ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1121.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1121.)

  Изтървем ли България, изтървали сме всичко! – Николай Хайтов (1919-2002)

  1 maj 1994

СВАТБАТА НА ЧИЧО ЕНЧО

В чест на Райчо Бижев от село Руен

  България е оцеляла благодарение на чешита, не на мижитурката, нито и на Божата кравичка. Мижитурката, без око й да трепне, баща и майка ще продаде. Ще я познаеш по хленчовете, по мрънкането и по кефа й да се пъчи, когато друг някой заради нас в огъня се парил едно-друго да извоюва, от собствените ни душмани да ни опази. Тате има братовчед, фатмак в армията. Едър е като планина и чудно пее родопски песни. Чичо Енчо рядко се вясва по нашите градски сокаци, ала появи ли се, вкъщи празник настава, тупкат сърца ни, както се пее в песента. Чувам го, че е той, докато си изтупва обущата, които винаги са кални, винаги миришат на горска шума и овчи тор... Застане тоя грамаден мъж в рамката на вратата в антренцето, разпери лапи като някой мечок, па с гръмовен глас ревне: "Бра-а-атя!... Добре съм ви намерил. Ей ме и мен". Сграбчи първом Гица в мечешка прегръдка, на мама чинно ръка целува, а с баш-майсторът от хлебозавода Тотю се тупкат по рамене. Тате го потупа дваж-триж по хлебарски, сякаш брашно изтърсва, Енчо замахне ли да тупне, Тотю се сниши, приклекне чак. Щото му тежичка ръчицата на чичо Енчо.

  Яви се по Коледа Енчо у дома, завряха се в гостната с тате и нещо дълго тихичко си приказват ли, приказват. Посмяха се, нарадваха си се те един на друг, и като дойдоха в кухнята, тате обяви:
  – Енчо ще се жени. Момата е от Руен. Гичке, помниш ли: прадядо ни Райчо арамията някога по тез места шетал. Между Руен и Яврово били хайдушките му пусии. Треска ги тресла гаджалите от съседните махали, откак на Солунската скеля душмани бастисал.
  – Че пък коя ще да е таз?
  – Е, ще се опознаете – избоботи Енчо. Па вади замръчкавено от употреба шише: – Я, донес чаши, да налейм, да сръбнем, че сме се увардили в тез хайдушки времена!
  – Човек в днешното мразовито време жени ли се, бре? – плахо рече мама. – Тъдява не си довадял от по-лани, кога па я опозна таз женица, кога па я склони! – Гледаше го с тревога, а плетката й тръгна да се разплита. – Хората вият на умряло, хлябът от ден на ден все по-скъп, младите по пуста опустяла чужбина се запиляха, а пък ний сме се вперили в гробищата. Миналата неделя съседката иззад дувара ми дума: "Нападнали са ни бесове – кай, – живите ке се молим на мрътвите от гробето да се дигнат, ний ке да легнем в дупката". То се не трай вече, Енчо, пък ти... сватба. Акъл имаш ли?
  – Изядоха ни мръсниците – подкрепи я тате наперен и бръкна във витринката, със замах нареди чашите върху масата.

  Чичо Енчо разсипа ракията, чукнаха се мълчешком, даде ми палеца си в чашата му да топна, рече палеца си да оближа, гушна ме. Свих се в него и той, без да промълви, отпи веднъж-дваж, поизпъчи се, извъртя глава на верев нагоре и... запя. За Руфинка, дето болна легнала, се пееше в песента. Пееше, ай, как пееше Енчо, с душа и сърце:

Руфинка болна легнала
на високана планина. 
Никой до нея нямаше,
сал една стара майчица...

  Спря, поокашля се, наведе глава като кон-вихрогон, май на себе си рече:

  – Таз тъжна излезе, мамка му! Я да пробвам друга! – И подхвана:

Задали са се, подали
облаци черни, притажни. 
Невеста седи на двори
и на облаци думаше...

  Невестата пита отде идат, а облаците отвръщат:

От Перущица идиме,
от Перущица бегаме...
Там турци колят и палят 
и през нож всичко прекарват –
старци и баби, и мъже,
и още млади невести
със дребни мъжки дечица...

  – Е, хайде холан! – рече Гица. – Я дай нещо по-така… по-весело!
  – Тая виж! – пак се прокашля, па подкара:

Черешку, чьорна вишничку,
пролет през тува минахме, 
ти беше цвета цветила,
пък рожба не си родила.
Дали та слана попари
или та слонце изгори?

  – И таз скръбна – рече мама. – Доста мъка по кърищата си сбрал.
  – Ей, ще ме свършите вий! – искрица блесна в очите му. Склони глава, сръбна си от ракията, изпъчи гърди и пое:

Бела съм, бела, юначе,
цала съм света огрела
от изник слонце до заник.
Адин бе Кърлък останал
и той не щеше остана,
ам беше в могла утонал.
В моглана нищо нимеше –
сал адно русо девойче
и адно вакло овчерче.
Със меден кавал свиреше,
кавален дума думаше:
– Галени га са ни зомат, 
техноно бално какво е,
техноно бално де има? 

  Гласът му, силен, плътен и дрезгав, като голям и тежък меден чан плавно се блъсна в прозорците, понесе се над смълчания наш краен квартал... Чувам, съседите отварят врати и прозорци, виждам ги облакътени по балкончетата, палят цигара и огънчетата като светулки светкат ту тук - ту там... Дълго я пя тая песен: уж изкара я докрай, пийне ракия и почне отнапреж... Гица се разплака, дойде да му целува ръцете, лицето му да гали. А Енчо внимание не й обръща, но като свърши, видях, под рунтавите му вежди, в ъгълчето на зъркелите му влага да блещука.

  В събота надойдоха и други мъже от татевия Хаджи-Трендафилов род и решиха: ще се извърши тая сватба в старата ни прадядова каменна къща, дето тате я бе потегнал, колкото да има де да се прислоним за ден-два на сушина. Качихме се с чичо-Енчовата волга до Руен. И аз помагах. Цял ден крак не подвих. Преди обяд боклука от миналите сто и двайсет години изнасяхме. Почистихме двора, каменната пътечка преметохме и варосахме, тристагодишния орех, дето подпира къщата да не падне, и неговия дънер варосахме. Лъскав меден кайнак бучнаха на затлачения извор с ледената водица.

  По обяд, точно в дванайсет масите – сложени, закланото в Куклен прасе – нарязано на пържоли, билник ракия, две бъчонки перущенско вино, окичени с елха и здравец, украсяват картината. Сняг по рътлините натрупал, мраз от планината вее, а в двора – заветно. Пекна по едно време слънчице, и сред оживените едри тромави мъже, сред зачервените пъргави жени, които току влизат-излизат из кухничката, почувствах как наедрявам, ставам по-силен, иде ми да изкача на един солук* Балкана над село Руен и от върха му да ревна: "Ех-хей, братя българи! Добре съм ви намерил. Ей ме и мен".

  В един по обяд откъм горния край на Руен се зададоха нашенци от Яврово. Вървят вкупом, тежко стъпят, сякаш танцуват, с китка закичени и пъстър байряк напреде им, дънят в снижаващата се мъгла с пищови: даннн, даннн, даа-а-ан!

  Мама дръпна Тотю настрана да приказват:

  – Кам ви булката, бре?
  – Булката?... Ъ-ъ, булката ще дойде – врътна се той.
  – Булката, питам, де е. Що ми се правиш на смахнат!
  – Че аз... аз... аз отде да знам?
  – Той въобще ще се жени ли?
  – Ами как мислиш, що е всичкият тоз салтанат?
  – Д-да, бе – заекна мама, – ма що не видя момата? Ти, драги, Енчовата изгора видял ли си я въобще?
  – Кого! Булката ли?!... Е, как да не съм я видял! Видял съм я, ами да! – впери в мама честни сини очи, та одма си рекох: лъже като дрът циганин. Говори й тъй убедително, че хич и не се чудя истина ли е онова, дето казва. – Да, мари Ленче, не ми ли вярваш? Момата е изключително... ама изключително хубавка.

  Мама го загледа по-строго и от мафиот-следовател**:

  – Е, и...? Карай нататък!
  – Е, ми хубавка, казвам. Пълничка една такваз, бяла и румена, с хубавки сочни цици и всичко природно, както си му е ред.
  – Мръсник! Ай че глупак! Не те питам това. Нали разправяхте, тъдявашна била! Като е тъдявашна, де е?
  – Е да, де! Тукашна е... От Гайдаровия род.
  – Де ги Гайдаровите?
  – Потрай, ма, ши додат!
  – Кога, бре?
  – Кога-кога... Кога решат.
  – Божке-е! – плесна тя. – Ще се излагаме, значи!
  

  Надигна се Енчо от масата, бавничко приближи. Беше се наметнал с огромния мечи кожух като политкомисар от стар съветски филм:
  – Какво си шушукате тук скришом, бре?
  – За булката пита – чеше се Тотю зад ухо.

  – А, туй ли ви дерт! – засмя се Енчо. Разпери ръце към двора, препълнен с роднини от Руен, но и от Куклен, Белащица, Браниполе, Крумово, Брестник, Храбрино, Яврово, Манастир: – Слушайте ме, бе-е-ей, мила рода!... Рекох, че се сбираме за сватба, каних ви любезно и най-почтено. Е, туй ни е сватбата! На някой да му е зле? На някой да му е празна паницата или руйно вино и люта ракия да си няма напреде?... Музиката чуете ли? Е! Чуете ли, че таз музика насам иде! Иде булката! Иде милата ми. Цял съм неин.

  Гласът проеча над главите ни. Стана тихо. Заслушахме се. От Куклен, по стръмното закъм нас на талази приижда мелодия, гайди ручат... Гайдите на Гайдаровото коляно. Идат откъм завоя, та първом ги не виждаме... После ги видяхме: вървят – не вървят, ами се полюшват, стъпят тежко нашите балканджии, гаче танцуват с гайдите напреж.
  

  Какво стана после ли? Всъщност, булка нямаше. Енчо рече, че се жени за... Няма да повярвате, жени се наш Енчо за България, майчице мила! Досега си бил само сгоден, усещал се свободен, като ерген необвързан се усещал Енчо. Отсега нататък обаче тая симпатия се превръщала в любов до гроб, в съдба, и страстна и кървава, както рече. Калесвали го на сгодна работа в Дания и много се колебаел дали и той да не отпраши на гурбет, ама кандисал – сам стигнал до откритието, че никакви американски долари, лимузини, хавайски острови и баш холивудски курви не му трябват, понеже България е една едничка... и значи, дето и да иде българинът, всичкото имане си губи смисъла, отреже ли си сам пъпната връв.

  Защо ви ги разправям тия ли! Енчо има куче, каракачанка някаква си, немного едро, космато, опашката му завъртяна на кравай, муцуната му – широка и упорита. Като го погледнеш, нищо и никакъв помияр на вид, а личи, че е със силен нрав, може и да ти се хвърли на врата... Това куче било майстор да варди овцете. От седемдесет години въдят тая порода прадядо му, дядо му, тейко му и самият Енчо. По един-два пальока държал наш Енчо за дамазлък, внимавал породата да се не омеша с породи кекави и слабохарактерни, с някакви хубавци от чужд сой. Ей за тоз Мурджо нафукано гръцко паликаре-търговче хилядо долара хамерикански му предложило, а Енчо отсякъл: "И хилядо по хилядо да ми броиш, няма да ти дам и фото за спомен с каракачанката ми да си направиш". Дали пък на това не му се вика "Да държиш на своето"?!

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 5 dec. 2022

Илюстрации:

- Момиче от бесарабските българи***.

- Типични българи от Родопа планина. 

  Епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).

___
* От тур.: на един дъх.

Родопска мома за женене.

** Странно ли е съчетанието? За обикновения българин мафиотът, следователят, прокурорът и съдията са от една и съща партия на "хубавите хора", които от Десети ноември 1989 г. са на власт. Такова е мнението и на Тотювата компания от присмехулни наивници, незапознати с тънкостите в управлението на държава, управлявана от персони, обслужващи чуждия интерес и в състояние да продадат майка си и баща си, щом го налага личното им облагодетелстване. Това е все персонаж, изпълзял изпод шинела на БКП, обкичил се с т.нар. "европейски духовни ценности", коварен, подъл, склонен на предателства лъже-елит. 

*** Алла Балан, художничка от Болград в Буджак, област в пределите на днешна Южна Украйна, населена с изгнаници от България, от кланетата в славната Османска империя. Вж. https://www.facebook.com/photo/?fbid=5525649477508627&set=pcb.5525649674175274 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1120.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1120.)

  Шедьовърът на Природата, това е влюбената жена. – Николай Хайтов (1919-2002)

  24 jan. 1994

МЕЧО ПУХ

  – Здравей! Ка-а-акво правиш?
  – Кой! Аз ли? – попита мъжът плахо, благовъзпитано, докато с мокра длан държеше телефонната слушалка на педя от ухото, понеже тъкмо бе изхвърчал от тоалетната с отлично насапунисани бузи.

  След известно мълчание:
  – Е, как е, как е, питам, шегувайки се...
  – Оле-ле-е! – откликна на ехидния тон, дръпна щората да погледне как е временцето навън и приседна с озадачена физиономия.
  – А пък ние снощи бяхме на бар – продължи гласът от отсрещния край на линията. – Беше ужасно... Ужасно тъпо, искам да кажа... Мъжете през цялото време се наливаха с тяхното уиски. И все техните глупости: кучета, ножове, пистолети, коли, каратисти...
  – Какво друго да правят! – рече, па се пресегна, откачи хавлията и я наметна, защото беше абсолютно гол и вече започваше да зъзне.

  – Извинявай, ама ти... сега ли ставаш от сън? – като трънче го боцкаше свежият глас отсреща.
  – Ами не... Размотавам се. Нали ме знаеш!
  – А пък аз от пет часа съм на крак... Подредих, оправих леглото, правих му закуска и изпратих моя човек на работа. И така... Чакай, викам си, да ти се обадя!

  – Той усеща ли вече? – попита мъжът спокойно.
  – Що! Хайде де, че има ли повод? – възкликна възмутена. – Кажи де, защо мълчиш!
  – Казах го ей тъй – заоправдава се. – Инак мъжът ти е готин... И въобще. Мацките си мрат по такива мъже.
  – Кой казва, че не е готин? Казвала ли съм!
  – Не си, бе.
  – Тогава…?!
  – Искам да кажа, че мъжът ти е всичко, което аз няма как, пък и не мога да бъда.
  – И това знам.

  – Питам се само: какво толкова намираш у мен?
  – Хайде сега! – чу ядосания й глас.
  – Не, наистина. Аполон и Терсит*... Място за сравнение не виждам! – с нападателен тон продължи. И тъй като отсреща не последва отзвук, духна в слушалката веднъж и още няколко пъти. Притеснен: – Ало... алоооу... Чуваш ли ме?
  – Всичко чувам.
  – Е?
  – Че какво да ти кажа! Той наистина е готин и аз много го харесвам.

  – Друг на негово място отдавна да си е вдигнал задника да проучи какво става... Аз, например, не бих се стърпял... Като се знам, в един момент ми писва, и значи, вдигам си задника да разбера кой там ми се мотае... Не-е, не става въпрос да... Бо-о-оже, ами тя щом баш тоя жалък и изобщо – мизерен тип си го е пожелала, какъв смисъл има аз да... Нали!... Обаче на всяка цена аз трябва да го видя тоя кръгъл нещастник, дето... – хвърли око, ядовит и безпомощен, навън през замръчкавеното стъкло зад щората.

  – Той знае, че има някой около мен.
  – Наистина?!
  – Не знае кой е, ама и не се интересува. Веднъж му казвам: Увлякла съм се по един, седни да се разберем като нормални хора. А пък той... Тоооой! Знаеш ли той какво ми каза? "Какво е това любов, бе? – каза. – Що за глезотии! Виж какви сериозни събития стават по света и у нас... Хората виж как изнемогват в тая шибана сбъркана държава... Митинги и стачки, убийства, самоубийства, всеки ден катастрофи, патаклами, палежи, далавери-малавери, партии-мартии, бизнесът се скапа, реколтата мижава, всичко тук бъкано с пестициди, ядем боклуци, пък доларът пада, цените растат, някаква шибана комета тия дни предстои да се аканяса** в Земята. Дано не уцели баш нашия блок!"

  – Хм! Комета, казваш.
  – Какво да му говоря! Не го интересува, и толкоз. Инак отдавна да е... както спомена.

  – Дали те обича? – замисли се мъжът с насапунисаното лице, докато барабанеше с мръсни неизрязани нокти по нощното шкафче: трам-тарарам, трам-тарарам, трам-та, трам-та, трам-та, трам-тарар-р-р-рам.
  – Обича ме, как да не ме обича! Знам, че ме обича. Обаче в акъла му на първо място са кучетата, бизнесът. В крайна сметка, нали...!
  – Какво "нали"?!
  – Нали всичките си пари от кучкарника по мен харчи! Кога да съм му казала, че нещо ми е харесало, тича да го купи... И дали за мен ще даде и последните си парички, няма никакво значение за него. Да-а, той наистина е голям кавалер. Истински кавалер!
  – Разбирам.
  – Знаеш ли какви огромни букети с пресни алени рози ми е носил! – рече замечтано.

  След известно време мъжът със слушалката в ръка се разкашля... ей тъй, нарочно; стана му неловко, че зъзне и че виси като някой Бай Грую, Гюро Михайлов*** на пост, та рече бавно с внезапно задебелял глас:
  – Аз и цветя не съм ти носил... Нали, Мечо Пух!****
  – Виждаш ли – подхвана тя отново, – той е идеално готин съпруг. И въобще... Много ми е приятно да съм с него в компания. Винаги повтаря: "Моята жена така, моята жена онака. Мойта жена е върхът". Веднъж го пробвах, викам му: Ще взема да се разведа с теб, и той знаеш ли какво ми каза! Каза ми: "Патлак да ми опрат в челото, никога няма да се разделя с теб".

  – Ти наистина си върхът – вметна, колкото да спре отсреща потока от думи.
  – Изтрепва се да ме хвали и... разбираш ли... понеже е много висок, строен, силен: и телосложение, и лице, и мускули... Нали виждам жените как се въртят покрай него, как му се умилкват! А той... тооой... Ей така ще го присвие онова негово синьо око, и реже изкъсо. Която да е патката, ще я постави на място. И на всичките си приятели дава да разберат, че аз съм му на него слънчицето... Не дай си, Боже, някой да вземе да ми се прехласва, да ми дудне любезности. Уж нищо не прави, кротичко уж милия си седи на задника, обаче веднага го усещам какво мисли. 

  – Какво мисли?

  – Мисли си: И тоя мой приятел излезе боклук. Не боклук, а главният на боклуците.
  – Браво! Много точно казано. Невероятен мъж! Мъж-рицар... Всяка нормална жена си мечтае...
  – А каже ли го за някой, значи край на приятелството. Край, бе-е! Ако е въпрос да се сбият, много е силен. Ами че той само с вида си ги смазва свалячите. Като се изправи с неговите два метра ръст и напращели мускули, и оня отсреща си подвива опашката, мънка, пелтечи: "Ама аз само тъй, сега да не си помислиш нещо"... Мън-мън-мън, чак жал ми става. Знаеш ли какви досадници сред тия мераклии ги има!

  Мъжът отмести слушалката върху другото си ухо, яко я затисна с рамо и се зазяпа в новопоявило се огромно леке с лайнян нюанс върху вехтичкия персийски килим.
  – Пък аз май хванах да се бръсна – рече и разтърка брадичката си с длан. До тавана се разлетя засъхналата пяна. – Искаш ли да ти звънна след малко? Да, след мъничко, например, веднага щом се обръсна... А?!... – И понеже Мечо Пух от отсрещния край на линията не даваше признаци на живот, с мазен глас тихо попита: – Ти, например, сега какво ще правиш?
  Отсреща се чу дълбока въздишка. Наложи му се да добави:
  – Кажи де! Ти сега какво ще правиш?
  – Ами какво-какво!... Какво ли мога да правя! Ще почакам да се обръснеш – отвърна Мечо Пух р-р-р-решително. 

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 4 dec. 2022

–––

* Първият – древногръцки бог, образ на мъжка хубост и могъщество, чийто символ е Слънцето, вторият – свадлив гърбушко, единственият отблъскващ образ в Омировата "Илиада".

** Местен пловдивски жаргон: да се удари, да се блъсне.

*** Гюро Михайлов (1862-1880) – за местния пловдивчанин нарицателно име за доверчив и наивен честен българин, останал докрая на поста си и загинал в огъня, който изпепелил сандъците с архива на Източна Румелия. Нарицателното "Бай Грую" днес масово ползват като нарицателно за доверчив българин, когото мамят и се подиграват за честността и достойнството. O tempora, o mores! (О времена, о нрави!) – реплика на Цицерон. Вж. https://bulgarianhistory.org/gyuro-mihailov-podvig/

**** Говорещо пухено мече-играчка от едноименната книга за деца и възрастни на Алън Милн (1882-1956), https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D1%8A%D0%BD_%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%BD 

В текста по-горе нищо не е измислено, а Мечо Пух бе по-красива дори от актрисата от двете илюстрации. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1119.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1119.)

  ...И си предадох сърцето, да узная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има и доста досада, а който увеличава знание, увеличава печал. – Еклисиаст, из Библия

   27 fev. 1997

БАЙ ГРУЮ

В памет на дядо ми Борис Дявола (4.VIII.1900-26.VIII.1972)* 

  – Световната любов ли? Ка-а-кви са тeз глупости? Айде де! Че вий знаете ли що е любов?! Едно време бех най-дивото в махалата. Оназ песен чували ли сте я: "Краде, пие, псува и се бие за жени"? За мен сякаш я беха писали... Ей толчав здравеняк бех, по панаирите с пехливаните се надборвах. Че корави мъжкари бехме повечето мъже, не като вас сега. Женчовците се губеха измежду нас. И жените... а-ах, жените!

  То беха други жени туй, наште съпруги. Ама то, да ти роди деца, като лист да трепка кога ще се върнеш, па ще ли се върнеш, че и на кой хал ще се прибереш, то си бе едно на ръка. Таквиз беха те, нявгашните невести, имаха ни страха, и не че не са съскали и мърморили, то има ли женско да не мърмори или да не мрънка! – обаче изръмжи ли й мъжкарят, оназ ми ти женска мигом си подвива куйрука. Че знай ли те! Зер, нали ти си й царят-господарят, майка й си ти и Светият синод.

  Говоря за фаталната жена, оназ, дето само като прошумоли покрай тебека, ти цял се олюляваш, лигите ти потичат, трифазен ток гаче те бий в кръста, омекват ти коленете, а зъркелите ти ще изскокнат като у настъпана жаба. Такваз една е в състояние тъй да подлуди, че да съсипе живота и на най-коравия мъжкар! За такваз женска войни са се водили, царства са се залагали само заради изкушението да й се любуваш, с мерак да я галиш таз сладка Божествена хубосия...

  Имах аз девет гърла вкъщи: четири щерки – все дребни дечурлига, и син гърчав, та крехък, двамина калфи, невяста, барабар с тъщата. Жена си я числях към инвентара. Купувал съм й, не че не съм й купувал, еще кожухче от драни котки, рокли бархетени, папуци атлазени, обаче ний с нея си бехме една плът, един живот, дето няма как да го разделиш. Раздели ни обаче една женска. Фукнах се, момченца, и аз по чуждо.

  Ама па гиздава беше, мамицата й. Двайсетинагодишна, хем че и се не дава. Рипкаме подире й ний, три дузини мъжкари, дет ги не стряска ни нож, ни куршум. В Чиксалън и Пич-махала немахме по-кипра и по-дяволица от таз дивна Пена Папучкина. Богаташко чедо, едничко на мама и тати, братята й – бичета цели; па то – писано яйце, навикнало да му угаждат, да се глези, да се кипри, и какъв дерт има освен да ни изкушава! Ама и по гръб не ляга пущиното. Изгори сума ти сърца. Двамина авери в чужбина забегнаха раните си да ближат, ма пуста хубост, как се забравя! Дяволицата ай тъй ги усуква по нея си, сякаш не се е родил оня, дет ще й доде дохаки; всекиму ясно, на мен обаче не! И ме подгони амбицията. Най-верният ми авер, Кирето Ламбиния, пусна кепенците на дюкяна, запиля се ча-а-ак в далечна Австралия, овце да гледа, заряза дребни дечица и парализиран баща. И зарад Кирето, дечурлигата му и парализирания му баща освен другото, се заклех: А-а-ах, кучко-о-о, ще ти дам аз да се разбереш!

  В онез луди-млади години биеше ме парата. Имах трийсетина декара плодна земя – бахчи, лозя, ябълкови градини, плюс два дюкяна стока: велосипедна работилница на пъпа на Пазарджик и друга една – на пъпа на Перущица. Велосипеди давах под наем, левче за час. Пара ми носеше таз мода да се язди велосипед. Чукачите на коноп – и те мои авери, за мен готови и в огъня да влязат, само знак да им дам; пращя аз от сила, и не за пари, ами от пусти мъжки бяс, подир работа пак коноп чуках у дома, на двора. В тоз коноп се бях врастнал, три норми бичех кат същи хайгър, та ми лепнаха от онуй време прякор Борис Дявола: "Бъхта се кат грешен дявол", зееха по мен. Як бех, ербап бех, окумуш бех, а германците на Хитлер на крака ми идат, по петите ми вървят да ме кандърдисат с грамофоните, електрическите фенерчета, устните им хармонички, та и с шевните им машини да търгувам. Че грамофонът и устната хармоничка беха мода.

  Къщата ми пълна с челяд, калфите покорни, ратаите – дресирани, имот имам, с кон да яздиш, не мож го обходи, обаче туй от мен да го знайте: писано ли е да ти се случи нещо, то непременно се случва, че от късмета си може и да избягаш, ала от орисията си няма как. Да ви разправям ли как й влязох в дирята на таз сърничка любава, как с дрънкулки и медени лакърдии я подмамвах сума ти време, как месец и нещо лежах в драни агнешки кожи, дорде се пооправя от юнашкия кьотек с онез двамата дзверове, братята й! С аверите се смразих, за света освирепях, ослепях за всичко, дето до онзи миг ме е радвало, в ума ми само ей туй – как й раздиплям шестте фусти една по една, как косите й разпилявам връз мене си, устните й как емен-емен с мерак до кръв ще ги заръфам, ама инак нежно ги поемам като същинска нафора по Великден... Вдигнах аз палат на кьоше, с царска спалня, мраморна баня и три балкона, с широка веранда на запад и лозница с грозде афуз, за сянка посадена. В нейна чест го сторих, та по всяко време надвечер да мога при нея да се отбивам, кога ме връхлети мерак да я любя.

  И тя ме очакваше в таз къща-палат къпана, нагласенка, кожата й – бархет, ненките й – мляко с какао, очите – ревниви като Смъртта. И влизам при нея аз със здравец зад ухо, и сред чаршафите тя ми ухае на чамови кории и ягодови поляни. Дедо ми насред Калугерово на дръвник чалмалиите го клали, че чапкънин погубил, двамина чапкъни със секирчето през дере гонил. Едно е обаче джагали на дръвник да те колят, друго е сам да се кълцаш, хем и джигерят отвътре да те гори. И тя мойта стана една – мътна и кървава стана тя! Кой не идва акъл да ми дава! Родата ми трие сол на главата, жената хукна по врачки, току открия под възглавницата я сплетени пучи косми, я стрита суха конска фъшкия... По онуй време Хитлер обяви война на света, шумкарите ме налетяха и ми се криеха в сламата в плевника да ги храня, докато джандари за оружие и бомби сайванта ми претършуваха, кобилата ми се ожреби, руснаците на Сталин за втори път прецапаха Дунава и площадът пред читалище "Виделина" в Пазарджик внезапно една сабахлен осъмна в кармъзъ байряци, акана аджамии изпъплаха гаче от нищото и ни зауправляваха державата, и от Царство България на НВ Цар Борис III превърнахме се в Народна република, властта вдигна сума концлагери, наблъска ги с учен народ; мен ми конфискува бахчите тая наша чудна държава, градините, газовия мотор с помпата и каишите, талигата с такъмите и двата ми коня, кобилата Лишо и сурия пайтак Дорчо, колоездачните ателиета в Пазарджик и Перущица, дюкяна ми за немските грамофони куче марка, двайсетте велосипеда, двете ми къщи, дето с ей тия ръце съм ги строил...

  И ми върза ръцете Новата власт, всичко-всичко ми секвестира най-човеколюбивата под слънцето Държава. Вчерашни хайлази и мижитурки за една нощ думбази станаха, невястата ми се състари, сбръчка се и забегна, щерките се изпоомъжиха, синът ми се запиля в странство и никой го не знай дека е сега, на чий чужд господар ръка цалува, роднините ме кълнат, цял Пазарджик жив ме оплаква. От Борис Дявола за калпавата ми орис прекръстиха ме Бай Грую*, като анджък завалия. Имането ми се изниза както речен пясък из пръстите, всичко мое насрещу ми застана – на нищо вече се не надам, в нищо вече не вярвам – ни в Бога, ни в Царя, ни в папата, нито в патриарха. Останаха ми само Пена Папучкина и жребчето от кобилката Лишо, и аз пак, Господьо Боже мой, и аз пак щастлив-щастлииив... Адски щастлив. Щото без любов какво щастие е то!

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 3 dec. 2022

___

* Бай Грую в някогашните бедняшки махалици на Пловдив кръщаваха завалия, комуто не върви в живота и картите, понеже не успява да се ориентира в реалността. Моят лют дядо, комуто е посветен този донякъде измислен – донякъде основан върху действителни събития текст, обаче бе от онзи род българи – изчезващ вече вид от ерата на ГЕРБ и устатите седесари, Росен Плевнелиев и Митю Пищова, лорд Бул, дебелаците Ути, Азис, Фънки, Гробаря, Дони и Графа, мазните сериали, Софито Маринова, Николета Лозанова, плеяда професори от университета, автори на "обновената" история на България, предназначена  за младежта по поръчка отвъд Голямата вода.

Борис Дявола, ок. 1939 г.

  Проклет човек беше дядо ми – бащата на майка ми и правнук на заклания на дръвник насред Калугерово трийсетинагодишен тежко ранен Ангел от Хвърковатата чета на Бенковски. Май съм единствен от внуците му, който го обича, както само малко хлапе безусловно може да заобича някой серт и сербез чешит, сирак израснал от 12-годишен, че баща му Ненко, синът на Ангел, не се завърнал от Балканската война, ами там някъде по фронтовете край морето си оставил кокалите за тази същата България и никой не знае де му е гробът и от какъв зор се писал доброволец, за да дойдат пак мекеретата на власт. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1118.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1118.)

  Наковалня или чук?! Нито едното, нито другото: омразата капсулира. Искаш ли да узнаеш, да разбереш механизмите, които движат света ни, както и човека срещу теб, погледни към него с любов и състрадание, защото всички ние сме силно уязвими. – Аноним (1947)

   30 noe. 2013

ПОДОЗИРАХ МАМА КОЛКО МЕ ОБИЧА

Като облак градоносен цял ден носи се из къщи,
чувам я – цял ден мърмори заядливо и се пали,
край разпалената печка аз тетрадките разгръщам,
докато навън се вихрят ледени сибирски хали.

Днеска нещо е болнава, че в завода не отиде,
ала все пак не остави мръсното пране непрано
и в кухнето ни бедняшко от коритото се вдига
пяна, сякаш виртуозно някой свири на пиано.

Уж тетрадките разгръщам и в учебника се ровя,
но урокът непонятен пак за мене си остава,
а не смея да я питам, ще ме скастри най-сурово,
по-суров от нея няма сякаш в цялата държава.

Къкри в тенджерата гозба, мирисът е тъй уханен!
Девет стъпала надолу, тук живеем си прилично
и не зная на земята нищо от това по-странно,
че от майка си по този начин чувствам се обичан.

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 01 dec. 2022

Илюстрации:

- Майка ми в пазарджишката девическа гимназия*.

- Опакото хлапе, което й създаваше неприятности.

–––

* До болезненост развито чувство за справедливост съм откривал у нея, но как ни веднъж не ме защити! А много близки хора години след смъртта й ми говореха: "Надка, Жоре, град градеше за теб!" Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1117.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1117.)

  Наковалня или чук?! Нито едното, нито другото: омразата капсулира. Искаш ли да узнаеш, да разбереш механизмите, които движат света ни, както и човека срещу теб, погледни към него с любов и състрадание, защото всички ние сме силно уязвими. – Аноним (1947)

   30 noe. 2000

МОИТЕ ХОРА

Пораснаха и двете дъщерички: 
едната въглен, другата пшеничка. 
Отлитнаха... И стаята ми няма, 
откривам, стана много по-голяма. 

И вече няма за какво да споря, 
да се гневя, досадно да мърморя, 
и всичко се оказа тихо, равно, 
помръкнало и някак си безславно. 

Къде останаха въздишки, врява, 
и всъщност вече що ли ми остава, 
освен на мъничкото си балконче 
да седна като уморено слонче 

с кафенцето в ръка, с онази книга 
за четене, която пак не стига 
уж времето, а ето, има време 
да я чета, но вече не ми дреме, 

та мисля да поспя, очи притворил, 
да се завърна в детството отново, 
когато Пловдив беше кален-прашен, 
а пък у мен хлапакът тъй безстрашен, 

че влизаше в двубои най-различни 
естествено, и с жестове цинични, 
и после го пребиваха до кръв, 
но си остана пак герой и пръв, 

че никога без бой не се предаде... 
Рискуваме, нали, кога сме млади, 
а днес, уви!... ни плаши самотата, 
та губи смисъл даже суетата. 

Децата – отлетели от гнездото, 
и ти ненужен виждаш се, защото 
ти липсва някогашната им врява 
и само спомените ти остават. 

Наоколо гъмжи от идиоти, 
ала дали това ни е животът 
на българи от скапана държава, 
която и сълза не заслужава! 


Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 30 noe. 2022

Илюстрации:

- Щерките ми Вера и Надя в редакцията.

- Четиригодишната Вера край Марица*.

–––

* Внушават ни, че годините на соца били ужасно време за обикновените българи, ала въпреки всичко, по същото гадно време бяхме млади и изпълнени с вяра и надежда, че животът може да бъде и хубав, които вяра и надежда днес вече липсват. Шепа откровени идиоти и мекерета на чуждия интерес с лека ръка ни отнеха и вярата, и надеждата, че в България обикновеният човек може да бъде щастлив. Бел.м., tisss.