В течение на над половин век се занимавам с журналистика. Опитът ми ме е научил да не се отнасям с пренебрежение към всякакъв вид информация. Не, нищо случайно няма на този свят. Където се появи Злото в света, в същия онзи момент се появява и неговият антипод. Така е според принципа за Вселенската хармония (баланса) между двете начала и в греховната ни човешка природа. – Аноним (1947)
20 apr. 2022
Около нас са съдбите на действителни хора, а добре познатата ни поезия най-често се занимава единствено със себе си – птички, тревички, облаци, въздишки, болежки, мераци. Странно, но текстът по-горе е някак свързан с майка ми, когато бях малък и я виждах да изнася от избата, където живеехме под наем, препълнения леген с купчина пране за простиране.
Поезията е навсякъде около нас, и най-често – в прозаични на пръв поглед късчета от живота на обикновения човек.
На снимката горе момичето отляво е моята бъдеща майка, когато е на шестнайсет години. Веднъж, помня, ми рече: "Вуйчо ти Любчо (четири години по-малкият й брат) все ми носеше да чета книжки за принцове с мазолести ръце, та се омъжих по любов за баща ти, кога съм имала толкова заможен кандидат-жених! Да ме пита човек що се омъжих за този голтак". Откакто се спомина през есента на 1988 г., водим си някакъв много специален разговор с нея; а приятел един ми казва: "Хич не обичаш майка си". И му отвръщам:
Всичко, което съм, е от нейния лют пазарджишки нрав наследено. А баща си обичам много, че бе кротък и мълчалив, какъвто очевидно не мога да съм. Навярно и на това се дължи трепетът ми към него в представите ми. Защото, като баща и син, с него сме различни, ала ми служи, наред с Борис Дявола (бащата на майка ми), за еталон какво значи да си мъж в карък ситуация. Всъщност, разговорите ми с мълчаливия "голтак" – петия, най-малък син на бедния харманлийски данъчен чиновник Георги, започнаха веднага след смъртта му. За моя изненада, оказа се бащините уроци едва тогава взех да проумявам не чрез изреченото, а чрез стореното от него, появило се изпод грубите му ръце на доверчив наивен българин, но толкова истински, какъвто вероятно никога няма да мога да бъда.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Няма коментари:
Публикуване на коментар