Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм. – Ап. Павел, I посл. до коринтяни 13:2, Библия.
3 noe. 1999
Веднъж направих беля и жестоко ме биха. Помня, че татко държеше шперплатова лентичка и тя свистеше във въздуха – белезите от нея бяха дълбоки, кървави. Пък майка беше хванала метлата изотдолу: налагаше ме с дръжката, но от дръжката по не боли. Пълзях по колене и лакти в талаша, а те не спираха да бият. От зор се наврях в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях в кухничката, която бе и работилничката на баща ми, и те – и двамата, пак размахваха оръжията си, но бях недосегаем там. Не, не уплашен, само силно изненадан, скимтящ от унижение. Да съм бил... да съм бил не повече от деветгодишен.
На десетата година се разболях от жълтеница... Отначало мислеха, че е скарлатина, качиха ни с майка отзад в линейка, кремава камионетка с два огромни червени кръста на задните врати. После майка остана някъде отвън, а мен ме поведоха като арестант из огромни хладни и полутъмни, варосани коридори. Съблякоха ме чисто гол, казаха да прекрача в голямо, от лепени фаянсови плочки корито и четири сериозни лелки ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше гадно, чак ми лютеше в очите от хлорната вар. Воняха и дрехите, в които ме облякоха... Че са ме повели из триетажната сграда като арестант, сега си го мисля. Не е логично, но е така – минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, за да влезем при хепатитните.
Сложиха ме в стая с четири легла, до прозореца отдясно. Вляво лежеше беловлас, изсъхнал като стар китаец със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги... Изнесоха го на втората седмица, но името и снежнобелите му гъсти мустаци кой знае защо още помня. До вратата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, беше бате Наско – мъж, около трийсетте. С него играехме на шах. Шаха сам си го бях направил от кутия за бисквити, фигурките нарисувах върху квадратчета от картон, които се местеха по синьо-белите шахматни полета. Бате Наско беше голям майтапчия, биеше си шегички с всичката ни несрета, но когато се появяваше сестрата с инжекциите, лицето му изведнъж ставаше напрегнато, шегите му – изричани с крива усмивчица: "Аман бе, сестро!!! Станал съм на решето. Сестро, можете да ме ползвате за сито".
Четвъртият бе Яшара, манго, циганин на неопределена възраст. Беше мълчаливец, та и не съм го запомнил другояче освен с прегърбената му кльощава фигурка, когато се изсулва от завивките или се връща от тоалетната, притиснал с две ръце корема си приведен, съсредоточен, сякаш търси нещо изключително ценно по пода.
Онзи, който замени дядо Гьорги, ми се губи – не си го спомням, може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, ами мъртвия като жив. Сядах в слънчевите пролетни утрини горе, върху прозоречния перваз на болничната ни стая. Големите си бъбреха, без особено да се съобразяват, че съм хлапе, и от бъбрежа им научавах, че при нас хепатитните нищо не е, живот си живеем, докато, я виж, при тифозните всеки ден някой си отива почернял, изсъхнал като чироз, покрит през лице с белия чаршаф.
Няколко пъти майка и татко ми идваха на свиждане... И все ми заръчваха да слушам сестрите и чичко доктор, да си лежа кротичко, да не тичам като козле, да не обикалям по коридора, да си изяждам докрай храната, която беше пюре и ошаф от сини сливи и резенчета изсушени ябълки. Изобщо, лесно свикнах с отсъствието им... Липсваха ми приятелите. Бате Наско невсякога беше на кеф да играем на шах, а пък с дядо Гьорги говоренето ни бе да ме разпитва какво правим в училище, добри ли са ни учителите, или са лоши. Другият, дето легна в неговото легло, не си спомням; вероятно е лежал, както някои от по-тежките случаи, часове безжизнен, с празен поглед, забит в тавана.
Една сутрин малко преди визитация санитарката, дето ни чистеше стаята, тичешком излезе. Върна се с дежурния лекар. И две сестрички се умъкнаха подир него. Тримата поседяха при леглото до вратата. Шепнешком нещо си казаха, пък си тръгнаха. Появи се пак възрастната санитарка и разстави параван между нас и леглото на циганина. И понеже ръката на Яшара все изскачаше и изскачаше извън носилката изпод чаршафа, като да ни помахваше за сбогом, завързаха с бинт двете му китки пред гърдите и така го изнесоха. Отнесоха и паравана, рекоха ни да излезем и ние – двамата с бате Наско, и после обилно напръскаха пода и стените около вратата. Когато се завърнахме след около час, вътре светеше от чистота, силно вонеше на карбол, а леглото на Яшара бе застлано с чисто новичко бледосиньо одеяло с бели облачета и цветенца.
Другаде по-подробно ще разкажа за симпатичната сестра Колева, която като че ли ме обичаше. И аз я обикнах. Няколко пъти сестра Колева, дето ни биеше най-нежно и безболезнено чернодробните тъмнорозови инжекции, ме води в стаята си на тавана на четириетажната сграда отсреща, в чието мазе режеха труповете. От онази махала бях – покрай пловдивската Държавна болница, и много набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртвите зад белосаните отвътре стъкла, и нищо особено не бяха видели любопитните ни трескави от страх очи. Особени бяха само разказите за внезапно възкръснал някой си, дето се будел премръзнал и гол посред циментовите корита с мъртъвците в моргата с картонче, привързано към палеца на десния крак.
Сестра Колева ме гощаваше с ябълки, сушени сливи, грозде, бисквити... Обръщаше се усмихната, лъчезарна към двете си съквартирантки – и те медицински сестри: "Не е ли сладък, а! Не е ли сладичък?" – И трите в унес следяха как се храня или се въртя на стола и си чопля носа. Двайсет години по-късно, вече пращящ от сила млад мъж с жена и две дъщерички, гостувах на някогашната моя детска "любовна авантюра" пак в таванска стаичка, само че сега срещу някогашното мое училище "Сашо Димитров"*, вече преименувано от лъже-демократите на училище "Антим І". И пак в компанията на съквартирантка ме посрещна уморена четирийсетгодишна жена с повяхнало личице. Но й бе останал онзи до болка познат хитроват приятелски блясък в очите. Стаичката й беше цялата в дантелени покривчици, саксии, меченца, кукли, възглавници, вазички с изкуствени боядисани цветенца от тел и тензух. Две години по-късно тя се омъжи за мъж с "материално положение", както приказваха в махалата, а малко по-късно върху тухлената колонка покрай металната вратичка на двуетажната къща срещу старото ми училище зърнах снимката й върху некролог. Починала при раждане.
Имам, разбира се, сериозни обвинения за това или онова към родителите ми. Ами че аз израснах, непрекъснато сподирян от фразичката "От теб, мама, стока няма да стане!" И когато го споменах преди години в есето "Корени" за пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас", двамата се почувстваха и засегнати, и предадени. Същевременно не мога да престана да ги обичам. Колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки на сърцето си ги усещам. Милите ми! Съзнавали ли са, че няма по-сполучлив начин да отгледаш млад Лъв от този – непрекъснато да го оскърбяваш, да го биеш по лице, да го ожесточаваш, да го отблъскваш? Така младият Лъв расте тонизиран от усилието да отстоява себе си, своята територия, своите ловни полета.
Пловдив – най-древно средище на културата в Европа
Илюстрации:
- "Поста" между Пещерско шосе и ул. В. Априлов.
- Пловдив през 1956 г. Хлапетата от улица Ниш**.
___
* Александър Димитров – Сашо (1909-1944), антифашист, убит в престрелка с полицията на ъгълчето на стръмна уличка в подножието на Бунарджика. Всяка година през май ни водеха точно на това място – на двеста метра от училището, нас – децата, в деня на убийството му. Вж. https://balkanauction.com/bg/auction/931463
** На снимката прави отляво-надясно сме: Тинето (Христина), Вилито (Величка), аз, Мария Кандемирова, клекнали: Бобито (Борислав), малкият Наско и Коцето (Костадин), по-малкият внук на хазяите ни Костадин и Цвета Дърварови. Дразнех я кавгаджийски дъртата вещица, едва 7-8-годишен, макар заключен в тъмната изба, и тя квакаше от яд, та гласът и ечеше по цялата бедняшка уличка "Ниш".
*** Това кръстовище в махалите наоколо бе известно като "Поста", защото есента на 1944, зимата и пролетта на 1945 г. униформено момиче от Съветската армия при навлизането на механизираните бойни части в Пловдив указвало накъде да се отправят военните им колони, в посока Брацигово-Пещера. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар