ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (822.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (822.)

  Истинска представа за човека създават не неговите блестящи победи, а моментите от живота му, когато е бил изправен пред краха на лудите си мечти. – Аноним (1947)

  11 uli 1996

БОРИС ДЯВОЛА

  Едва 40-годишен, дядо ми – баща на майка ми, имал вече две колоездачни ателиета: в Перущица едното, и друго насред чаршията на Пазарджик. Имал и няколко градини, засети с лозя, череши, ябълки, зеленчук, ягоди. И понеже се явявам първият му внук, единственият тогава още внук, към 1951-53 г. вземаше ме със себе си да орем. Помня от 4-5-годишен чардака насред лозето, белия жребец на сиви петна красавеца Сивчо, бумтежа на дизеловия мотор за поливане, разпенената вода във вадите и моят дядо с мотика в ръка, до коленете запретнал крачоли, гази сред рядката кал, отваря път на водата ту към една, ту към друга леха, или – в сянката на талигата с разпрегнатия кон, двамата с дядо ми обядваме домашен хляб, сланина, чесън, а една чучулига трепка с крилца в прозрачния бистър въздух над нас и песничката й е тъй звънлива и сладка, както вероятно само чучулигите над къра край Пазарджик умеят напролет да пеят.

  Сега чак си давам сметка, че този мой корав предтеча е живял живота си с всичката си сила, обилно гребял от хубавото, но и от лошото с мазолести, отрудени длани. И нищо не му е даром дадено! Всичко негово: от иглата, лъжиците, паниците и нататък, е отвоювано с труд, труд и труд, с труда на цялата му челяд, като е правил най-тънки проекти как и къде да вложи кяра. Започнал 16-годишен от нищото, на 40-45 години, в най-усилния за България преди, по време на Втората световна война и след войната период имал пълна къща с челяд върху раменете си. Баба ми Вена (Невена) перяла и готвела освен за петте им деца, за мъж, свекърва, за двамата калфи и за неколцината временно наети аргати. На един от тези калфи, спомням си: казваше се Кръстю, дядо ми помогна да си купи къща с дворче на съседната уличка. Със Стоян, три години по-големия от мене син на Кръстю, бяхме една смяна от 14 дни на лагер в Панагюрските колонии, изпратени там от пазарджишкото основно училище "Методи Шаторов". Сред Перущица, родния град на баба ми Вена, отворил вело-ателие, където предлагал под наем за час велосипеди за разходка; на пъпа на чаршията сред Пазарджик, във второ ателие оставял сина (вуйчо Любен) да движи алъш-вериша. На ателието в Перущица през седмицата дежуряла баба ми, а в Пазарджик – вуйчо ми Любо. Работеше Борис и по бахчите на пазарджиклии в делниците, през неделите отскачал до Перущица, за да поправя повредените велосипеди и да залепи спуканите им гуми. И не само това, ами търгувал и със стоки по договор с немска фирма за вело-части и електроматериали: фенерчета, шевни машини, грамофони, навиващи се с ръчка и голяма фуния за звука.

  Първи в този край на Пазарджик, някогашната Пич-махала, докарва вода в двора си. Първи се сдобива с радиоапарат и нощем развивал гайка някаква на пломбирания от властта радиоапарат, за да слуша с приятели забранените радиостанции. В струпани камъни за градежа на нова къща на мястото на кирпичената къщурка криел ротативка за печатане на позиви, а вуйчо ми Любен, 17-18-годишен, ръководителят на местната антифашистка съпротива Методи Шаторов (1897-1944) ползва за куриер, и пак ей тъй, вече през 1953-1956 г., от дядовия радиоприемник "Херц", сглобен с части Made in US, помня, слушаха със скулптора Спас всяка надвечер Радио БиБиСи и Радио "Гласът на Америка". По Царско време против царя, при соца – против партайците на БКП.

  Своите не жалел, държал се с тях по-сурово отколкото с аргатите. Докато бъдещата ми майка е в последен курс студентка в Пловдивския учителски институт, а бъдещият ми баща: чирак в мебелната работилница на пухкавия като великденски козунак Иван Радичев, разменили си снимки според тогавашния адет влюбените да флиртуват. На снимката бъдещата ми майка е в бяла рокля сред алея в Цар-Симеоновата градина на Пловдив, а отдолу се мъдри Ботевото*: "Млада бях, но младост не помня... На 17 г." След като първородната Вяра от уплах издъхнала скоропостижно още като ученичка в пазарджишкото стопанско училище, майка ми – втората дъщеря на Борис Дявола, и както за нея са ми казвали по-малките й две сестри, негово копие и любимка. Родена навръх Гергьовден 1925 г., като по-голяма от останалата му челяд, курдисал я Борис при мотора за поливане, че освен всичко друго наемаше се той да полива бахчите и лозовите градини на пазарджиклии. Мъкнели на гръб децата му чували с оборски тор, да го разхвърлят из градините. Към 1944 г. рушва кирпичената къщурка и вдига къща на кат и половина. Вода от чешмата му на двора си наливали съседите му от бедната махалица наоколо. Камък голям дотъркалял и там, край чешмата, оставял сребърния си часовник – знак за доверие към комшиите. И един ден часовникът му изчезва. Без дума да рече, без да мрънка, без да се вайка, поръчва десет каруци тухли – материал колкото за още една къща, и огражда имота си със зид, повече от два метра висок и с турски керемиди отгоре. Двете крила на тежката дървена порта към двора залостваха отвътре с талпа, на която висеше катинар, който се отключваше с пъпчива пластина.

  Нарочно ли го сторил или наистина някой му отмъква часовника? Не мога да кажа, но като знам що за човечище беше, не го виждам в ролята на тарикат. Беше от онзи сорт корави българи, дето заради едната чест могат да ти светят маслото, усетят ли, че ги мамиш или дори само си им засегнал доверието, достойнството им на стопани. Правил е страхотни жестове. На циганин един, на ратая му Хасан къща построи, кон и каруца купи. И за благодарност или за нещо друго в двора на същия Хасан пребиха го от бой циганите. Нямаше обаче хленч, нямаше закани за отмъщение, нямаше ни съд, нито нищо; полежа Борис Дявола около месец, баба ми Вена го повиваше като малко детенце, с компреси лук налагаше оттоците и синините с прясно одрана ярешка кожа. И му мина като на куче. Любовна история като да е била, това ми иде наум, като знам що за мъжкар беше; не съм се сетил да питам лелите си приживе, щерките му, демек.

  Двора му съм го нарисувал по памет в бележника с тези записки; не беше кой знае колко голям двор, но всяко нещо си знаеше мястото. А пък къщата... Към втория етаж водеше външна стълба от дялан камък. Три стаи имаше горе. Между двете странични стаи, по-големите, имаше дървена тераса. Под стрехите над терасата: редица от поне две дузини лястовичи гнезда. Лястовиците – от онези с дългите тънки опашки. И цяло лято се носи над двора сипкавото им цвъртене. Долитаха гургулици, току тежко-тежко кацнат при кокошките, патиците и мисирките да кълват или се мушнат и те в голямата лозница на сянка, ако не префюфюкват нисичко над двора. 

  Камбаната на черквата "Света Богородица" в горния край на чаршията, до моста над Марица закъм Мокрище и Звъничево, тук звучеше особено мелодично. От терасата на горния етаж по грубо скована стълба, опряна върху стената, можех да се изкатеря на тавана. За мен хлапака таванът беше вълшебното приказно Царство на ароматите. На дълги пръти есенно време дядо увесваше едри чепки кехлибарено грозде афуз, което изпълваше цяла зима къщата с аромат на стафиди. И грозде сме имали чак до април. Под навеса в далечния ъгъл на двора беше диктисал огромна каца бадем, висока над човешки бой. В тази каца памида аргатите насипваха с плетени кошове, после трима-четирима, след като се измиваха, голи, само по гащи, по стълба се качваха и влизаха да тъпчат с нозе гроздето. Дядо продаваше цяла зима червено вино.

  Помня как се прибираме с талигата от градините му. Канатите настрани отметнати, а горе в четири-пет реда един върху друг наредени малките щайги с ягоди. Тъй, докато прекосим Пазарджик откъм отсрещния край през центъра до вкъщи: ул. Тунджа № 18, половината ягоди пазарджиклии ги изкупуваха още по улиците. Шестваме ние двама със страховития ми дядо в облак от аромати, облъхнати от ухание на зрели ягоди. И ето, наближаваме дома. Голямата двукрила порта тържествено се разтваря, уморени и гладни, и щастливи влизаме с талигата в двора, а баба и лелите ми се суетят около нас уж, но за късо време всичко си отива на мястото. Всеки си знаеше задълженията в тази къща. Отпред вече са се струпали махленските дечурлига, и покашляйки се за тежест, комшиите един подир друг идат да питат останали ли са ни ягоди за продан.

  До обора на Лишо – керемидена на цвят кобила с руса грива и руса опашка; смени я по-късно с катранено-черния тънкокрак пайтак Дорчо, беше кочината. По едно, по две прасета угояваше всяка година дядо ми за Коледа. От най-ранното ми детство е тази драматична кървава картина... Клане на прасе! Сбират се мъжете от рода. Пристигат сваковците, тук е моят вуйчо, тук е и Спас – на дядо единственият приятел, самотник, доколкото го знам, заклетият ерген скулпторът Спас. Отварят вратичката на кочината, сащисано, прасето с ужасно квичене хуква по двора. Баба ми вече е наклала огъня, в петдесетлитровия казан водата ври, бълбука. Върху снега до обора мъжете хвърлят излъскана от употреба дървена тарга и редят наоколо й наръчи слама. Колачът вече си точи касапския нож, пробва острието с върха на пръстите, мъжете наоколо пийват от греяната ракия. Всички – силно възбудени, очите им лъщят. Спускат се да уловят прасето. То се хвърля насам и натам по двора, летят буци пръст изпод копитцата му. Докато го приклещят четирима-петима, ужасено квичи ли, квичи... И тогава колачът с дълга до пети гумена престилка го възсяда, забива ножа си в гушата му, до дръжката чак. Блъвва кръв. Обезумяло, животното върти туловище наляво и надясно; калта от копитцата му се лепи по дрехите, по лицата ни, докато от гърлото му с все по-мазни хрипове бълва кървава пяна...

  Сетне мятат трупа с подгънатите нозе на полираната, умита с вода и сапун дървена скара и начева пърленето със стиските слама. Замирисва остро на пърлено и печено. Дядо отрязва по парченце от ухото, от опашката, тика ми в устата да опитам пърлена кожа. В това време с врялата вода и широки ножове свинската четина е изчегъртана, заемат се с отрязване на главата. Обръщат по гръб туловището, режат го по дължина надве. От дреболиите баба ми Вена пържи мезе в калайдисаната голяма тава. Всеки мъж отпива от канчето си червено вино, посяга чат-пат към дълбоката тава с късове пържен черен дроб и дреболии. И това е само началото на царско угощение, което ще приключи нейде подир полунощ с юнашки песни, пукотевица от чифтета и пищови, с облози и уговаряния за следващите дни и седмици.

  Над масичката в кухничката на приземния кат на дядовата къща висят двете ловни двуцевки: по-старата – с хоризонтално разположени цеви, по-новата, английската, е надцевка. На същия гвоздей е и патрондашът. Пред вратата върху стара ярешка кожа лежи вечното дядово куче. Всъщност, дядо ми да е сменил, да е сменил по време на моето детство поне три или четири пeса, но едно, че бяха все от една и съща порода: английски сетер за пилци: бяло и черно на едри петна, клепнали уши и дълга рунтава опашка, всеки дядов пес носеше все едно и също име – Джон. Зиме Спас Скулптора, Джон и дядо ми Борис се губеха три-четири дни в дебнене на диви патици. Имаше си дядо ми гюме някъде по пясъчния бряг на Марица и от вкопаното метър и половина в земята гюме дебнеха със Спас високо прелитащите от североизток над Тракия ята от диви патици. Не е било да се приберат с празни ръце; идваше си дядо с поне дузина патици, увесени на колана. 

  Сред кокошките и мисирките в оградено с тел до обора и кочината място в единия край на двора се разхождаха и десетина мюрета. Патиците-мюрета се връзват пред гюмето, с глупавите си крясъци да привличат прелитащите гордо над равнината ята от диви патици. Тук ми иде наум Радичковият разказ "Нежната спирала".

  Пред вратата към стаята под каменното стълбище и вдясно на входа откъм двора е големият сандък за брашно. Вечер баба ми Вена омесва тестото в дървените нощви, загръща го като бебче сукалче в платно и черги, за да втаса и раничко на следния ден омесва четири, винаги четири самуна – ни повече, нито по-малко. Подрежда самуните на широка дъска, загръща ги в светлосиня ленена кърпа (месал) и отиваме двамата с нея на близката фурна. По обяд донасяме опечения, парлив още, дъхав хляб.

  Бил съм не повече от 4-5-годишен. На Васильовден (по онова време се празнуваше на 14 януари) лелите ми подариха сурвачка, качиха ме върху стол, и цял изгарящ от притеснение, но и от тръпката, че съм център на внимание, сурваках дядо ми Борис, и тогава той бръкна дълбоко в джоба на омърляния залъскан и изтумбен на коленете му панталон и изръмжа по мечешки: "Колкото хвана в шепата, Джоре, твои са".

  Пак около петгодишен... Дядо ми ме побутва да се напъхам под масата, докато той, облакътен там, си пуши вечната, залепена сякаш за устата му цигара. Да не ни видят жените – баба, майка ми, лелите, на каква щуротия ме учи, подава ми тайничко фаса под масата да си шмръкна. Кашлям, давя се, а той се наведе, грабне ме, измъкне ме като лисиче от дупка, разръмжи се като мечок, стисне ме в мечешките си лапи, па ми разтърка в лицето острата си като шкурка четиридневна брада. Пищя, ритам с ръце и крака. Дотърчават жените. Баба Вена го хока: "Щур човек! Акъл нямаш за пет пари!" – па се обърне към мен: "А ти, бре! Толкова ли си глупав, та му стоиш? Не знаеш ли, че това му е на дядо ти галата? (Т.е. галенето.) Изскубват ме жените от лапите на мечока; лицето ми гори като нажулено с коприва; чувам как дядо се смее гръмогласно, докато ме отнасят по-далече от него, към чешмата насред двора. Ама и смехът му – не смях, ами си е баш мечешко ръмжене. 

  Борис Дявола издъхна сабахлен на 26 август 1972 г. Можех да отида, ама не отидох на погребението му. Нарочно, съзнателно... Не исках да го виждам мъртъв. Събудил се както обикновено, преди пет, кога първите лъчи на августовското слънце плъзват по лицето на къщата. Стоял, опрял се с едната си ръка върху рамката на вратата към приземния етаж, зад която врата бе хамбарът с брашното, и внезапно, като подкосен се строполява по очи. Така, като любовница посреща Смъртта с уста, пълна с пръст, и разкривена, кой ли го знае защо! – в неговата си дяволска усмивка на човек, мразен от всички близки около него.

  ПОСЛЕСЛОВ

  Борис Дявола наистина живееше с всички сили. Бесен от енергия беше моят дядо: побойник, любовчия, работар, зъл колкото си ще, но честен и звяр в работата си. Ще пусна в блога си разказ, посветен на дядо ми. Майка ми, казват, му била любимка, че му мязаше по характер: кавгаджийка, и където да сме живели под наем, правеше така, че съседи, които с години са се ненавиждали, се обединяваха срещу семейството ни. Баща й така я измлатил с желязната манивела, с която се палеше газовият му мотор за поливане, че изпуснала моторът да угасне, та имаше майка отзад над кръста белег като голяма нощна пеперуда. Щял да я осакати. Пред него щерките му: Тате, тате! Зад гърба му го зовяха Дъртия и го кълняха. Една сутрин тръгнал да убива сина си вуйчо ми Любен – Малкия Дявол, любимецът на пазарджиклии. И какво ядосало Борис? Че синът му, според него, бил сгушен, не стъпял, не се държал по мъжки, като върви. А вуйчо ми бе любимец на местните, носеха го на ръце по площада под часовниковата кула в Пазарджик. Биеше далеч по-яките на вид от него, далеч по-наперени участници в многодневните турове по колоездене. Прякорът му бе Малкия Дявол. Правеше шоу на колодрума сред Острова на Марица моят вуйчо Любен. Влиза последен с групата състезатели и хване към четирийсетината съперници един по един да ги изпреварва, до възторг и рев докарваше публиката. Не съм чул бойките докачливи пазарджиклии да са подскачали и крещели в еуфория друг път като бесни. Докато баща му години преди това, след като цяла седмица чукал коноп, в неделята хуквал да се състезава и все последен завършвал, гледал фланелките им отзад на тренираните колоездачи.  

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 07 dec. 2021

Илюстрации:

- Ок.1930 г. Вечно битият Борис Ненков Ангелов

– 1940 г. Борис и Невена сред берачки на грозде.  

__

* "Млад съм аз, но младост не помня" от Христо-Ботевата поемка "На прощаване". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (821.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (821.)

  Родът е голяма работа, не случайно в българския ни бит е останала от старо време приказката за джинса и момата от сой, кога търсели да се сродяват. Котка да вземеш, от сой да е! – Аноним (1947)

  26 avg.1972

СБОГУВАНЕ С ДЯДО*

Безплодна, спечена земя.

Копаят двама нискочели.

А над ковчега на умрелия

е августовска мараня.

Отеква под небето свеж

звънът на кирка и лопата.

И се отваря сред Земята

най-неуютният градеж.

С очи в изровената яма

наоколо е моят род.

И сякаш не копаем гроб,

ами заравяме имане.

В безоблачния хубав ден

щурче под тока ми подсвирна.

Навярно дядо от Всемира

сигнал изпращаше. До мен.**

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 6 dec. 2021

Илюстрации:

- Борис Дявола, внук на четника Ангел Керемидов.

- Първият внук на Борис Дявола от Пазарджик.***

___

* От сб. "Сутрин рано", издание на пловдивското издателство "Христо Г.Данов", 1983 г.
** Пет години подир смъртта на дядо, в деня, когато е роден през 1900, или три дни преди тридесетия ми рожден ден 7 август – на 4 август 1977 помежду селата Тригорци и Гурково край Балчик, докато с трактор беларус тегля ремарке с 4,5 т суров царевичен силаж, преживях катастрофа, която можеше да е краят на живота ми. Сега си давам сметка за съвпадението, освен дето като студент през 1970 г. врачка – туркиня, студентка от хасковските села, като се вмъкна в редакцията на вестник "Софийски университет" неканена, ми беше предрекла смъртта около тридесетия ми рожден ден. Снимката е правена в двора на къщата в с. Тригорци, Добруджа, през лятото на 1977 г., дни след белята с трактора, който можеше да ме убие. 
*** Борис Ненков Ангелов (1900-1972), внук на заклания за назидание на мегдана на 21 април 1876 г. в някогашното средногорско село Калугерово На Борис Дявола пък първият внук съм. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (820.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (820.)

  Родът е голяма работа, не случайно в българския ни бит е останала от старо време приказката за джинса и момата от сой, кога търсели да се сродяват. Котка да вземеш, от сой да е! – Аноним (1947)

  20 uni 1996

МИТИЧНИТЕ АНГЕЛ И МАРИЯ 

  Според родовата легенда, прапрадядо ми Ангел по турско бил кмет на Калугерово. Заклан е от османлиите показно насред селището. Синът му Ненко отива доброволец в Балканската война да отмъсти, както рекъл, за баща си. Внукът на заклания Ангел Керемидов – Борис Ненков Ангелов от Пазарджик, по-известен като Борис Дявола, не знам дали e ходил на война, но го виждам на пост със затъкнат на манлихерата щик. Втора от четирите щерки на Борис е майка ми, омъжила се за последния от петимата братя от Харманли Димитър (1909-1961), Дончо (1910-1954), Атанас (1912-1974), Стефан (1920-1986) и Кирил (1922-1983) година и нещо след като Кирил се връща от кървавите сражения на Българската армия с нацистите от вермахта при река Драва в Унгарската Пуста. Тъй че четири поколения мъже преди мен са основа на личните ми отношения с България. Името ми (да бях следвал испанската традиция) би трябвало да е Георги Кирилов Борисов Ненков Ангелов... Бояджиев. Ангел от Керемидовия род (единия от четирите рода, основали село Калугерово след бягство от разграбеното от османлии Търново) убил турчин или двама турски чапкъни, че му посегнали на честта. Ненко – синът му, израснал сирак, се заклел да отмъсти на турците, ала на фронта умира не от куршум, а от болест, издъхнал от холера, че не посегнал да яде от мухлясалия хляб. Борис – дядо ми, израства и той сирак от 12-годишен с майка си Елисавета, баба си Мария и две години по-малката си сестра Мария.

  Пожелал я овдовялата Елисавета за жена заможен вдовец, някой си Тодор от Мало Конаре, тя харизва своите две рожби на свекърва си, па се преселва в дома на Тодор да се грижи за чуждите сираци.

  Ангел е от Хвърковатата чета на Бенковски, тежко ранен в сражение, отвели са го в Калугерово и там показно бил заклан на дръвник на 21 април 1876 г. Жена му Мария била доста млада и хубавица ще да е била, пък той кмет. Ще да е бил към 35-годишен, когато трима мераклии от съседна турска махала го посещават в дома, и както гласял неписаният закон на на ятагана, разполагат се в дома му като господари, ядат, пият и се веселят. Посегнали да се гаврят с жена му. Съблекли гола младата първескиня да им прислугва, а мъжа й Ангел заставили насред одаята диван чапраз да им стои – да гледа какво вършат с жена му, че да им е по-як кефът. Като се понапили, един подир друг тръгнали навън да пикаят. Рекъл първият чапкънин на Ангел да го съпроводи, да не се спъне в разкаляния двор. Там Ангел докопва секирчето от плета и бастисва единия, двамата ли; третият успял да побегне. Връща се оцелелият на следния ден с глутница нахъсани чапкъни от околните турски махали... И Ангел забягва в гората.

  На този дръвник са посечени стотици българи... Станало преди или непосредствено по време на въстанието от Април 1876. По онова време Калугерово, като манастирско село, се ползва с особен статут, калугеровчани плащали данъка си не на султана, а на местния мъжки християнски манастир "Св. Никола". Историците да обяснят на що се дължи тази привилегия; важно ми е, че случаят се помни в Калугерово, Пазарджишко, та когато най-малката от четирите щерки на Борис – леля ми Виолета (1932-2014), сто години по-късно, в 1975 г., отива да си дири правото на земя, калугеровци прокарват вода и ток до имота й чак горе, на рида над селището – нещо, което инак отказвали на закупилите калугеровска земя заможни столичани.

  Екзекуцията на Ангел била показно извършена. Курдисали дръвник насред мегдана и в присъствие на съселяните му джелатинът го заклал. Тъй си тръгва от белия свят едва 35-36-годишен, в разцвета на силите. Ала може и по-млад да е бил; споменава го в спомените си възрастен четник от Калугерово – Тома Гергьов Сираков (1834-1926)*, но не мога да си го представя кмет, ако ще да е бил по-млад. Тършували чапкъните из Калугерово и из къра наоколо за хубавата Мария. А тя – родилката първескиня, през градините кални, през трънаци и урви към Пазарджик хуква с пеленаче шестмесечно и още некръстено на ръце. Разправяла на внуците години по-сетне как треперела от страх под дървено мостче над реката Тополница, докато над главата й изтрополели копитата на онази башибозушка потеря.

  По онова време била не повече от 18-годишна. Може и по-млада да е била. Връщане за нея вече нямало. И се прислонява у роднини в Пазарджик. Ето тази Мария, заради чиято хубост, мисля си, не толкова въстанието, колкото Османската власт й затрива съпруга Ангел; тази ми е прапрабаба. Пеленачето, по-късно кръстено в Пазарджик, е прадядо ми Ненко, че върху ненките си го изнесла от ужасиите майка му. През 1912 г., когато се отваря войната между Царство България и Османска Турция, Ненко (1875-1912) отива доброволец на фронта да се бие. Бил ли се е, не се ли е бил, това не зная, но умира от холера нейде в окопите на Егейска Тракия, доколкото съм чувал в рода, че не посегал да яде от мухясалия войнишки хляб.

  Тази негова хубава млада съпруга повече не се жени. Шиела дрехи от шаяк. От нея наследство в дома на родителите ми в Пловдив e крачната машина "Сингер", Made in USA, която баща ми измъкна изпод въглищата в дядовата къща, почисти я от ръжда, направи й плот от махагон, потегна я, смаза я, настрои я и шевната машина работи и до днес.

  Два сирака оставя сърцатият син на Ангел Керемидов, Ненко – Борис и Мария. Щом бил шестмесечно бебе през пролетта на 1876 г., значи в трийсет и шестата си година ще да е издъхнал. Жена му Елисавета (прабаба ми) по онова време е 24-25-годишна и я пожелал за съпруга вдовец с три деца, някой си Тодор от село Мало Конаре, ала не пожелал рожбите й. В знак на голяма любов приписва й три и половина декара земя в землището на село Хаджиево край река Марица, по средата на стария разнебитен път Пловдив-Пазарджик, по който много пъти сме пътували, преди да се роди сестра ми Ели (1954): харманлийският най-малък син Кирил, пазарджиклийката, най-голяма след смъртта на кака си Вяра, Надежда, и между тях – на възглавница върху дръжката на задната седалка аз – четири-петгодишният внук на Борис Дявола, по стария бетонен път Пловдив-Пазарджик, строен по царско време. Имам смътен спомен за пътуване с неговия цюндап 200 кубика, с който се състезаваше, или с енесюто с кош БМВ Ромел и как се е спукала гума, баща ми е свалил едното колело и лепи, а майка ми извади от торбата кутия с прясно опечен рано сутинта и още топъл кекс. И това – стотина метра преди отбивката вляво за Хаджиево, под един от редица брястове с дебел дънер току в канавката сред избуялата през май-юни трева.  

  Подир смъртта на баща си и забягването на майка си, 14-15-годишният син на Ненко – Борис, издебва един ден, когато Тодор е нейде по къра, и се изправя пред майка си в дома на вдовеца от Мало Конаре с нож в ръка. "Зарязала си ни, да гледаш чуждите. джерамета. Скоро да се прибираш!" – такива били уж думите му. Дарената земя край Хаджиево майка му приписва нему, предполагам – от гузна съвест. Парчето от три и половина декара тракийска плодородна пръст край Марица ми е наследство, мое и на сестра ми. Сега, като помисля колко тъничка е нишката, източила се от онези митични Ангел и Мария, свят ми се завива. И друго ми иде на ум: жените в моя род по майчина линия раждат за пръв път, почти навършили 20-21 години. Така e с баба ми Невена от Перущица, така било с майка ми, така е със сестра ми, а и моята дъщеря Вера роди в двайсет и втората си година момиченце, което кръсти Невена.

  Дядо ми Борис си взема за жена пристанушата** от Перущица Невена, двамата имат пет рожби: Вяра (1920), Надежда (1925), Любен (1926), Василка (1928, родена навръх Васильовден) и Виолета (1932). По съвет на по-големия си брат Гълъб, Невена (баба ми) кръщава първите си три рожби Вяра-Надежда-Любов; а ни една от рожбите си не кръщава на свекървата. Случайно ли е, питал съм! Има неща, които не се прощават. А Борис Дявола от малък бил буен, самостоятелен, независим. 16-годишен се отделя от майка си и започва пари за имот да събира, като чукач на коноп за близката въжарска фабрика зад канала в Пазарджик. Другите чукачи вадят по норма – норма и нещо, той – по две и повече правил на ден. Според една от версиите, оттам е прякорът, с който станал известен на пазарджиклии..."Бъхта се като грешен дявол" – казвали за него.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 05 dec. 2021 

Илюстрации:

- Пазарджик, 1945 г. – Любен и Надежда, две от рожбите на Борис Дявола.

- Невена, второ от три деца на оцелелия Април 1876. Гочо х.Трендафилов.

___

* ...Около пладне мъглата се дигна, излязохме на едно място, където се видяха няколко колиби. Бенковски ни събра и изпрати десет души с коне, като им даде пари да намерят брашно, а ние се разпределихме да ги (Бенковски и останалите) пазим, докато (десетимата изпратени за брашно) дойдат. С тези момчета беше и съселянинът ми Ангел Керемидов – момък храбър, решителен, както и Мите Дудьов от село Лесичево, който бе ранен от ятагана на един турчин, когото срещнах на 21 април, излизайки от село, между Лесичево и Калугерово. Раната бе доста голяма на лявата ръка. Мина около час. Пристигна един копривщенец на кон. Каза, че ги нападнали башибозуци, Той убил един читак (пренебр. турчин). След малко пристигат още неколцина от дружината, като ни се оплакаха, че пушките не хвърлят (не стрелят, овлажнял им барутът). На това място паднаха от нас двама мъртви и двама ранени. Единият от умрелите бе Ангел Керемидов, когото споменах по-горе, а вторият бе черногорецът Саво. След това пристигна още един от дружината, ранен и в двете ръце. Това момче беше бакърджийче. Доктор Васил, когото по-късно обесиха, му направи операция, като извади от едната му ръка куршум, качихме го на един кон и се върнахме назад... Вече мръкваше, а не знаехме де да идем. Вж. "Април 1876. IV революционен окръг: Тома Сираков, Георги Христов. Спомени за Априлското въстание" – https://www.istorianasveta.eu/%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8/ct-menu-item-11/%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B5/480-%D0%B0%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BB-1876-%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%B3%D1%8E%D1%80%D0%B8%D1%89%D0%B5,-%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%B2%D1%89%D0%B8%D1%86%D0%B0,-%D0%BA%D0%BB%D0%B8%D1%81%D1%83%D1%80%D0%B0,-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%BB%D1%87%D0%B0,-%D0%BF%D0%BE%D0%B8%D0%B1%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B5,-%D0%BC%D0%B5%D1%87%D0%BA%D0%B0,-%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D1%83%D0%B3%D0%B5%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%BE,-%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%BE-,-%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA.html?start=26 Доктор Васил е обесен там, където от 1908 г. в пловдивския квартал Мараша се издига черквата "Свети Георги", на улица "Янко Сакъзов", срещу къщата, където сега живее сестра ми. 

Паметната плоча сред днешния град Калугерово, Пазарджишко на бойци от Хвърковатата чета на Бенковски, дето са имената и на двамата братя Георги и Ангел Керемидови под № 14 и № 19.

** Мома, която пристанала (разг.), сама отишла при момъка, комуто близките й не пожелали да я дадат. Не я давала за невеста майка й – вдовицата прабаба ми Спаса, че Борис по онова време бил 17-18-годишен фукара (беден), докато Перущенският род х.Трендафилови бил сред най-заможните. Споминалият се едва в 36-та си година Гочо (Георги) се замогнал, като търгувал с маслини, мандарини, фурми и друга стока, от Близкия Изток докарана в Перущица. Знаел турски, гръцки, арменски, та местните и заради благия му нрав го ползвали за кадия, когато имали да решават спорове помежду си. Баба ми Вена по характер, ще да се е метала на баща си. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (819.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (819.)

  Истинска представа за човека създават не неговите блестящи победи, а моментите от живота му, когато е бил изправен пред краха на лудите си мечти. – Аноним (1947)

  04 dec. 1999

ЧИЙ СИН СЪМ

  Игуменът на манастира "Св. Никола" над Калугерово, както го описва в "Записки по българските въстания" Захари Стоянов, ми напомня за дядо ми Борис. Някакъв вид старозаветна безкомпромисност излъчвал съвсем не смиреният характер изобщо на калугеровчани: докачливи, но работари, корави стопани, ненавикнали току-тъй да се подчиняват, влизащи в кървави побоища с върлуващи тъдява наперени чапкъни от околните турски махали. А отец Кирил – игуменът на калугеровския манастир "Свети Никола", е сред тримата българи, преживели смъртта на Бенковски, като до последно вървели заедно с него. "...Останалите ми другари копачи – широкоплещести селяни и здрави селянки, червените нозе на които мятаха жълтата пръст върху гърба си като кобили, пееха и се смееха помежду си. Скоро тия обърнаха внимание и върху моята изнеженост и некадърност да извивам мотиката – и така станах им добър предмет за забавление" – част от описанието, посветено на калугеровци*.

  В двора на такъв един от калугеровския чорбаджийски корен на майка ми Надежда премина най-хубавата част от ранното ми детство. "Понеже ти беше първият му внук, беше любимец не само на тате и на цялата рода, ама и на няколкото къщи наоколо" – разправяше ми леля Виолета при последния ни разговор в Пазарджик. Ще се повторя може би, като спомена, че Борис Дявола ме е вземал със себе си на оран от четири-петгодишен. Отиваме сами ние – двама мъже, на нивата, там разпряга кобилата Лишо (по-късно – дорестия пайтак Дорчо), запряга коня в плуга, пък мен курдиса да му водя коня в браздата. Закриволича ли, взема да залитам из едрите буци влажен тракийски лъскав чернозем и току увисна на юздата, обичливият ми дядо разклати камшика над главата ми и заръмжи, от което ръмжене помня само "кьопеколосън", което ще рече "кучи сине" на наш български. В работата си озверяваше, държеше се като душманин. Не случайно майка ми, лелите ми, вуйчо Любен – всичките му рожби, пред мен едно и също са ми се оплаквали: че ги е "яскал" по-зле и от наемните работници, че рожбите си не оставял крак да подвият. Ей такъв невъзможен, див, ама и рядко целеустремен, но и пресметлив стопанин беше дядо ми. От друга страна, правили са ми впечатление жестовете му към този или онзи само затова че усетил човека насреща със сърцето си или по друга сантиментална някоя причина – лична, само нему понятна авантюра.

  Пето поколение от калугеровския корен съм. Като видял за пръв път бъдещия ми баща, Борис Дявола изръмжал към дъщеря си, която по всеобщо признание носеше неговия лют и сприхав характер и му била любимката – единствено нея изпратил да учи във висше училище: "Защо си ми го довела този? Я, какъв е нежен и хубав като мома. Този ли ще ти бъде мъжът!?" А когато баща ми Кирил (завърнал се едва преди месеци от фронта, окопите, снарядите, калта, бодливите телени мрежи и куршумите, които дъртият Дявол едва ли е помирисвал) посегнал към панера с лютите чушлета, отхапал едно, па го оставил настрани, че му залютяло, срязал го Борис Дявола: "Като не ядеш люто, защо зяносваш!" В моите си представи този Борис го възприемам като Бога-отец, старозаветния Господ, чиято философия накъсо се свежда до ислямското "Зъб за зъб, око за око!" Ама защо е тази привързаност у мен към дядо ми Борис ли? Защото под грубата му черупка, един от малцината наоколо, усещал съм с интуицията на хлапенце неподправената му жестока обич. Излизал някога си да ме поразходи по чаршията, кога съм бил едва три-три и половинагодишен, и говорел после: "Туй дете голям човек ще стане. Гледам го, като стъпя, ръце отзад държи, гаче е господар". Той – сиракът, синът на вдовицата, израсналият с горчивите вдовишки залци, си мечтал внукът му тежък стопанин да порасне. С такива корави българи България можела ли да загине, питам се днес! Как мислите? Но какво ли не стори партийната глутница да прекърши гордостта на този род българи стопани! От стопанин на имота си чуждите емисари и нашите отродници превърнаха масовия българин в перекенде: човек без корени, плах, хленчещ, склонен да се подмазва, да доносничи, невероятно страхлив. 

  БЕЛЕЖКА

  И сега, когато посреднощ набирам текста, преди доста години писан, като си вадя очите на компютъра, разбирам колко жалък, колко смешен, какво пале е някакъв си възпитаник на ленинградската висша школа за децата и внуците на партийци, който досадно, натрапчиво и бая упорито ме агитира от няколко месеца да съм гласувал за Иван-Костовия кандидат-президент. Любимият на въпросния дървен философ Иван Костов де факто е духовен пигмей, река ли да го поставя редом до Борис Дявола от калугеровския ми корен. Това си мисля, без да смятам, че мнението ми непременно е меродавно, особено що се отнася до български политик, в моите си представи велик символ на унижението ни като българи пред Западна Европа и Щатите. Та и наглостта на червения пропагандист за каузата на тъмносиния лидер на партията Демократи за силна България ми се вижда болестно състояние в духовността, което освен страх от възмездие, друго не ми говори. Ала като не са ми специалност такъв род неизлечими ментални заболявания, спирам дотук. 

  Пловдив, 26 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 04 dec. 2021

Илюстрации:

- 1943, Пазарджик, майка ми на осемнайсет.**

- 1940 г.. Борис Дявола (1900-1972) запасняк. 

–––

* Захарий Стоянов, "Записки...", изд. 1983, с. 273. 

** Момичето отляво е бъдещата ми майка в осемнайсетата й година с приятелката й Анчето – по-едрото момиче, заснети през май 1943 г. на улицата, водеща от моста над канала, където днес е кафенето "При Лютата", към центъра на Пазарджик. Бел.м., tisss.