ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1047.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1047.)

  Какво е поезията без любовта? Първи учител ми беше бедният френски студент, вечен скитник и играч на зарове Франсоа Вийон (1431-1463). Робърт Бърнс открих малко по-късно. Преди тези двамата обаче, кумир и еталон в лириката ми беше флорентиецът Гуидо Кавалканти (1255-1300) с неговото "dolce far niente" (сладко безделие). Оказа се, истинските поети сродяват, за разлика от всеки нафукан политик. – Аноним (1947)

...Тя бе с коси от мек атлаз

и бяло като крин чело.

С уханни устни беше таз,

която ми постла легло.

Бе хладен нежния й крак

и кръгла малката й гръд:

две малки, бели преспи сняг,

навяни в тоя таен кът.

Целувах милото лице,

косите й от мек атлаз.

И тъй, с момичето в ръце,

във сън дълбок потънах аз.

И пред разсъмване почти,

за път когато бях готов:

"О, ти, опропасти ме ти" –

ми каза моята любов

Целунах скъпото лице,

очите, пълни със тъга,

и казах: "Тия две ръце

ще ми постилат отсега"...*

  22 oct. 1999 

МОМИЧЕТО, КОЕТО МИ ПОСТЛА ЛЕГЛО

По Робърт Бърнс

С обуща кални посреднощ

в ужасен декемврийски мраз

и в пазвата без пукнат грош

пред беден дом застанах аз.

"Кой хлопа вън на Рождество?" –

дочух отвътре нежен глас.

"Не хлопа принц, а същество

премръзнало! – отвърнах аз. –

Ако зависеше от мен,

едва ли бих се спрял пред вас,

ала след лутане цял ден,

какъв ли избор имам аз!"

 Открехна пътната врата,

прекрачих дървения праг

и вътре нагости ме тя

като несретник мил и драг.

Свенлива, гледаше ме там;

посгрял се, гледах я в захлас.

Обхванат от внезапен плам,

посегнах да я галя аз.

Отвори вехтичкия скрин

постелки да ми донесе,

от гушката си шала син

свали, обви ме с две ръце.

Като разбрах, че ме тресе,

от студ ли, не – от мъжки бяс,

до стопленото си сърце

притиснах я тогава аз.

Която ми постла легло,
тя утеши ме в тъмен час –
макар без знатно потекло,
направи да съм рицар аз.

С коси обви ме, Боже мой! –
целувайки ме с нежна страст,
макар – пехота, бита в бой,
направи да съм рицар аз.

Превземах там гърди, корем,
замрежил поглед, луд, в захлас,
гласът й чувах покрай мен.
И по-щастлив не съм бил аз.

Щом в утрото на път поех
към нови друми, с дързък глас
до гроб във вярност й се клех...
и после с други лягах аз.

Как лъгах я! О, как щурях
без миг покой, във зной и мраз,
но само с нея, знам, че бях
въздигнат като рицар аз.

В оназ колиба някой ден

навярно ще се върна аз

и може би на колене

ще я помоля с гузен глас

да ми прости, но Боже мой,

ще я намеря ли сама –

пак млада, тръпнеща от зной,

останала докрай мома?

Ръми пак декемврийски дъжд

и в бедно някакво селце

сънувам се отново мъж

във мраморните й ръце.

О, не, не станах по-богат,

ни славен някога съм бил,

но и на път за Оня свят

ще следвам образа й мил.

Къде е нежното моме...?

Не съм я повече видял,

но случа ли се насаме,

за нея мисля си с печал. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 06 sep. 2022

Илюстрации:

- Албрехт Дюрер (1471-1528), Автопортрет (1498).

- Младата жена е извор на трепет за изкуството**.

___

* Реплика към едноименната балада на Робърт Бърнс (1759-1796), вж. http://www.highviewart.com/izkustvo/devoykata-koyato-mi-postla-leglo-4978.html 

** Вж. https://webstage.bg/art/7715--melanholiya-na-albreht-dyurer-savarshenstvoto-na-nesavarsheniya-ni-svyat.html Бел.м., tisss.