ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (960.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (960.)

– Пух, какво е любовта?
– Това, което означава всичко за теб – отговори Мечо Пух.
– А до края ли продължава? – попита Прасчо.
– Не – отвърна Пух, – продължава по-дълго, защото тя е безкрайна!
– И значи тя е по-велика от всичко? – попита пак замислен Прасчо.
– Не Прасчо, пак не разбра; ти си по-велик, щом обичаш, тя те прави такъв! – Алън Милн (1882-1956), из "Мечо Пух"*

08 apr. 2018

ДНЕС РЕШИХ

  Днес, 8 април 2018 година, заради Възкресение Христово реших да си позволя лукса да заобичам ГЕРБ, ген. Бойко Борисов, Цветан Цветанов, Цецка Цачева, Главния прокурор на Република България, банкерът г-н Левон Хампарцумян, Иво Инджев, Ахмед Доган, Меглена Кунева, Лютви Местан, Росен Плевнелиев и всички-всички онези обаятелни образи от родните медии и политическия ни цирк, които иначе са ми органически противни – мерна ли ги на телевизионния екран, изключвам телевизора и излизам на балкончето да изпуша поне една цигара за успокоение на нервите, като нормален българин по потекло, душа и непримирим дух.

  Драги сънародници – най-обикновени граждани на България, братя по участ! Можем ли поне от днес да заобичаме своите разединители, както сами себе си обичаме, че и повече да ги обичаме в днешния християнски Велик празник, да ги обичаме – въпреки поразиите, които сториха, както ни е завещал Богочовекът Иисус, тъй че да се обединим заради духа на Българската нация? Дали можем! 

  Христос Возкресе!

  БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ РАЗПЕТИ ПЕТЪК:

  Авторът, докато копираше текста по-горе, с опита от преживените дотук почти 75 години – и особено въз основа на загубите, които лично той, но и като нация сме преживели от повече от 1300 години от основаването на Българската държава, реши, че в критични исторически периоди нацията ни е губила винаги, когато разединителите помежду нас са надделявали, и обратно – когато сме имали идея, цел и достойнството да се обединим, сме били непобедими, отечеството ни е процъфтявало.   

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 22 apr. 2022

 Илюстрации:

- Алън Милн, любимият автор на деца и възрастни.

- Иисус, Който въздигна любовта и заплати за това.

–––

* https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D1%8A%D0%BD_%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%BD Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (959.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (959.)

  Празникът на Божественото минава през лудост, и това е най-сигурен начин да се усетим жизнени, именно защото сме грешни от глава до пети. – Аноним (1947)

  09 maj 2013 

УЦЕЛЕН

А трънчето в скореца май се влюби,

но той, уви! – съвсем е пощурял:
нали е Май, преследва пеперуди,
че не е лек и мъжкият ни хал.

Една, че втора… песнички измисля
за всяка женска, както си е ред,
обезумял от страст, им се натиска,
демек – преследва ги като поет.

И Старата гора е ужасена

от думи непристойни за любов –

единствен сякаш в цялата Вселена

на любовта е отреден за бог.

Тъгува трънчето и лей сълзички
по този луд, същински перушан –
покри се с бледорозови звездички,
превърна се, по-точно, в цъфнал дрян.

Хлапак един от дряна си отряза

чатал за прашка с бобени зърна

и там с едно-единствено наказа

скореца, и накрая, ей го на!

Лежи уцелен право във сърцето

под вейките на цъфналия храст

и ще лежи навярно там, додето

престане да бленува, както аз.

Мъжът, надникне ли в моминска пазва,

за безразсъдства втурва се готов,

но всяка лудост тежко се наказва,

когато става дума за любов.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 21 apr. 2022

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (958.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (958.)

  В течение на над половин век се занимавам с журналистика. Опитът ми ме е научил да не се отнасям с пренебрежение към всякакъв вид информация. Не, нищо случайно няма на този свят. Където се появи Злото в света, в същия онзи момент се появява и неговият антипод. Така е според принципа за Вселенската хармония (баланса) между двете начала и в греховната ни човешка природа. – Аноним (1947)

  20 apr. 2022 

КЪМ "ПРОСТИРАЩА ПРАНЕ"

  Около нас са съдбите на действителни хора, а добре познатата ни поезия най-често се занимава единствено със себе си – птички, тревички, облаци, въздишки, болежки, мераци. Странно, но текстът по-горе е някак свързан с майка ми, когато бях малък и я виждах да изнася от избата, където живеехме под наем, препълнения леген с купчина пране за простиране.

  Поезията е навсякъде около нас, и най-често – в прозаични на пръв поглед късчета от живота на обикновения човек.

  На снимката горе момичето отляво е моята бъдеща майка, когато е на шестнайсет години. Веднъж, помня, ми рече: "Вуйчо ти Любчо (четири години по-малкият й брат) все ми носеше да чета книжки за принцове с мазолести ръце, та се омъжих по любов за баща ти, кога съм имала толкова заможен кандидат-жених! Да ме пита човек що се омъжих за този голтак". Откакто се спомина през есента на 1988 г., водим си някакъв много специален разговор с нея; а приятел един ми казва: "Хич не обичаш майка си". И му отвръщам:

  Всичко, което съм, е от нейния лют пазарджишки нрав наследено. А баща си обичам много, че бе кротък и мълчалив, какъвто очевидно не мога да съм. Навярно и на това се дължи трепетът ми към него в представите ми. Защото, като баща и син, с него сме различни, ала ми служи, наред с Борис Дявола (бащата на майка ми), за еталон какво значи да си мъж в карък ситуация. Всъщност, разговорите ми с мълчаливия "голтак" – петия, най-малък син на бедния харманлийски данъчен чиновник Георги, започнаха веднага след смъртта му. За моя изненада, оказа се бащините уроци едва тогава взех да проумявам не чрез изреченото, а чрез стореното от него, появило се изпод грубите му ръце на доверчив наивен българин, но толкова истински, какъвто вероятно никога няма да мога да бъда.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 20 apr. 2022

–––

* Баща ми горя, вързан за предпазния колан в новичката жигула, на паркинга пред бл. 51 (милиционерския) в пловдивския жилищен комплекс Тракия и издъхна вечерта на шестия ден в софийската клиника Пирогов. Дълго време, пък и досега, си мисля, че това неслучайно стана след силно критична моя статия в местния младежки вестник, заради която статия, както на четири очи чух от Нели Пеевска и Крум Марков (двама от някогашната висша администрация в пловдивския Комсомол), Партията вдигнала доверието си от мен като журналист. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (957.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (957.)

   Не зная нищо по-красиво от жена, която простира пране.* – Владимир Янев (1950)

   04 apr. 2014

ПРОСТИРАЩА ПРАНЕ

Матилда е израснала без Бога.

Беднячка. И напомня всички нас –

готова от любов да чисти пода

на богаташа нагъл в тази част

на парцаливия мой роден Пловдив,

да лъска егото ти, бизнесмен –

държавник и любимец на народа,

с лъжица сребърна в уста роден,

модерните ти ризи да изглади,

с усмивка плаха да те весели,

и докато е хубава и млада,

леглото ти на мъж да сподели.

Държанка да ти стане вече става,

и с пръстче само да я призовеш,

при теб ще легне свежа и такава,

че да усетиш лудия копнеж

по истините древни на живота,

където да е "Да!" и тъжно "Не!" –

но сам си носиш кръста и хомота,

както Матилда – влажното пране. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, editing on 19 apr. 2022

___

* Вж. http://liternet.bg/publish13/v_ianev/cigulkata/ne_dokosvajte.htm 

Владимир Янев

  Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (956.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (956.)

   Първата жертва на всяка война е истината. Запомни това и не се доверявай на преобладаващия тон в медиите, които никога не престават да манипулират в чест на властта. – Аноним (1947)

  18 apr. 2022 

ЗА ГЪСКИТЕ НА ДРЕВНИЯ РИМ И ЗА ЧУМАТА 

  И колкото по-напористи, и колкото по-веселяшки и саркастични, толкова по-нелепи са реакциите на почувствалите се засегнати. Полският есеист Казимеж Брандис (1916-2000) в книгата "Писма до г-жа Z." споменава тънка прослойка полски интелектуалци, като уподобява тази прослойка мислещи и тревожещи се на... гъските от Легендата за спасяването на великолепния Рим: гъските с крясъците си събудили нощната стража за дебнещата опасност от разруха, смърт, унижения. Роденият край втория град Оран в Алжир Албер Камю (1913-1960) представя тази ужасяваща необходимост от тревога за случващото се около нас с обширна картина – метафора на съвременния модерен, но и опиянен от глупостта и лекомислието си свят, ето с каква метафорична картина:

Откъм потъналото в мрака пристанище се издигнаха първите празнични фойерверки. Там народът ги приветства с възторжени викове. Котар, Тару, всички те, както и тази, която Рийо бе обичал и загубил – всички: мъртви или виновни, бяха вече забравени. Старият астматик имаше право: хората си оставаха същите. Но може би точно в това се криеше тяхната сила и тяхната невинност; на това място, превъзмогнал цялата си болка, Рийо усети, че се присъединява към тях. Сред усилващите се викове, чийто ек се повтаряше многократно, докато стигне до терасата, сред разноцветните светлини, увиснали на все по-многобройни гроздове в небесната шир, д-р Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не бъде от онези, които мълчат, а да свидетелства в полза на загиналите от Чумата, но и да остави поне спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, и най-сетне – за да каже онова, което човек научава при бедствие, а именно: че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение. И все пак отлично знае, че разказът не може да бъде летопис на окончателната победа. Той свидетелства не за друго, а за онова, което трябваше сам той да извърши и което без съмнение бяха длъжни да извършат срещу насилието и срещу неговото неизтощимо оръжие, въпреки личните си терзания, всички, които, като не можеха да бъдат светци и като не искаха да приемат бедствията, се помъчиха да бъдат лечители.

  И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, д-р Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено... Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от екзалтация тълпа не знаеше и което беше написано в книгите – знаеше, че Чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, може да дреме десетки години в мебелите, в бельото, търпеливо да чака в стаите, в мазетата, в куфарите, дори в носните кърпи и непотребните хартии и че може отново да дойде ден, когато за нещастие и за поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град.*

  За тотално безхаберие от страна на управляващите е и текст, до който се стига чрез линка http://www.savchev.org/?www&di=kwnje...p;hst=w03NwNSS... Днес обаче едва ли можем да бъдем абсолютно и напълно сигурни, че става въпрос само за невежество. Вж. http://www.otizvora.com/2012/02/3893/

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 18 apr. 2022

Илюстрации:

Джордж Оруел и Албер Камю.

–––

* Вж. Албер Камю (1913-1960), краят на романа "Чумата" (1947). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (955.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (955.)

 Любовта не обсебва, не се стреми да притежава, не се гневи, изтърпява всичко – затова е любов, защото е сестра на свободата да си себе си. – Аноним (1947)

  18 oct. 2000 

ЩЕ СИ НАЛЕЯ ЧАША ВИНО*

Ще си налея чаша внно –
във твоя чест!
Последната цигара, мила –
във твоя чест!
Кафето силно и горчиво –
във твоя чест!
Свещта на масата ми, мила –
във твоя чест!

Кога от виното отпивам,
като целувка ще е то
и Зимата със жест красиво
ще ми изпрати като живо
едно листенце от злато.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17 apr. 2022

–––

* От ръкописа за сб. Порто Фино (2000). Бел.м., tisss.  

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (954.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (954.)

 Любовта не обсебва, не се стреми да притежава, не се гневи, изтърпява всичко – затова е любов, защото е сестра на свободата да си себе си. – Аноним (1947)

  28 oct. 1998 

СЛЕДЛЮБОВ*

Когато нещо си отива,

сърцето лекичко изстива,

но питам се защо тогава

гори ни то като жарава? 

Уж се заричаш: Туй е краят.

И тя ти казва: Да, така е!

И двамата сте уж съгласни,

и значи всичко ви е ясно,

ала защо в нощта

се спомняш сладките неща? 

Нали сега при друг тя ляга,

нали от нея сам избяга,

какво настойчиво те връща

в онази запустяла къща. 

А може би от свободата

нуждаели са се сърцата!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 14 apr. 2022

Илюстрации:

- Авторът, когато написа този текст.

- Любов без свобода е невъзможна.

–––

* От сб. "Порто Фино" (1999), бел.м., tisss.