ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (820.)
Родът е голяма работа, не случайно в българския ни бит е останала от старо време приказката за джинса и момата от сой, кога търсели да се сродяват. Котка да вземеш, от сой да е! – Аноним (1947)
20 uni 1996
МИТИЧНИТЕ АНГЕЛ И МАРИЯ
Според родовата легенда, прапрадядо ми Ангел по турско бил кмет на Калугерово. Заклан е от османлиите показно насред селището. Синът му Ненко отива доброволец в Балканската война да отмъсти, както рекъл, за баща си. Внукът на заклания Ангел Керемидов – Борис Ненков Ангелов от Пазарджик, по-известен като Борис Дявола, не знам дали e ходил на война, но го виждам на пост със затъкнат на манлихерата щик. Втора от четирите щерки на Борис е майка ми, омъжила се за последния от петимата братя от Харманли Димитър (1909-1961), Дончо (1910-1954), Атанас (1912-1974), Стефан (1920-1986) и Кирил (1922-1983) година и нещо след като Кирил се връща от кървавите сражения на Българската армия с нацистите от вермахта при река Драва в Унгарската Пуста. Тъй че четири поколения мъже преди мен са основа на личните ми отношения с България. Името ми (да бях следвал испанската традиция) би трябвало да е Георги Кирилов Борисов Ненков Ангелов... Бояджиев. Ангел от Керемидовия род (единия от четирите рода, основали село Калугерово след бягство от разграбеното от османлии Търново) убил турчин или двама турски чапкъни, че му посегнали на честта. Ненко – синът му, израснал сирак, се заклел да отмъсти на турците, ала на фронта умира не от куршум, а от болест, издъхнал от холера, че не посегнал да яде от мухлясалия хляб. Борис – дядо ми, израства и той сирак от 12-годишен с майка си Елисавета, баба си Мария и две години по-малката си сестра Мария.
Пожелал я овдовялата Елисавета за жена заможен вдовец, някой си Тодор от Мало Конаре, тя харизва своите две рожби на свекърва си, па се преселва в дома на Тодор да се грижи за чуждите сираци.
Ангел е от Хвърковатата чета на Бенковски, тежко ранен в сражение, отвели са го в Калугерово и там показно бил заклан на дръвник на 21 април 1876 г. Жена му Мария била доста млада и хубавица ще да е била, пък той кмет. Ще да е бил към 35-годишен, когато трима мераклии от съседна турска махала го посещават в дома, и както гласял неписаният закон на на ятагана, разполагат се в дома му като господари, ядат, пият и се веселят. Посегнали да се гаврят с жена му. Съблекли гола младата първескиня да им прислугва, а мъжа й Ангел заставили насред одаята диван чапраз да им стои – да гледа какво вършат с жена му, че да им е по-як кефът. Като се понапили, един подир друг тръгнали навън да пикаят. Рекъл първият чапкънин на Ангел да го съпроводи, да не се спъне в разкаляния двор. Там Ангел докопва секирчето от плета и бастисва единия, двамата ли; третият успял да побегне. Връща се оцелелият на следния ден с глутница нахъсани чапкъни от околните турски махали... И Ангел забягва в гората.
На този дръвник са посечени стотици българи... Станало преди или непосредствено по време на въстанието от Април 1876. По онова време Калугерово, като манастирско село, се ползва с особен статут, калугеровчани плащали данъка си не на султана, а на местния мъжки християнски манастир "Св. Никола". Историците да обяснят на що се дължи тази привилегия; важно ми е, че случаят се помни в Калугерово, Пазарджишко, та когато най-малката от четирите щерки на Борис – леля ми Виолета (1932-2014), сто години по-късно, в 1975 г., отива да си дири правото на земя, калугеровци прокарват вода и ток до имота й чак горе, на рида над селището – нещо, което инак отказвали на закупилите калугеровска земя заможни столичани.
Екзекуцията на Ангел била показно извършена. Курдисали дръвник насред мегдана и в присъствие на съселяните му джелатинът го заклал. Тъй си тръгва от белия свят едва 35-36-годишен, в разцвета на силите. Ала може и по-млад да е бил; споменава го в спомените си възрастен четник от Калугерово – Тома Гергьов Сираков (1834-1926)*, но не мога да си го представя кмет, ако ще да е бил по-млад. Тършували чапкъните из Калугерово и из къра наоколо за хубавата Мария. А тя – родилката първескиня, през градините кални, през трънаци и урви към Пазарджик хуква с пеленаче шестмесечно и още некръстено на ръце. Разправяла на внуците години по-сетне как треперела от страх под дървено мостче над реката Тополница, докато над главата й изтрополели копитата на онази башибозушка потеря.
По онова време била не повече от 18-годишна. Може и по-млада да е била. Връщане за нея вече нямало. И се прислонява у роднини в Пазарджик. Ето тази Мария, заради чиято хубост, мисля си, не толкова въстанието, колкото Османската власт й затрива съпруга Ангел; тази ми е прапрабаба. Пеленачето, по-късно кръстено в Пазарджик, е прадядо ми Ненко, че върху ненките си го изнесла от ужасиите майка му. През 1912 г., когато се отваря войната между Царство България и Османска Турция, Ненко (1875-1912) отива доброволец на фронта да се бие. Бил ли се е, не се ли е бил, това не зная, но умира от холера нейде в окопите на Егейска Тракия, доколкото съм чувал в рода, че не посегал да яде от мухясалия войнишки хляб.
Тази негова хубава млада съпруга повече не се жени. Шиела дрехи от шаяк. От нея наследство в дома на родителите ми в Пловдив e крачната машина "Сингер", Made in USA, която баща ми измъкна изпод въглищата в дядовата къща, почисти я от ръжда, направи й плот от махагон, потегна я, смаза я, настрои я и шевната машина работи и до днес.
Два сирака оставя сърцатият син на Ангел Керемидов, Ненко – Борис и Мария. Щом бил шестмесечно бебе през пролетта на 1876 г., значи в трийсет и шестата си година ще да е издъхнал. Жена му Елисавета (прабаба ми) по онова време е 24-25-годишна и я пожелал за съпруга вдовец с три деца, някой си Тодор от село Мало Конаре, ала не пожелал рожбите й. В знак на голяма любов приписва й три и половина декара земя в землището на село Хаджиево край река Марица, по средата на стария разнебитен път Пловдив-Пазарджик, по който много пъти сме пътували, преди да се роди сестра ми Ели (1954): харманлийският най-малък син Кирил, пазарджиклийката, най-голяма след смъртта на кака си Вяра, Надежда, и между тях – на възглавница върху дръжката на задната седалка аз – четири-петгодишният внук на Борис Дявола, по стария бетонен път Пловдив-Пазарджик, строен по царско време. Имам смътен спомен за пътуване с неговия цюндап 200 кубика, с който се състезаваше, или с енесюто с кош БМВ Ромел и как се е спукала гума, баща ми е свалил едното колело и лепи, а майка ми извади от торбата кутия с прясно опечен рано сутинта и още топъл кекс. И това – стотина метра преди отбивката вляво за Хаджиево, под един от редица брястове с дебел дънер току в канавката сред избуялата през май-юни трева.
Подир смъртта на баща си и забягването на майка си, 14-15-годишният син на Ненко – Борис, издебва един ден, когато Тодор е нейде по къра, и се изправя пред майка си в дома на вдовеца от Мало Конаре с нож в ръка. "Зарязала си ни, да гледаш чуждите. джерамета. Скоро да се прибираш!" – такива били уж думите му. Дарената земя край Хаджиево майка му приписва нему, предполагам – от гузна съвест. Парчето от три и половина декара тракийска плодородна пръст край Марица ми е наследство, мое и на сестра ми. Сега, като помисля колко тъничка е нишката, източила се от онези митични Ангел и Мария, свят ми се завива. И друго ми иде на ум: жените в моя род по майчина линия раждат за пръв път, почти навършили 20-21 години. Така e с баба ми Невена от Перущица, така било с майка ми, така е със сестра ми, а и моята дъщеря Вера роди в двайсет и втората си година момиченце, което кръсти Невена.
Дядо ми Борис си взема за жена пристанушата** от Перущица Невена, двамата имат пет рожби: Вяра (1920), Надежда (1925), Любен (1926), Василка (1928, родена навръх Васильовден) и Виолета (1932). По съвет на по-големия си брат Гълъб, Невена (баба ми) кръщава първите си три рожби Вяра-Надежда-Любов; а ни една от рожбите си не кръщава на свекървата. Случайно ли е, питал съм! Има неща, които не се прощават. А Борис Дявола от малък бил буен, самостоятелен, независим. 16-годишен се отделя от майка си и започва пари за имот да събира, като чукач на коноп за близката въжарска фабрика зад канала в Пазарджик. Другите чукачи вадят по норма – норма и нещо, той – по две и повече правил на ден. Според една от версиите, оттам е прякорът, с който станал известен на пазарджиклии..."Бъхта се като грешен дявол" – казвали за него.
___
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар