ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (822.)
Истинска представа за човека създават не неговите блестящи победи, а моментите от живота му, когато е бил изправен пред краха на лудите си мечти. – Аноним (1947)
11 uli 1996
БОРИС ДЯВОЛА
Едва 40-годишен, дядо ми – баща на майка ми, имал вече две колоездачни ателиета: в Перущица едното, и друго насред чаршията на Пазарджик. Имал и няколко градини, засети с лозя, череши, ябълки, зеленчук, ягоди. И понеже се явявам първият му внук, единственият тогава още внук, към 1951-53 г. вземаше ме със себе си да орем. Помня от 4-5-годишен чардака насред лозето, белия жребец на сиви петна красавеца Сивчо, бумтежа на дизеловия мотор за поливане, разпенената вода във вадите и моят дядо с мотика в ръка, до коленете запретнал крачоли, гази сред рядката кал, отваря път на водата ту към една, ту към друга леха, или – в сянката на талигата с разпрегнатия кон, двамата с дядо ми обядваме домашен хляб, сланина, чесън, а една чучулига трепка с крилца в прозрачния бистър въздух над нас и песничката й е тъй звънлива и сладка, както вероятно само чучулигите над къра край Пазарджик умеят напролет да пеят.
Сега чак си давам сметка, че този мой корав предтеча е живял живота си с всичката си сила, обилно гребял от хубавото, но и от лошото с мазолести, отрудени длани. И нищо не му е даром дадено! Всичко негово: от иглата, лъжиците, паниците и нататък, е отвоювано с труд, труд и труд, с труда на цялата му челяд, като е правил най-тънки проекти как и къде да вложи кяра. Започнал 16-годишен от нищото, на 40-45 години, в най-усилния за България преди, по време на Втората световна война и след войната период имал пълна къща с челяд върху раменете си. Баба ми Вена (Невена) перяла и готвела освен за петте им деца, за мъж, свекърва, за двамата калфи и за неколцината временно наети аргати. На един от тези калфи, спомням си: казваше се Кръстю, дядо ми помогна да си купи къща с дворче на съседната уличка. Със Стоян, три години по-големия от мене син на Кръстю, бяхме една смяна от 14 дни на лагер в Панагюрските колонии, изпратени там от пазарджишкото основно училище "Методи Шаторов". Сред Перущица, родния град на баба ми Вена, отворил вело-ателие, където предлагал под наем за час велосипеди за разходка; на пъпа на чаршията сред Пазарджик, във второ ателие оставял сина (вуйчо Любен) да движи алъш-вериша. На ателието в Перущица през седмицата дежуряла баба ми, а в Пазарджик – вуйчо ми Любо. Работеше Борис и по бахчите на пазарджиклии в делниците, през неделите отскачал до Перущица, за да поправя повредените велосипеди и да залепи спуканите им гуми. И не само това, ами търгувал и със стоки по договор с немска фирма за вело-части и електроматериали: фенерчета, шевни машини, грамофони, навиващи се с ръчка и голяма фуния за звука.
Своите не жалел, държал се с тях по-сурово отколкото с аргатите. Докато бъдещата ми майка е в последен курс студентка в Пловдивския учителски институт, а бъдещият ми баща: чирак в мебелната работилница на пухкавия като великденски козунак Иван Радичев, разменили си снимки според тогавашния адет влюбените да флиртуват. На снимката бъдещата ми майка е в бяла рокля сред алея в Цар-Симеоновата градина на Пловдив, а отдолу се мъдри Ботевото*: "Млада бях, но младост не помня... На 17 г." След като първородната Вяра от уплах издъхнала скоропостижно още като ученичка в пазарджишкото стопанско училище, майка ми – втората дъщеря на Борис Дявола, и както за нея са ми казвали по-малките й две сестри, негово копие и любимка. Родена навръх Гергьовден 1925 г., като по-голяма от останалата му челяд, курдисал я Борис при мотора за поливане, че освен всичко друго наемаше се той да полива бахчите и лозовите градини на пазарджиклии. Мъкнели на гръб децата му чували с оборски тор, да го разхвърлят из градините. Към 1944 г. рушва кирпичената къщурка и вдига къща на кат и половина. Вода от чешмата му на двора си наливали съседите му от бедната махалица наоколо. Камък голям дотъркалял и там, край чешмата, оставял сребърния си часовник – знак за доверие към комшиите. И един ден часовникът му изчезва. Без дума да рече, без да мрънка, без да се вайка, поръчва десет каруци тухли – материал колкото за още една къща, и огражда имота си със зид, повече от два метра висок и с турски керемиди отгоре. Двете крила на тежката дървена порта към двора залостваха отвътре с талпа, на която висеше катинар, който се отключваше с пъпчива пластина.
Нарочно ли го сторил или наистина някой му отмъква часовника? Не мога да кажа, но като знам що за човечище беше, не го виждам в ролята на тарикат. Беше от онзи сорт корави българи, дето заради едната чест могат да ти светят маслото, усетят ли, че ги мамиш или дори само си им засегнал доверието, достойнството им на стопани. Правил е страхотни жестове. На циганин един, на ратая му Хасан къща построи, кон и каруца купи. И за благодарност или за нещо друго в двора на същия Хасан пребиха го от бой циганите. Нямаше обаче хленч, нямаше закани за отмъщение, нямаше ни съд, нито нищо; полежа Борис Дявола около месец, баба ми Вена го повиваше като малко детенце, с компреси лук налагаше оттоците и синините с прясно одрана ярешка кожа. И му мина като на куче. Любовна история като да е била, това ми иде наум, като знам що за мъжкар беше; не съм се сетил да питам лелите си приживе, щерките му, демек.
Двора му съм го нарисувал по памет в бележника с тези записки; не беше кой знае колко голям двор, но всяко нещо си знаеше мястото. А пък къщата... Към втория етаж водеше външна стълба от дялан камък. Три стаи имаше горе. Между двете странични стаи, по-големите, имаше дървена тераса. Под стрехите над терасата: редица от поне две дузини лястовичи гнезда. Лястовиците – от онези с дългите тънки опашки. И цяло лято се носи над двора сипкавото им цвъртене. Долитаха гургулици, току тежко-тежко кацнат при кокошките, патиците и мисирките да кълват или се мушнат и те в голямата лозница на сянка, ако не префюфюкват нисичко над двора.
Камбаната на черквата "Света Богородица" в горния край на чаршията, до моста над Марица закъм Мокрище и Звъничево, тук звучеше особено мелодично. От терасата на горния етаж по грубо скована стълба, опряна върху стената, можех да се изкатеря на тавана. За мен хлапака таванът беше вълшебното приказно Царство на ароматите. На дълги пръти есенно време дядо увесваше едри чепки кехлибарено грозде афуз, което изпълваше цяла зима къщата с аромат на стафиди. И грозде сме имали чак до април. Под навеса в далечния ъгъл на двора беше диктисал огромна каца бадем, висока над човешки бой. В тази каца памида аргатите насипваха с плетени кошове, после трима-четирима, след като се измиваха, голи, само по гащи, по стълба се качваха и влизаха да тъпчат с нозе гроздето. Дядо продаваше цяла зима червено вино.
Помня как се прибираме с талигата от градините му. Канатите настрани отметнати, а горе в четири-пет реда един върху друг наредени малките щайги с ягоди. Тъй, докато прекосим Пазарджик откъм отсрещния край през центъра до вкъщи: ул. Тунджа № 18, половината ягоди пазарджиклии ги изкупуваха още по улиците. Шестваме ние двама със страховития ми дядо в облак от аромати, облъхнати от ухание на зрели ягоди. И ето, наближаваме дома. Голямата двукрила порта тържествено се разтваря, уморени и гладни, и щастливи влизаме с талигата в двора, а баба и лелите ми се суетят около нас уж, но за късо време всичко си отива на мястото. Всеки си знаеше задълженията в тази къща. Отпред вече са се струпали махленските дечурлига, и покашляйки се за тежест, комшиите един подир друг идат да питат останали ли са ни ягоди за продан.
До обора на Лишо – керемидена на цвят кобила с руса грива и руса опашка; смени я по-късно с катранено-черния тънкокрак пайтак Дорчо, беше кочината. По едно, по две прасета угояваше всяка година дядо ми за Коледа. От най-ранното ми детство е тази драматична кървава картина... Клане на прасе! Сбират се мъжете от рода. Пристигат сваковците, тук е моят вуйчо, тук е и Спас – на дядо единственият приятел, самотник, доколкото го знам, заклетият ерген скулпторът Спас. Отварят вратичката на кочината, сащисано, прасето с ужасно квичене хуква по двора. Баба ми вече е наклала огъня, в петдесетлитровия казан водата ври, бълбука. Върху снега до обора мъжете хвърлят излъскана от употреба дървена тарга и редят наоколо й наръчи слама. Колачът вече си точи касапския нож, пробва острието с върха на пръстите, мъжете наоколо пийват от греяната ракия. Всички – силно възбудени, очите им лъщят. Спускат се да уловят прасето. То се хвърля насам и натам по двора, летят буци пръст изпод копитцата му. Докато го приклещят четирима-петима, ужасено квичи ли, квичи... И тогава колачът с дълга до пети гумена престилка го възсяда, забива ножа си в гушата му, до дръжката чак. Блъвва кръв. Обезумяло, животното върти туловище наляво и надясно; калта от копитцата му се лепи по дрехите, по лицата ни, докато от гърлото му с все по-мазни хрипове бълва кървава пяна...
Сетне мятат трупа с подгънатите нозе на полираната, умита с вода и сапун дървена скара и начева пърленето със стиските слама. Замирисва остро на пърлено и печено. Дядо отрязва по парченце от ухото, от опашката, тика ми в устата да опитам пърлена кожа. В това време с врялата вода и широки ножове свинската четина е изчегъртана, заемат се с отрязване на главата. Обръщат по гръб туловището, режат го по дължина надве. От дреболиите баба ми Вена пържи мезе в калайдисаната голяма тава. Всеки мъж отпива от канчето си червено вино, посяга чат-пат към дълбоката тава с късове пържен черен дроб и дреболии. И това е само началото на царско угощение, което ще приключи нейде подир полунощ с юнашки песни, пукотевица от чифтета и пищови, с облози и уговаряния за следващите дни и седмици.
Над масичката в кухничката на приземния кат на дядовата къща висят двете ловни двуцевки: по-старата – с хоризонтално разположени цеви, по-новата, английската, е надцевка. На същия гвоздей е и патрондашът. Пред вратата върху стара ярешка кожа лежи вечното дядово куче. Всъщност, дядо ми да е сменил, да е сменил по време на моето детство поне три или четири пeса, но едно, че бяха все от една и съща порода: английски сетер за пилци: бяло и черно на едри петна, клепнали уши и дълга рунтава опашка, всеки дядов пес носеше все едно и също име – Джон. Зиме Спас Скулптора, Джон и дядо ми Борис се губеха три-четири дни в дебнене на диви патици. Имаше си дядо ми гюме някъде по пясъчния бряг на Марица и от вкопаното метър и половина в земята гюме дебнеха със Спас високо прелитащите от североизток над Тракия ята от диви патици. Не е било да се приберат с празни ръце; идваше си дядо с поне дузина патици, увесени на колана.
Сред кокошките и мисирките в оградено с тел до обора и кочината място в единия край на двора се разхождаха и десетина мюрета. Патиците-мюрета се връзват пред гюмето, с глупавите си крясъци да привличат прелитащите гордо над равнината ята от диви патици. Тук ми иде наум Радичковият разказ "Нежната спирала".
Пред вратата към стаята под каменното стълбище и вдясно на входа откъм двора е големият сандък за брашно. Вечер баба ми Вена омесва тестото в дървените нощви, загръща го като бебче сукалче в платно и черги, за да втаса и раничко на следния ден омесва четири, винаги четири самуна – ни повече, нито по-малко. Подрежда самуните на широка дъска, загръща ги в светлосиня ленена кърпа (месал) и отиваме двамата с нея на близката фурна. По обяд донасяме опечения, парлив още, дъхав хляб.
Бил съм не повече от 4-5-годишен. На Васильовден (по онова време се празнуваше на 14 януари) лелите ми подариха сурвачка, качиха ме върху стол, и цял изгарящ от притеснение, но и от тръпката, че съм център на внимание, сурваках дядо ми Борис, и тогава той бръкна дълбоко в джоба на омърляния залъскан и изтумбен на коленете му панталон и изръмжа по мечешки: "Колкото хвана в шепата, Джоре, твои са".
Пак около петгодишен... Дядо ми ме побутва да се напъхам под масата, докато той, облакътен там, си пуши вечната, залепена сякаш за устата му цигара. Да не ни видят жените – баба, майка ми, лелите, на каква щуротия ме учи, подава ми тайничко фаса под масата да си шмръкна. Кашлям, давя се, а той се наведе, грабне ме, измъкне ме като лисиче от дупка, разръмжи се като мечок, стисне ме в мечешките си лапи, па ми разтърка в лицето острата си като шкурка четиридневна брада. Пищя, ритам с ръце и крака. Дотърчават жените. Баба Вена го хока: "Щур човек! Акъл нямаш за пет пари!" – па се обърне към мен: "А ти, бре! Толкова ли си глупав, та му стоиш? Не знаеш ли, че това му е на дядо ти галата? (Т.е. галенето.) Изскубват ме жените от лапите на мечока; лицето ми гори като нажулено с коприва; чувам как дядо се смее гръмогласно, докато ме отнасят по-далече от него, към чешмата насред двора. Ама и смехът му – не смях, ами си е баш мечешко ръмжене.
Борис Дявола издъхна сабахлен на 26 август 1972 г. Можех да отида, ама не отидох на погребението му. Нарочно, съзнателно... Не исках да го виждам мъртъв. Събудил се както обикновено, преди пет, кога първите лъчи на августовското слънце плъзват по лицето на къщата. Стоял, опрял се с едната си ръка върху рамката на вратата към приземния етаж, зад която врата бе хамбарът с брашното, и внезапно, като подкосен се строполява по очи. Така, като любовница посреща Смъртта с уста, пълна с пръст, и разкривена, кой ли го знае защо! – в неговата си дяволска усмивка на човек, мразен от всички близки около него.
ПОСЛЕСЛОВ
Борис Дявола наистина живееше с всички сили. Бесен от енергия беше моят дядо: побойник, любовчия, работар, зъл колкото си ще, но честен и звяр в работата си. Ще пусна в блога си разказ, посветен на дядо ми. Майка ми, казват, му била любимка, че му мязаше по характер: кавгаджийка, и където да сме живели под наем, правеше така, че съседи, които с години са се ненавиждали, се обединяваха срещу семейството ни. Баща й така я измлатил с желязната манивела, с която се палеше газовият му мотор за поливане, че изпуснала моторът да угасне, та имаше майка отзад над кръста белег като голяма нощна пеперуда. Щял да я осакати. Пред него щерките му: Тате, тате! Зад гърба му го зовяха Дъртия и го кълняха. Една сутрин тръгнал да убива сина си вуйчо ми Любен – Малкия Дявол, любимецът на пазарджиклии. И какво ядосало Борис? Че синът му, според него, бил сгушен, не стъпял, не се държал по мъжки, като върви. А вуйчо ми бе любимец на местните, носеха го на ръце по площада под часовниковата кула в Пазарджик. Биеше далеч по-яките на вид от него, далеч по-наперени участници в многодневните турове по колоездене. Прякорът му бе Малкия Дявол. Правеше шоу на колодрума сред Острова на Марица моят вуйчо Любен. Влиза последен с групата състезатели и хване към четирийсетината съперници един по един да ги изпреварва, до възторг и рев докарваше публиката. Не съм чул бойките докачливи пазарджиклии да са подскачали и крещели в еуфория друг път като бесни. Докато баща му години преди това, след като цяла седмица чукал коноп, в неделята хуквал да се състезава и все последен завършвал, гледал фланелките им отзад на тренираните колоездачи.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 07 dec. 2021
Илюстрации:
- Ок.1930 г. Вечно битият Борис Ненков Ангелов
– 1940 г. Борис и Невена сред берачки на грозде.
__
* "Млад съм аз, но младост не помня" от Христо-Ботевата поемка "На прощаване". Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар