ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (819.)
Истинска представа за човека създават не неговите блестящи победи, а моментите от живота му, когато е бил изправен пред краха на лудите си мечти. – Аноним (1947)
04 dec. 1999
ЧИЙ СИН СЪМ
Игуменът на манастира "Св. Никола" над Калугерово, както го описва в "Записки по българските въстания" Захари Стоянов, ми напомня за дядо ми Борис. Някакъв вид старозаветна безкомпромисност излъчвал съвсем не смиреният характер изобщо на калугеровчани: докачливи, но работари, корави стопани, ненавикнали току-тъй да се подчиняват, влизащи в кървави побоища с върлуващи тъдява наперени чапкъни от околните турски махали. А отец Кирил – игуменът на калугеровския манастир "Свети Никола", е сред тримата българи, преживели смъртта на Бенковски, като до последно вървели заедно с него. "...Останалите ми другари копачи – широкоплещести селяни и здрави селянки, червените нозе на които мятаха жълтата пръст върху гърба си като кобили, пееха и се смееха помежду си. Скоро тия обърнаха внимание и върху моята изнеженост и некадърност да извивам мотиката – и така станах им добър предмет за забавление" – част от описанието, посветено на калугеровци*.
В двора на такъв един от калугеровския чорбаджийски корен на майка ми Надежда премина най-хубавата част от ранното ми детство. "Понеже ти беше първият му внук, беше любимец не само на тате и на цялата рода, ама и на няколкото къщи наоколо" – разправяше ми леля Виолета при последния ни разговор в Пазарджик. Ще се повторя може би, като спомена, че Борис Дявола ме е вземал със себе си на оран от четири-петгодишен. Отиваме сами ние – двама мъже, на нивата, там разпряга кобилата Лишо (по-късно – дорестия пайтак Дорчо), запряга коня в плуга, пък мен курдиса да му водя коня в браздата. Закриволича ли, взема да залитам из едрите буци влажен тракийски лъскав чернозем и току увисна на юздата, обичливият ми дядо разклати камшика над главата ми и заръмжи, от което ръмжене помня само "кьопеколосън", което ще рече "кучи сине" на наш български. В работата си озверяваше, държеше се като душманин. Не случайно майка ми, лелите ми, вуйчо Любен – всичките му рожби, пред мен едно и също са ми се оплаквали: че ги е "яскал" по-зле и от наемните работници, че рожбите си не оставял крак да подвият. Ей такъв невъзможен, див, ама и рядко целеустремен, но и пресметлив стопанин беше дядо ми. От друга страна, правили са ми впечатление жестовете му към този или онзи само затова че усетил човека насреща със сърцето си или по друга сантиментална някоя причина – лична, само нему понятна авантюра.
Пето поколение от калугеровския корен съм. Като видял за пръв път бъдещия ми баща, Борис Дявола изръмжал към дъщеря си, която по всеобщо признание носеше неговия лют и сприхав характер и му била любимката – единствено нея изпратил да учи във висше училище: "Защо си ми го довела този? Я, какъв е нежен и хубав като мома. Този ли ще ти бъде мъжът!?" А когато баща ми Кирил (завърнал се едва преди месеци от фронта, окопите, снарядите, калта, бодливите телени мрежи и куршумите, които дъртият Дявол едва ли е помирисвал) посегнал към панера с лютите чушлета, отхапал едно, па го оставил настрани, че му залютяло, срязал го Борис Дявола: "Като не ядеш люто, защо зяносваш!" В моите си представи този Борис го възприемам като Бога-отец, старозаветния Господ, чиято философия накъсо се свежда до ислямското "Зъб за зъб, око за око!" Ама защо е тази привързаност у мен към дядо ми Борис ли? Защото под грубата му черупка, един от малцината наоколо, усещал съм с интуицията на хлапенце неподправената му жестока обич. Излизал някога си да ме поразходи по чаршията, кога съм бил едва три-три и половинагодишен, и говорел после: "Туй дете голям човек ще стане. Гледам го, като стъпя, ръце отзад държи, гаче е господар". Той – сиракът, синът на вдовицата, израсналият с горчивите вдовишки залци, си мечтал внукът му тежък стопанин да порасне. С такива корави българи България можела ли да загине, питам се днес! Как мислите? Но какво ли не стори партийната глутница да прекърши гордостта на този род българи стопани! От стопанин на имота си чуждите емисари и нашите отродници превърнаха масовия българин в перекенде: човек без корени, плах, хленчещ, склонен да се подмазва, да доносничи, невероятно страхлив.
БЕЛЕЖКА
И сега, когато посреднощ набирам текста, преди доста години писан, като си вадя очите на компютъра, разбирам колко жалък, колко смешен, какво пале е някакъв си възпитаник на ленинградската висша школа за децата и внуците на партийци, който досадно, натрапчиво и бая упорито ме агитира от няколко месеца да съм гласувал за Иван-Костовия кандидат-президент. Любимият на въпросния дървен философ Иван Костов де факто е духовен пигмей, река ли да го поставя редом до Борис Дявола от калугеровския ми корен. Това си мисля, без да смятам, че мнението ми непременно е меродавно, особено що се отнася до български политик, в моите си представи велик символ на унижението ни като българи пред Западна Европа и Щатите. Та и наглостта на червения пропагандист за каузата на тъмносиния лидер на партията Демократи за силна България ми се вижда болестно състояние в духовността, което освен страх от възмездие, друго не ми говори. Ала като не са ми специалност такъв род неизлечими ментални заболявания, спирам дотук.
В двора на такъв един от калугеровския чорбаджийски корен на майка ми Надежда премина най-хубавата част от ранното ми детство. "Понеже ти беше първият му внук, беше любимец не само на тате и на цялата рода, ама и на няколкото къщи наоколо" – разправяше ми леля Виолета при последния ни разговор в Пазарджик. Ще се повторя може би, като спомена, че Борис Дявола ме е вземал със себе си на оран от четири-петгодишен. Отиваме сами ние – двама мъже, на нивата, там разпряга кобилата Лишо (по-късно – дорестия пайтак Дорчо), запряга коня в плуга, пък мен курдиса да му водя коня в браздата. Закриволича ли, взема да залитам из едрите буци влажен тракийски лъскав чернозем и току увисна на юздата, обичливият ми дядо разклати камшика над главата ми и заръмжи, от което ръмжене помня само "кьопеколосън", което ще рече "кучи сине" на наш български. В работата си озверяваше, държеше се като душманин. Не случайно майка ми, лелите ми, вуйчо Любен – всичките му рожби, пред мен едно и също са ми се оплаквали: че ги е "яскал" по-зле и от наемните работници, че рожбите си не оставял крак да подвият. Ей такъв невъзможен, див, ама и рядко целеустремен, но и пресметлив стопанин беше дядо ми. От друга страна, правили са ми впечатление жестовете му към този или онзи само затова че усетил човека насреща със сърцето си или по друга сантиментална някоя причина – лична, само нему понятна авантюра.
Пето поколение от калугеровския корен съм. Като видял за пръв път бъдещия ми баща, Борис Дявола изръмжал към дъщеря си, която по всеобщо признание носеше неговия лют и сприхав характер и му била любимката – единствено нея изпратил да учи във висше училище: "Защо си ми го довела този? Я, какъв е нежен и хубав като мома. Този ли ще ти бъде мъжът!?" А когато баща ми Кирил (завърнал се едва преди месеци от фронта, окопите, снарядите, калта, бодливите телени мрежи и куршумите, които дъртият Дявол едва ли е помирисвал) посегнал към панера с лютите чушлета, отхапал едно, па го оставил настрани, че му залютяло, срязал го Борис Дявола: "Като не ядеш люто, защо зяносваш!" В моите си представи този Борис го възприемам като Бога-отец, старозаветния Господ, чиято философия накъсо се свежда до ислямското "Зъб за зъб, око за око!" Ама защо е тази привързаност у мен към дядо ми Борис ли? Защото под грубата му черупка, един от малцината наоколо, усещал съм с интуицията на хлапенце неподправената му жестока обич. Излизал някога си да ме поразходи по чаршията, кога съм бил едва три-три и половинагодишен, и говорел после: "Туй дете голям човек ще стане. Гледам го, като стъпя, ръце отзад държи, гаче е господар". Той – сиракът, синът на вдовицата, израсналият с горчивите вдовишки залци, си мечтал внукът му тежък стопанин да порасне. С такива корави българи България можела ли да загине, питам се днес! Как мислите? Но какво ли не стори партийната глутница да прекърши гордостта на този род българи стопани! От стопанин на имота си чуждите емисари и нашите отродници превърнаха масовия българин в перекенде: човек без корени, плах, хленчещ, склонен да се подмазва, да доносничи, невероятно страхлив.
БЕЛЕЖКА
И сега, когато посреднощ набирам текста, преди доста години писан, като си вадя очите на компютъра, разбирам колко жалък, колко смешен, какво пале е някакъв си възпитаник на ленинградската висша школа за децата и внуците на партийци, който досадно, натрапчиво и бая упорито ме агитира от няколко месеца да съм гласувал за Иван-Костовия кандидат-президент. Любимият на въпросния дървен философ Иван Костов де факто е духовен пигмей, река ли да го поставя редом до Борис Дявола от калугеровския ми корен. Това си мисля, без да смятам, че мнението ми непременно е меродавно, особено що се отнася до български политик, в моите си представи велик символ на унижението ни като българи пред Западна Европа и Щатите. Та и наглостта на червения пропагандист за каузата на тъмносиния лидер на партията Демократи за силна България ми се вижда болестно състояние в духовността, което освен страх от възмездие, друго не ми говори. Ала като не са ми специалност такъв род неизлечими ментални заболявания, спирам дотук.
Пловдив, 26 септември 2006 година
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 04 dec. 2021
Илюстрации:
- 1943, Пазарджик, майка ми на осемнайсет.**
- 1940 г.. Борис Дявола (1900-1972) запасняк.
–––
* Захарий
Стоянов, "Записки...", изд. 1983, с. 273.
** Момичето отляво е бъдещата ми майка в осемнайсетата
й година с приятелката й Анчето – по-едрото момиче, заснети през май 1943 г. на улицата, водеща от моста над канала, където днес е кафенето "При Лютата", към центъра на Пазарджик. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар