ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1048.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1048.)

 ...Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли...*

  12 jan. 2013 

ЛЕСНО Е ДА ТЕ ИЗЛЪЖАТ, КОГАТО СИ ВЛЮБЕН

Идейки си най-случайно
Джени мокра от дъжда,
свари своя мил замаян
във прегръдки на жена.

"Не е туй, което виждаш!" –
рече нейният любим
и посегна да изтрие
от лицето оня грим

на оназ особа чужда,
вмъкнала се в тоя дом
уж по някаква си нужда
от утеха мъжка, щом

някой я обидил злобно
и дотичала по здрач
да изплаче свойта болка
с много хълцане и плач.

Гледа ги горката Джени
и не може да реши
между двамата смутени
всъщност кой кого теши –

нейничкият или тая
ослепителна жена,
в малката им бедна стая
вмъкнала се без вина?

Разбери ги, мила Джени.
Всеки може да сгреши:
щом се появят проблеми,
търсим сродни нам души,

а мъжът, когато мъж е,
трябва да е кавалер
и с прегръдките си дръзки
да изтрие оня чер

мимолетен знак на потрес
и съмнение в мъжа.
Всичко друго е от ревност,
всичко друго е лъжа.

Ще ти се наложи, Джени,
и на тебе някой път
със целувки... несъмнено
други теб да утешат.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 08 sep. 2022

–––

* Ап. Павел. До коринтяни, посл. І. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1047.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1047.)

  Какво е поезията без любовта? Първи учител ми беше бедният френски студент, вечен скитник и играч на зарове Франсоа Вийон (1431-1463). Робърт Бърнс открих малко по-късно. Преди тези двамата обаче, кумир и еталон в лириката ми беше флорентиецът Гуидо Кавалканти (1255-1300) с неговото "dolce far niente" (сладко безделие). Оказа се, истинските поети сродяват, за разлика от всеки нафукан политик. – Аноним (1947)

...Тя бе с коси от мек атлаз

и бяло като крин чело.

С уханни устни беше таз,

която ми постла легло.

Бе хладен нежния й крак

и кръгла малката й гръд:

две малки, бели преспи сняг,

навяни в тоя таен кът.

Целувах милото лице,

косите й от мек атлаз.

И тъй, с момичето в ръце,

във сън дълбок потънах аз.

И пред разсъмване почти,

за път когато бях готов:

"О, ти, опропасти ме ти" –

ми каза моята любов

Целунах скъпото лице,

очите, пълни със тъга,

и казах: "Тия две ръце

ще ми постилат отсега"...*

  22 oct. 1999 

МОМИЧЕТО, КОЕТО МИ ПОСТЛА ЛЕГЛО

По Робърт Бърнс

С обуща кални посреднощ

в ужасен декемврийски мраз

и в пазвата без пукнат грош

пред беден дом застанах аз.

"Кой хлопа вън на Рождество?" –

дочух отвътре нежен глас.

"Не хлопа принц, а същество

премръзнало! – отвърнах аз. –

Ако зависеше от мен,

едва ли бих се спрял пред вас,

ала след лутане цял ден,

какъв ли избор имам аз!"

 Открехна пътната врата,

прекрачих дървения праг

и вътре нагости ме тя

като несретник мил и драг.

Свенлива, гледаше ме там;

посгрял се, гледах я в захлас.

Обхванат от внезапен плам,

посегнах да я галя аз.

Отвори вехтичкия скрин

постелки да ми донесе,

от гушката си шала син

свали, обви ме с две ръце.

Като разбрах, че ме тресе,

от студ ли, не – от мъжки бяс,

до стопленото си сърце

притиснах я тогава аз.

Която ми постла легло,
тя утеши ме в тъмен час –
макар без знатно потекло,
направи да съм рицар аз.

С коси обви ме, Боже мой! –
целувайки ме с нежна страст,
макар – пехота, бита в бой,
направи да съм рицар аз.

Превземах там гърди, корем,
замрежил поглед, луд, в захлас,
гласът й чувах покрай мен.
И по-щастлив не съм бил аз.

Щом в утрото на път поех
към нови друми, с дързък глас
до гроб във вярност й се клех...
и после с други лягах аз.

Как лъгах я! О, как щурях
без миг покой, във зной и мраз,
но само с нея, знам, че бях
въздигнат като рицар аз.

В оназ колиба някой ден

навярно ще се върна аз

и може би на колене

ще я помоля с гузен глас

да ми прости, но Боже мой,

ще я намеря ли сама –

пак млада, тръпнеща от зной,

останала докрай мома?

Ръми пак декемврийски дъжд

и в бедно някакво селце

сънувам се отново мъж

във мраморните й ръце.

О, не, не станах по-богат,

ни славен някога съм бил,

но и на път за Оня свят

ще следвам образа й мил.

Къде е нежното моме...?

Не съм я повече видял,

но случа ли се насаме,

за нея мисля си с печал. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 06 sep. 2022

Илюстрации:

- Албрехт Дюрер (1471-1528), Автопортрет (1498).

- Младата жена е извор на трепет за изкуството**.

___

* Реплика към едноименната балада на Робърт Бърнс (1759-1796), вж. http://www.highviewart.com/izkustvo/devoykata-koyato-mi-postla-leglo-4978.html 

** Вж. https://webstage.bg/art/7715--melanholiya-na-albreht-dyurer-savarshenstvoto-na-nesavarsheniya-ni-svyat.html Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1046.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1046.)

  Какво се случи с нашето мило отечество трийсет и три години, след като на власт се оказаха шепа отродници? Нека всеки сам си направи равносметката точно днес, в деня на Съединението. Бездуховност, която отрича всичко родно! – Аноним (1947)

Идейки си запъхтяна вечерта веднъж, 

Джени вир-водица стана в акцъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени пламва изведнъж –
бърза мокра до колене в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой в цъфналата ръж
и целуне този някой някого веднъж ,
 то нима ще знае всякой де, кога, веднъж
някого целувал някой в цъфналата ръж!*

  22 oct. 1999 

МОМИЧЕТО ОТ КРАЙНИЯ КВАРТАЛ

По Робърт Бърнс

Пратили я наша Джени хляб от супера да вземе, 

а пък проснали се неми локви езерно лъщят,

събота е, сутрин рано, люшка се пране голямо, 

сякаш кораб е разпънал своите платна за път. 

Във варела сред боклука двама просяци се сбиха 

за остатък от мастика и комат мухлясал хляб, 

ругатни, псувни се чуха, даже мярна се мотика 

и внезапно появи се полицейски смел отряд. 

Хем опасно, хем мъгливо над кварталното ни кино, 

зад завесите кирливи и в кресла с оръфан плюш – 

от балкончетата сиви екшън гледаме на живо  

как онез се млатят диво и цвърти кръв с цвят на руж. 

Покрай джипката с буркана, мигащ в синичко, застана 

командирът полицейски – строен, горд и звездочел, 

той към двамата хайлази нещо некрасиво каза, 

плю в калта и зъл нагази, спусна се като орел. 

Старата вдовица Кера с кокали и лук замери 

джипката, с ченгета пълна, избоботи с мъжки глас: 

– Капитане, капитане, леле-мале, що ще стане, 

ако гьостерица хвана и сама ви погна аз!

Господ гледаше отгоре, облаците с крак разпори: 

тресна гръм и над квартала на талази рукна дъжд – 

завоня екарисажно, ала туй хич не е важно; 

важно ще е, ако Джени тича в цъфналата ръж.

И тогава става смешна врявата там нечовешка

пред момичето, което търси своя принц сред нас,

ала ние май сме слепи – и печални, и нелепи

пред момичето, в което влюбих се внезапно аз.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited on 06 sep. 2022

–––

* Робърт Бърнс (1759-1796). Вж.https://magnifisonz.com/2018/09/29/%D1%80%D0%BE%D0%B1%D1%8A%D1%80%D1%82-%D0%B1%D1%8A%D1%80%D0%BD%D1%81-%D0%B0%D0%BA%D0%BE-%D0%BD%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%B9-%D1%81%D1%80%D0%B5%D1%89%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%B9-%D0%B2/

  Преводът е редактиран. На днешния ден през 1983 г. в софийската клиника "Пирогов" издъхна баща ми дърводелецът, след като обгоря в колата си на паркинга зад т.нар. "милиционерски блок" в пловдивския жилищен комплекс Тракия, извикан там по рекламация, като консултант към мебелен магазин. И това се случва, като последствие, според мен, от статията ми "Примери с обратен знак" от май 1981 г. в местния младежки вестник "Комсомолска искра", заради която критична статия бях "преустроен" от журналист в учител по български език и литература с резолюция от най-високо място: "На този човек в средствата за масова информация повече достъп да не му давате". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1045.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1045.)

  Вгледай се и се вслушай в природата около нас, да се научиш как и ти да живееш в хармония с растения, птици, животни, риби и да ти е драго, че си жив на тази планета, залутана в мразовития Космос на суетата и глупостта. – Аноним (1947)  

  9 maj 2013 

УЦЕЛЕН*

А трънчето в скореца май се влюби,
но той, уви! – съвсем е пощурял,
нали е май, преследва пеперуди,
че не е лек и мъжкият ни хал.

Една, че втора песничка измисля
за всяка женска, както си е ред,
обезумял от страст, им се натиска,
демек – преследва ги като поет.

И Старата гора е ужасена
от думи непристойни за любов –
нима единствен в цялата вселена
за любовта ни отреден е Бог?

Тъгува трънчето и лей сълзички
по този невъздържан перушан:
покри се с бледорозови звездички,
по-точно казано, на цъфнал дрян.

Хлапак един от дряна си отряза
чатал за прашка с бобени зърна
и с изстрела си точен зле наказа
скореца, та накрая, ей го на! –

лежи уцелен весело в сърцето
под вейките на цъфналия храст
и ще лежи навярно там, додето
пиянството му мине, мисля аз.

Надникне ли мъжът в моминска пазва,
към безразсъдства втурва се готов,
но всяка дързост тежко се наказва,
когато става дума за любов.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 05 sep. 2022

–––

* Текст, посветен на Соня Пехльова по случай рождения й ден. Бел.м., tisss.