ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (664.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (664.)

  И никой, като запали светило, не го покрива със съд, нито го слага под легло, а го слага на светилник, за да видят светлината тези, които влизат. Защото няма нещо тайно, което да не стане явно, нито нещо скрито, което да не се узнае и да не излезе наяве. – Лука 8:16-17

  28 avg. 1982

ПРОЩАЛНО*  

ДВЕ ГОДИНИ БЕЗ ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ

Крачи човекът по пътя си и скубе горите...
А как ще диша човечеството без гори?
Слиза твоят стихотворен Христос и скубе добрите.
А как ще живеем без добри?

Тъй си отиват последните бохеми-поети –
поредната крачка се оказва на онзи свят.
Тъй – без кариера, без стихосбирка, без проблем,
току-що вървяха, а вече съвсем не вървят...

Плаче сърцето ми за сърцето ти, всичко побрало;
така се пръскат сърцата, когато дават урок.
Даже скубят горите – там, на билото, като надежда бяла,
недостъпен за безкрилите, твоят козар е бог!

  Йордан Кръчмаров се нареди сред князете на духа, които започват да живеят едва подир смъртта си. Мир на праха ти, повелителю на небесните стада!

  БЛИЗКИ, ПРИЯТЕЛИ И СЪСЕЛЯНИ

От Възпоминателния лист на Данковите съселяни

Интернет-форум**

16 авг. 2006, С'est la viе:

   Цитат:

  Искам предрезгавял от недоспиване или дявол знае от какво човешки глас. Искам един глас, който ме кара да влизам в диалог с цялото човечество, но от точните координати на Добруджа. Вярвай, отстрани повече неща виждам в този, вече не-йовковски, добруджански нрав на сърдечност, лек песимизъм и преклонение пред природата. Страшна сила е тази твоя Добруджа! Хваща те леко, доскучава, изглежда еднообразна и дива, ала отдалечиш ли се, разбираш, че е могъща в привидната си пасивност, че само тук слънцето е така близо и така непоносимо тъжно червено. Мен Добруджа ме свързва много повече с изгрева и залеза, със звездите и движенията на морето в августовската мараня, с преходността на човека, с поезията и калта от всяка друга област на земята Българска.

  Това, Жоре, си вече ти. Това го виждам само в "Крайпътен ресторант"***. Нарича се усещане за... мъж. Дано не ме разбереш криво. Адски много ми харесва. Бъди здрав! 

23 авг. 2006, tisss:

  – Странни неща се получават, мила С'est la vie. Като тегля черта под изтеклите дни, месеци, години, десетилетия, с изненада откривам колко нерви, колко безсънни нощи съм пропилял заради неприятни типове в моя живот. И по-жалкото – как нехайно съм пропускал да река добра дума, дори само "Благодаря!" на нежния, истинския приятел край мен.

  Огромна грешка. Непоправим пропуск... Виждам, две са само участията Ви дотук в този форум, пък и изобщо; и двете – с добра дума. Като опитвам да си изясня защо тъй съм се отнесъл към Вас в тези два случая, имам нескопосно оправдание като за пред себе си: било е от опасение да не ме сметнат за самолюбив, да не ме вземат за персона, която крещи и тръпне да я отличат. То ще е вероятно и част от причината да не Ви отговоря досега – неприязън към грандоманията, отвращение към полагането в рамка (дори най-изящна да е тя) около представата, че съм просто син, внук, правнук и праправнук на простосмъртни българи.

  Когато от най-ранно детство си живял сподирян от фразичката "От теб, мама, стока няма да стане", какво да очакват! Гледам ярко осветени от общественото внимание и благосклонност личности, но пожелае ли някой да ме направи уязвим, готов сълзи да рони безпомощен човек, най-лесно е, като ме хвали... Ненавиждам се в такъв момент. Зареждат ме с енергия за живот отрицанията, гневното скърцане със зъби, едва-едва прикритата ненавист, откровената наглост на грандомана и самовлюбения. Ето текст, роден от видяното през стъклото на рейса Балчик-Гурково в далечната 1972 г., който по друг начин, но малко по-прегледно казва това същото...

ПАЛЕНЕ НА СТЪРНИЩАТА

Видели ли сте лете как пробива
след огъня най-острата трева?
След жътвата – като пшенична нива,
и аз така се учех да раста.****

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 20 uli 2021

Илюстрации:

- Данко, вероятно пак някъде край морето.

- От възпоменателния лист за смъртта му.

___

* Донесли го през есента на 1988 г. на връщане от Гурково и Тригорци дъщерите ми Вера и Надя. Нямам представа кой е авторът на тази реминисценция от картина, образ, ритъм, словесна мелодия, характерни за Данко. Некрологът, отпечатан върху лист формат А-5 лошокачествена хартия на явно допотопна преса за плосък печат тип "американка", на която обикновено се печатат бланките за фактури, е знак за обич, с която се ползва сред обикновените българи този така непрегледно кротък в бита си голям Български поет. После се появиха пъстрите птици с лавровите венци, да повъздишат прочувствено: "Ах, какъв Поет, Боже мой!" Човешки работи – да се смееш ли или да плачеш!

  Между другото, когато преди години, през август 2014 г., подир нощ, в която преспахме на голата земя в двора на селската къща в Тригорци, отведох приятеля от юношеските ни години Тодор Ряпов в съседното Гурково да му покажа къщата на Данко, посрещна ни тумба цигани, настанили се тук. И като попитах знаят ли, че това е къщата на известен Добруджански поет, изгледаха ме със самочувствието на оскърбени: "Че кой пък е тоз Данко, тва си е нашто къща!" Та приятелят ми – инак сдържан, кротък по нрав, процеди една нашенска ругатня през зъби; наложи се да го предупредя да си замълчи, да не си създадем неприятности. После в селското гробище на Гурково открих почти веднага (вероятно усетът ме е водил) гроба на Данко – занемарен, обрасъл с тръни и храсти.

  Чуто в първите години след смъртта му: леля Керанка, майка му на Данко, завещала дома и дворчето за музей, където да се съхраняват малкото лични вещи и ръкописите на Данко. Толкова по темата за китките, всенародната любов и нашето типично българско умиление към поета! И това не е само с Данко. Гърците белязали всеки камък, дето седял уж някой древноелински бог, херой или човек от легендите, ние ровим в пепелака над четири метра натрупала се осемхилядолетна история, и сме си такива каквито сме си. Няма друг като нас, и това ни е може би една от най-свежите черти като народ, свикнал да търпи от инат и да си слави преди всичко тираните, грандоманстващите управленци, тарикатите във всички сфери на живота. 

** С'est la vie ми е колега от пловдивското училище. От двайсетина години живее в Монреал, Канада. 

*** Разказ, писан, когато съм бил едва 17-годишен, не особено силен ученик в пловдивската гимназия.

**** Последното, заключително четиристишие от сборника "Сутрин рано" (1983). Прибирах се от Балчик към Гурково, когато вдясно от междуселищния полупразен автобус току покрай старото турско гробище преди съседното умиращо село Брястово (някогашното Тартамуш, което на турски значи бряст) тъкмо бяха вече запалили стърнищата преди есенната оран, това наглед простичко четиристишие прозвънтя у мен тогава, а сега ме връща към печалния спомен за Данко и цял низ истории, когато пешком двама млади мъже, жадни за приключения, сме се прибирали в Гурково от плажовете между Балчик и Каварна. Бел.м., tisss..

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (663.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (663.)

  И никой, като запали светило, не го покрива със съд, нито го слага под легло, а го слага на светилник, за да видят светлината тези, които влизат. Защото няма нещо тайно, което да не стане явно, нито нещо скрито, което да не се узнае и да не излезе наяве. – Лука 8:16-17

  19 uli 1966

ТРИМОНЦИУМ*  

I.

И ти дотичваше загрижена
за улиците, за дъжда, за вятъра,
за думите, за времето, за вярата –
ефирна, пухкава сред въздуха.
И в голотата ти откривах необятното
и онзи монотонен звук на вечността
през лятото;
под стръмната умора на бедрата ти
бе скрита любовта на хората, погребвани
в двехилядното лято преди ерата,
когато с теб на свой ред сме заченати
от страх и жажда край Марица и могилите,
днес ниски и разровени, пресъхнали,
ненужни стари извори за траките.

II.

Лежахме на върха безпаметни,
Градът под нас клокочеше угаснало,
звездите се въртяха в древни орбити
и старци ни следяха зад прозорците,
обхванати от своите болести,
замислени над нашите слабости,
те гледаха какво си вземаме
и гледаха какво забравяме.

Тогава някъде от дъното
една червена роза се възнасяше
и светеше в нощта на спящите,
красива, но и мъдра като мъката;
Небето я прегръщаше и плачеше
със тъмни влажни сълзи
камъкът.

III.

Не бях те виждал толкоз хубава,
неразбираема и гола като въздуха
в най-кратката луна на лятото,
когато нещо неусетно си отиваше,
когато всичко неусетно си отиваше
и дълго край могилите на траките
Марица и небето се прегръщаха.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 19 uli 2021

Илюстрации:

- Живопис, чудно платно на Макс Ернст**

- Великолепният хилядолетен Пловдив.

____

* От сб. "Сутрин рано" (1983), стр. 45. Като студент в III курс на Софийския университет през 1970 г., уредих си от уличен автомат среща с Атанас Далчев (1904-1978). Прие ме в дома си изящният български поет и мъдрец, на вид обикновен човек. От текста по-горе отбеляза пасажа "под стръмната умора на бедрата ти", та ми цитира от Стефан Маларме (1842-1898) "голото цвете на твоите устни". Открил подобен сексуален подтекст.

** Макс Ернст (1891-1976), немски живописец, график и скулптор, живял във Франция и САЩ, представител на дадаизма и сюрреализма. Бел.м., tisss.Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (662.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (662.)

   Съществува идеален свят на лъжата, където всичко е истина. – Станислав Йежи Лец (1909-1966)*

Писмо на Данко от 3 юни 1983 г.:

  Прочетох рецензията на Луко Захариев**. Определено мога да кажа, че не съм съгласен с неговото мнение. Разбира се, че всеки си има лично светоусещане, но не е правилно личното да поставя над обективната истина. Ако Луко Захариев (1945) не е чувал да кряскат часовниците, аз съм чувал***. Но за това, че не е чувал, не мога да го обвиня в житейски бедна духовна биография. 

  И не мога да разбера защо непременно героят на нашето време трябва да бъде едва ли не активен физически борец върху тепиха на земята. Той може да бъде арбитър, съдия, зрител... По-важното е човек да се пребори с мислите и чувствата си, отколкото да запретне ръкави и да започне с лопата да рине тинята на този свят.
 

  Току-що ми поднасят пакетчето с бройки от твоята книга. Прочетох писмото ти и продължавам с него. Стиховете от епохата на революцията са хубави, но стоят някак си чужди в тъканта на книгата. Ако имаш такива още двайсетина, би могъл да подредиш отделна книга. Тогава вече няма да ме смущават.

  Мисля, че нищо не липсва на твоите стихове и на твоята книга. В тях има достатъчно горчив хъс, който Захариев кой знае защо не се е опитал да забележи. И ако човек не остави след себе си товар от грижи в този свят, какво друго може да остави? И дори Омуртаг ни е оставил грижата си да разберем страха му от смъртта и вечността.

  Правилно, Жоро! Няма да се даваме! Ще пишем онова, което е вътре в сърцата ни, а не това, което насила искат да вкарат в тях.

  Мисля една от книгите да оставя в библиотеката на село Гурково, все пак си живял някога тук и хората те помнят.

  При мен нищо ново. От известно време съм в редицата на безработните. Чета, опитвам се да пиша, опитвам се да се влюбвам.

  Оставих ръкопис в "Бакалов", Варна****.

  Пиши ми с повод и без повод.

  Горе главата!

    Село Гурково, 3 юни 1983 година              Йордан Кръчмаров

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 19 uli 2021

____

*Вж.https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2_%D0%99%D0%B5%D0%B6%D0%B8_%D0%9B%D0%B5%D1%86

**... не съумява да покаже собствено виждане за света, собствени открития в духовното битие на човека. (...) Личи липсата на собствена житейска биография, на собствен път към времето и към неговите проблеми. (...) Стиховете на Георги К. Бояджиев страдат най-вече от констативност, от безжизненост. В тях не можем да срещнем активния лирически герой, който иска да преобрази света, който се сражава за доброто не само с другите, но и със себе си. Странна е също липсата на темперамент, на хъс по отношение на живота...

   Из рецензия на Луко Захариев във вестник "Пулс" от 24.V.1983 г.

Луко Захариев (1945-2005)

Вж. https://archives.bnr.bg/luko-zahariev/ След завършване на специалност Българска филология в Софийския университет работи в Радио София, в издателство “Народна младеж”, в.”Пулс”, в.”АБВ”. Главен редактор на в.”Македония”. Основател стопанин е на издателство “Стрелец”, автор на книгите “Литературни бдения” (1975), “В търсене на националното” (1984), “Ранни срещи” (1985), “Български видения” (1988) и пр.

*** 

Часовниците кряскат. Вълнува се прането.

От сънищата ясни изнизва се градчето.

Децата да приготвим за детската градина,

на печката – млекото, и пушек – от комина.

Додето се нахраним, на крак ще поговорим,

а после ще нарамим синчето непокорно...

И то върти очички, замеря с пръст небето.

Подтичват вече всички, ужасно сме заети.

На спирката – с цигара. Умира в пурпур мракът.

Разбитият икарус отгоре пада сякаш.

На крак един, простряло ръцете си нагоре,

градчето литва бяло към делнични простори.

     Първият (ключов) текст в сборника "Сутрин рано", изд. "Хр.Г. Данов", 1983 г.

**** Варненското издателство "Георги Бакалов". Ако се не лъжа, редактор на първите стихосбирки на млади автори беше поетът Петър Алипиев (1930-1999). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (661.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (661.)

    Да бях умрял! До гуша ми дойде
    с достойнство да се перчи лицемерът,
    богатият от бедни да краде,
    нищожества с почтени да се мерят,
    да е в бардак девическата чест
    и ученият – унизен, да проси,
    и ситият под маска на злочест,
    и много често болен здрав да носи,
    и доблестният – в хорските крака,
    и правият да си криви душата,
    и словото – с намордник все така,
    и правдата – слугиня на лъжата.

    Изчезнал бих, но как така в калта
    сама да изоставя Любовта? – Уилям Шеспир (1564-1616)

КАК СЕ ПЕЧЕЛЯТ ИЗБОРИ ЧРЕЗ НАСЕЛЕНИЕТО НА ГЕТОТО И КОЙ РАЗЕДИНЯВА НАЦИЯТА – ЕДНА ОТ МАНТРИТЕ НА КОАЛИЦИЯТА ГЕРБ+СДС СРЕЩУ ПРЕЗИДЕНТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Разговор с мореплавател през лятото на 2017 година  

  tisss (1947): – Това са видео-клипове, заснети от самата партия; и всичко се прави със санкцията на ПП ГЕРБ. Настоящият кмет на Пловдив Иван Тотев и тогавашният кмет на район Източен Петър Петров обясняват как се печелят избори с ухажване на етноса чрез прибиране в полицията на конкурентните агитатори и с платени статии в местния вестник, плюс още низ ловки партийни хватки, интересни за Прокуратурата. Видеото е разделено на четири части. В първата настоящият кмет Иван Тотев (Мамин Ваню) инструктира партийния актив седмица преди изборите. Ключово за разните им избори тук е най-многолюдното гето на Европа – Столипиново, в пловдивския район Източен. Ето как се прави агитация с молитви, с клетви, с думи лъжливи, както писал още преди 150 години Христо Ботев, вж. https://offnews.bg/…/kak-gerb-pravi-izbori-video-172498.html. Воала, както казват французите:

"С Краси бяхме на среща с елементи от квартала. (...) Петров (Петър Петров, днес, 9 авг. 2017 г., депутат на ГЕРБ) обикаля квартала с експертна група от роми, говори И. Тотев. После всеки ден в заведенията: почерпка, разговори, основно за наркотиците, които измъчват местните хора. Набелязване на обект за почистване – предлага се на ул. Сокол блок 4006. В него имаме информация, че можем да пробием. Трудно хората се убеждават предварително. Те просто се вадят в момента, в който са необходими".

  "В събота ни трябват мобилни (с лека кола - бел.м.) хора да водим роми основно от Евангелистката църква, над 250 парчета се събират там. Ще направим молитва... И както се молим за Исус, по четирима, по петима ще ги извозим да гласуват с ромски коли. Но трябва там да имаме поне един наш наблюдател да види, че това се случва. Около 40 минути ще пеят евангелистки песни, след това отиваме да гласуват с наша помощ"...

  По това време г-н Иван Тотев (1975) е областен шеф на партията ГЕРБ. На актива е указана още една задача – да събира телефонните номера на всички домоуправители в гетото и в деня на избора "момичетата от офисите да почнат да ги прозвъняват (?!!) да вадят комшиите да гласуват".

  "В петък официално има ден за размисъл, неофициално за нас няма" – реди Иван Тотев и сочи в кое заведение в деня за размисъл ще се агитира, а по думите му има голяма вероятност при агитацията в деня за размисъл да се появи и самият генерал Бойко Борисов.

  Следва, пак според Тотев, "много секретна информация": поръчани са две платени статии във вестник "Марица" и 3000 екземпляра над тиража за предизборна агитация. Гръбнак на агитацията в гетото ще бъдат 40 роми, на които обещали да ги назначат за каналджии и изкопчии след изборите. Обещават и в перспектива. Защото "винаги ще има избори". Златна му уста на Маминия Ванчо, кмет на европейската ни хилядолетна столица на културата!

  "До 6 часа имаш време да възстановиш средствата. А не ги ли възстановиш, имат снимка както на теб, така и на твоя аркадаш" и още "много секретна информация: – поръчали сме две статии в…"

  Нищо лично! Нали?

  Йордан Дяков (1960), собственик на яхта, мореплавател нейде си в съседна Гърция, чийто успешен бизнес е да превозва компании от мераклии по островите на Егейско море: – Опитах се да ти кажа да не вярваш на всяка платена статия, но видимо този момент не те вълнува. Като видиш подобно писание, без значение за коя партия става реч, винаги се сещай за братчеда от гетото и космоса!

  tisss: – Ми добре!

  Йордан Дяков: – Не пиши глупости, изборите минаха вече и БСП, както обикновено – с цигани, с комунисти, с всякаква сган в коалиция, пак се осра!

  tisss: – Живееш в нормален район може би. Затова и си толкова печен! А аз живея край най-многолюдното гето в България и Европа. Авторът на цитираната тук статия едва ли знае подробности, които са ми известни не от чуто, видяно и преразказано, ами вече четирийсет години (от януари 1979 г.) съм очевидец и пряк участник, па и бивш районен съветник, свързан точно с тази част от Пловдив.

  Йордан Дяков: – ГЕРБ спечели изборите в България; и не само в твоето гето, а БСП доскоро беше в коалиция и продължава да влачи мангали от гетото за депутати.

  tisss: – Ако има нещо да съм съгласен с теб, то е, че парламентарно представените днес партийни формации масово агитират по избори с подобни хватки, но връх бият точно апостолите от ПП ГЕРБ. Говоря за наглостта, не колко добра е която и да е днес партия в България. Бъди здрав!

  Йордан Дяков: – Твоето мнение си е твое, а статиите, които тук цитираш, са платени публикации и влияят върху мнението ти, което автоматично става грешно! За жалост грешниците не осъзнават, че са грешници! Ако поразровиш нета, ще намериш десетки статии, в които се виждат същите простотии, вършени от други партии, преди всичко от ДПС и БСП, но ти не искаш да вденеш този факт, ГЕРБ са ти удобни!

  tisss: – По образование съм филолог; освен общински съветник в моя роден град, съм и журналист от онези, дето и при соца не успяха да ги купят. Тъй че готов съм да чуя всякакви мнения, но изводите си ги правя сам. Нищо не казвам ти как изглеждаш в моите очи. Оставям определенията какъв съм, що съм и ти сам да си ги правиш.

  Йордан Дяков: – Не ми пука как изглеждам в твоите очи, но ти в моите си поредният поклонник на Нинова и Доган; другото е без значение!

  tisss: – Смятам, че си от "мислещите тръстики", инак не бих влизал в този мухабет.

  Йордан Дяков: – Отивам да си помпя дингито (гумена лодка, бел.м., tisss) и да пусна прахосмукачка, че след малко ще е вече жега.

  tisss: – Ничий поклонник не съм. За съжаление не виждам политическа формация, за която си струва човек да гласува, ала трябва да се гласува все пак. Инак ще стане страшно. Уважение към пристрастията ти все пак!

  Йордан Дяков: – Плюеш една партия (ГЕРБ), което те нарежда сред поклонниците на партии, които с жестока пропаганда и пари от Русия се борят срещу нея (ГЕРБ). А аз заставам с цялото си съществуване (леле!) зад партията, която ще държи БСП и ДПС извън управлението на страната, без значение дали е ГЕРБ, ТКЗС или НеМиСЕеБЕ.

  tisss: – И мен ме гонят същите мераци, но ти си далече преди мен, виждам ти само номера на потника отзад. И пушилката, която вдигаш.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 18 uli 2021

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (660.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (660.)

  Само нещастният познава щастието. Щастливият е манекен на жизнеността, но той само я показва, не я притежава. – Уилям Шекспир (1564-1616

  12 uli 1999 

БЛУДНИЯТ СИН

  Асен Станчев. Познаваме се от 1963 или 1964 година. Беше и той гребец, та често се засичахме край пловдивската Гребна база, дето бях шампион сред юношите каякари, и както се вика, нямаше кой да ми оспорва първото място в 500-метровата дистанция на единичен каяк, освен представителя на Спортната школа Радко Радков. Лидер при мъжете каякари беше Илия Кафеджиев – Кафето, чието малко име може и да бъркам. Талисман на Гребната база по онова време беше лъчезарният мухабетчия и домакин на Материалната спортна база Георги Ямалиев – Ямата; чат-пат идваха и някогашните гребци, вече понатежали мъже на възраст, като например Бат Фирлю. За Бат Фирлю, едър шкембелия, се носеше приказката, че когато жена му се опънала що все кисне на Гребния канал, а не вземе да свърши някоя полезна работа вкъщи, как й се сопнал с великия лаф: С теб се развеждам, с Гребната база никога! Между трениращите юноши от Армейския спортен клуб "Ботев" и Спортната школа в Пловдив съществуваше яко съперничество, което не изключваше приятелството помежду ни. Странно, нали?

  Баща му на Асен беше гробар в пловдивското Общинско гробище покрай булевард "Лиляна Димитрова", днес наричан Цариградско шосе, демек: от гробищата, та право към Истанбул с всичките му пазарища, великолепни джамии, зурни и пищна цигания. 

