излезе. Върна се с дежурния лекар. И две сестрички се умъкнаха подир него. Тримата поседяха при леглото до вратата. Шепнешком нещо си казаха, пък си тръгнаха. Появи се пак възрастната санитарка и разстави параван между нас и леглото на циганина. И понеже ръката на Яшара все изскачаше и изскачаше извън носилката изпод чаршафа, като да ни помахваше за сбогом, завързаха с бинт двете му китки пред гърдите и така го изнесоха. Отнесоха и паравана, рекоха ни да излезем и ние – двамата с бате Наско, и после обилно напръскаха пода и стените около вратата. Когато се завърнахме след около час, вътре светеше от чистота, силно вонеше на карбол, а леглото на Яшара бе застлано с чисто новичко бледосиньо одеяло с бели облачета и цветенца.

  Другаде по-подробно ще разкажа за симпатичната сестра Колева, която като че ли ме обичаше. И аз я обикнах. Няколко пъти сестра Колева, дето ни биеше най-нежно и безболезнено чернодробните тъмнорозови инжекции, ме води в стаята си на тавана на четириетажната сграда отсреща, в чието мазе режеха труповете. От онази махала бях – покрай пловдивската Държавна болница, и много набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртвите зад белосаните отвътре стъкла, и нищо особено не бяха видели любопитните ни трескави от страх очи. Особени бяха само разказите за внезапно възкръснал някой си, дето се будел премръзнал и гол посред циментовите корита с мъртъвците в моргата с картонче, привързано към палеца на десния крак. 

  Сестра Колева ме гощаваше с ябълки, сушени сливи, грозде, бисквити... Обръщаше се усмихната, лъчезарна към двете си съквартирантки – и те медицински сестри: "Не е ли сладък, а! Не е ли сладичък?" – И трите в унес следяха как се храня или се въртя на стола и си чопля носа. Двайсет години по-късно, вече пращящ от сила млад мъж с жена и две дъщерички, гостувах на някогашната моя детска "любовна авантюра" пак в таванска стаичка, само че сега срещу някогашното мое училище "Сашо Димитров"*, вече преименувано от лъже-демократите на училище "Антим І". И пак в компанията на съквартирантка ме посрещна уморена четирийсетгодишна жена с повяхнало личице. Но й бе останал онзи до болка познат хитроват приятелски блясък в очите. Стаичката й беше цялата в дантелени покривчици, саксии, меченца, кукли, възглавници, вазички с изкуствени боядисани цветенца от тел и тензух. Две години по-късно тя се омъжи за мъж с "материално положение", както приказваха в махалата, а малко по-късно върху тухлената колонка покрай металната вратичка на двуетажната къща срещу старото ми училище зърнах снимката й върху некролог. Починала при раждане. 

  Имам, разбира се, сериозни обвинения за това или онова към родителите ми. Ами че аз израснах, непрекъснато сподирян от фразичката "От теб, мама, стока няма да стане!" И когато го споменах преди години в есето "Корени" за пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас", двамата се почувстваха и засегнати, и предадени. Същевременно не мога да престана да ги обичам. Колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки на сърцето си ги усещам. Милите ми! Съзнавали ли са, че няма по-сполучлив начин да отгледаш млад Лъв от този – непрекъснато да го оскърбяваш, да го биеш по лице, да го ожесточаваш, да го отблъскваш? Така младият Лъв расте тонизиран от усилието да отстоява себе си, своята територия, своите ловни полета. 

Пловдив – най-древно средище на културата в Европа

Plovdiv, edited on 16 avg. 2023

Илюстрации:
 - "Поста" между Пещерско шосе и ул. В. Априлов.
- Пловдив през 1956 г. Хлапетата от улица Ниш**.

___
* Александър Димитров – Сашо (1909-1944), антифашист, убит в престрелка с полицията на ъгълчето на стръмна уличка в подножието на Бунарджика. Всяка година през май ни водеха точно на това място – на двеста метра от училището, нас – децата, в деня на убийството му. Вж. https://balkanauction.com/bg/auction/931463
** На снимката прави отляво-надясно сме: Тинето (Христина), Вилито (Величка), аз, Мария Кандемирова, клекнали: Бобито (Борислав), малкият Наско и Коцето (Костадин), по-малкият внук на хазяите ни Костадин и Цвета Дърварови. Дразнех я кавгаджийски дъртата вещица, едва 7-8-годишен, макар заключен в тъмната изба, и тя квакаше от яд, та гласът и ечеше по цялата бедняшка уличка "Ниш".
*** Това кръстовище в махалите наоколо бе известно като "Поста", защото есента на 1944, зимата и пролетта на 1945 г. униформено момиче от Съветската армия при навлизането на механизираните бойни части в Пловдив указвало накъде да се отправят военните им колони, в посока Брацигово-Пещера. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1352.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1352.)

Женската тегоба край няма, а колцина любители на любовните авантюри предполагат каква жестока грижа е днес в множеството самовлюбени нежни аполоновци момичето да открие онзи, който би могъл да стане достоен баща на децата й? – Аноним (1947)

      30 sep. 2009

ЛЕТЯЩАТА МАМА 

Тя излиза среднощ да погледа звездите,
а звездичките всъщност гледат към нея
как от стръмния покрив на блока полита
и от тъжно женче се превръща във фея.

Там отзад в тишината на глухите нощи
сухи старци топят залци в редичко мляко,
пес дръглив от бълхите месата си пощи
и ревнивец в гнева си гневен се плакне.

Ще лети, ще мечтае... и няма да види,
че краче е отвило едно от децата,
а другото в тъмното будно примигва
и хърка мъжът като трактор в гората.

Щом се върне с дъжда подир нощната смяна,
ще я срещнат в дома омърлушени всички,
но едно от децата ще кресне: "Пък мама
ни донесла в косите две шепи звездички!"

Пловдив – древно средище на културата в Европа

Plovdiv, edited on 15 avg, 2023

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1351.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1351.)

  Наковалня или чук?! Нито едното, нито другото: омразата капсулира. Искаш ли да узнаеш, да разбереш механизмите, които движат света ни, както и човека срещу теб, погледни към него с любов и състрадание, защото всички ние сме силно уязвими от наглостта и невежеството на властници и мекерета. – Аноним (1947)

   30 noe. 2013

НЕ ЗНАЕХ МАМА КОЛКО МЕ ОБИЧА

Като облак градоносен цял ден носи се из къщи,
чувам я – цял ден мърмори заядливо и се пали,
край разпалената печка аз тетрадките разгръщам,
докато навън се вихрят ледени сибирски хали.

Днеска нещо е болнава, че в завода не отиде,
ала все пак не остави мръсното пране непрано
и в кухнето ни бедняшко от коритото се вдига
пяна, сякаш виртуозно някой свири на пиано.

Уж тетрадките разгръщам и в учебника се ровя,
но урокът непонятен пак за мене си остава,
а не смея да я питам, ще ме скастри най-сурово,
по-суров от нея няма сякаш в цялата държава.

Къкри в тенджерата гозба, мирисът е тъй уханен!
Девет стъпала надолу*, тук живеем си прилично
и не зная на земята нищо от това по-странно,
че от майка си по този начин чувствам се обичан.

Пловдив – най-древното средище на културата в Европа

Plovdiv, edited on 14 avg. 2023

Илюстрации:

- Майка ми в пазарджишката девическа гимназия**.

- 1952 г. Петгодишен, в униформа на забавачката..

–––

* Полутъмната изба почти два метра в земята на пловдивската улица "Ниш" №4, която бе царство на моето детство и тук, заключен и сам, се научих да чета и хранех мишлетата, които изпълзяваха от дупка в пода.

** До болезненост развито чувство за справедливост съм откривал у нея, но как нито веднъж не ме защити! Случвало се е да ме предупреждава: "Внимавай да не те прокълна, че майчината клетва ще те следва". А близки хора от рода години след смъртта й ми говореха: "Надка, Жоре, град градеше за теб!" Бел.м., tisss.