  Имаше по онова време пет или шест спортни дружества в Пловдив, включително и от Асеновград, които развиваха кану-каяка като престижна за Пловдив перспективна спортна дисциплина: 1) Спортна школа към Техникума по физкултура и спорт "Васил Левски" с треньор Ангел Арнаудов – Бат Анго; 2) Физкултурното дружество "Марица" към местния Текстилен комбинат "Марица" с треньор Бай Слави; 3) Пловдивският "Академик" към Висшия институт по хранително-вкусова промишленост с треньор в онези години учителя по физкултура Субашев; а по-късно, когато отборът на ВИХВП "Академик" се разви, за треньор, без да е помирисвал лодки и вода, без да е гребял някога в живота си, назначиха по-големия от двамата братя Черпокови; 4) Идваха за окръжните регати и гребци от отбора на асеновградчани"Асеновец"; 5) Но най-добър бе отборът на АСК "Ботев", чийто треньор при юношите, момичетата и при мъжете кануисти и каякари беше Георги Учкунов – Учкуна, най-човечният треньор на света.  

   Лодките ни бяха с боядисано в ярко жълто платно, опнато върху шперплатовия им корпус, та и досега жълтият цвят ми е на сърце. Гребяхме в екип от черни гащета и жълта фланелка с черен надпис на гърдите АСК "Ботев". Още ечат в ушите ми, когато си припомням, виковете на беснеещите от спортна страст и възторг наши фенове по време на регатите. Страшна тръпка е да чуваш призивния крясък на шляпащите боси по нажежения асфалт или препускащи с велосипеди покрай Гребния канал момчета, момичета, мъже, хлапаци, дребни дечурлига от махалите наоколо, когато ти остават някакви си стотина, сто и петдесет метра до финала, физически почти си се изцедил и ти остава единствено спортната злоба. Без хъз никой не е прокопсал в точно такива многолюдни, честни и жестоки схватки на мъжеството, ловкостта, издръжливостта. На последното индивидуално състезание за гребците от Пловдив, преди да замина за казармата, победи ме само с четвърт корпус Радко от школата на Спортния техникум "Васил Левски", с когото си останахме приятели, макар доста време да ме беше яд, че изгубих с четвърт корпус (около 100 см) на финала. Най-силният ми съперник изобщо при юношите се вози на вълната от лодката ми до последните трийсетина метра и с няколко мощни загребока мина покрай мен като край малка гара и се класира първи.

  По-късно Радко завърши Спортната академия и известно време беше треньор на гребците от Спортната школа, а после заряза лодките и гребането и стана художник на свободна практика.

  Голяма работа бе в онези златни години футболният отбор на АСК "Христо Ботев". По онова време за футболистите на този отбор излезе името "канарчетата" и преди всяка футболна среща на стадион "Ботев" от високоговорителите над трибуните на стадиона неизменно ехтеше "Блу-блу, канари". Оттогава този шлагер от 60-те години на века стана нещо като химн на пловдивския "Ботев", какъвто другите пловдивски тимове ("Спартак", "Марица", "Локомотив") и досега си нямат. 

 Това е по време, когато шведските спортни вестници бяха писали, че футболистите на пловдивския "Ботев" изнесли същинска атракция, урок по футболно майсторство за шведите на собствения им шведски стадион в техния град Малмьо. Е-е-ех! Можете ли да си представите как за един билет за мача на "Ботев" с "Атлетико"– Мадрид, на тротоара край пловдивския стадион "Ботев" слезли от Родопските махали или дошли на тумби от полските села край Пловдив, от Бургас, Русе, Варна, София и изобщо от цяла България яки чичковци предлагаха агне или двайсетлитрово бъчве с вино! 

  Асен се състезаваше за отбора на местния "Академик", ала не му спореше кой знае колко при каякарите, та се прехвърли в секцията по академично гребане – скиф, скул, двойка разпашна, скул двойка, скул четворка и пр. За късо време с Асен да сме били съперници на 500-метровата дистанция при каяк-двойка, когато с приятеля Ряпов сме били една от бързите двойки при каяка в Пловдив. После не се бяхме виждали поне две десетилетия с Асен, който е с година по-възрастен. Чувах по някое време, че го наели масажист в представителния мъжки отбор на борците от местния "Локомотив", и толкоз. Животът ни разпиля и нас, някогашните гребци от любимата ни Гребна база. Както и да е. Най-случайно Асен се появи в кафене сред съседния жилищен комплекс Тракия, където си пиех в онези години сутрешното неделно кафе с приятеля китарист Никола Бакърджиев (1952) на мухабет за музика и за книги, за леки коли и естествено – за красиви знойни пловдивски момичета. Дойде Асен, приседна на кестерме върху крайчеца на масата ни с Колю Бакърджиев и ей го, значи, неговия монолог, както съм го записал същия ден надвечер през онова лято на 1999 година, като съм пропуснал моите реплики.

  – О-о, Гоше! Как си, какво правиш? Откога не сме се виждали, а!... А мен ме нямаше дълго време, Гоше. Десетина годинки бях на Запад или от другата страна на света. И като се засилих, та чак в Канада, Гоше. Забих се в Канада човек да стана. Какво знаеш ти! Бил съм келнер в Сплит, автосервизаджия в Грац, разносвач на пица в Милано; а пък в Ротердам ме харесаха да им правя мъжки стриптийз. В едно градче до Лондон, не мога да се сетя за името, бях строителен работник, после – изкопчия. В Ливърпул бях корабен готвач, няколко пъти прекосих Атлантика напред-назад, докато ми писна и забравих да се прибера на кораба, та останах в Торонто цели седем години.

  Онзи град до Лондон е Рочестър, дойде ми на ума! Е-ей, това англичаните добре си живеят, ще знаеш, Гоше... Не съм видял по-подредена страна от Великобритания. Ще речеш, че е мъгливо и влажно, дъжд ги вали всеки ден по два-три пъти, ама животът им подреден, бе, Гоше! Вечер след работа баровете им, кръчмите им, пъбовете им де – пълни с народ: ядат, пият, танцуват, веселят се. Аз обаче се закотвих в Канада. Ти знаеш ли какво е Канада?! Лед, студ и пустош, ей това е Канада, Гоше. От минус десет за някакви си пет-минути става бахър минус четирийсет. На петдесет метра съм си от квартирата, пък не мога да вървя, вкочанясвам се, ще пукна от студ, тракам със зъби и си викам: бах мааму, тук ще ми е гробът. И не слушай какво бъбрят завърнали се от Канада. Много яко печелели били. Легенди, Гоше! Нашенецът там си къта париците, с девет възела ги връзва, ограничава се, та да може – като се прибере един ден в село, да се прави на туз, на милионер с лъскавата си кола и комшиите да му завиждат. Ама една кола за онези хора в Канада е нищо. Нищо, бе! Истина ти казвам. 

  Реших по някое си време, че в Канада няма живот за мен, прехвърлих се в Щатите, в Чикаго, Гоше. Пеш минах границата, и така, значи, вече съм в Чикаго, а Чикаго е голям град, а улиците му са не с десетки, ами със стотици километри, колкото разстоянието между Пловдив и София има там улици, все ще се намери бизнес като за мен, сладък бизнес хем, не като в Европа и Канада. И се хванах с една ръчна количка сладолед да разнасям. И къде-къде, забих се в един район, дето почнах и аз както другите парици да събирам. Хубаво, ама един ден наобиколиха ме четирима и ме питат: Теб кой пък те прати тук? Викам: Ами никой не ме е пращал, сам си дойдох. А те: Това е еврейски район, ти какъв си. Викам: Българин съм. Спогледаха се, говорят си нещо на техен си език, тарторът ме гледа умилен, взе да ми говори. Като те гледам, вика, кротък ми се виждаш, хай, пускаме те да работиш на наша територия. Оставиха ме на мира. Харно, ама некъв мексиканец се натресе с огромната си кола в мен, както си тиках количката със сладоледа. Шест месеца лежах в гипсово корито, толкова бях натрошен, Гоше. И да ти кажа, във всяко зло, дето ти се случи, я има и обратната страна – четири години, Гоше, живях като Симеончо, по разни клиники и санаториуми, че онзи дивак се оказа, имал застраховка и мен четири години с неговата застраховка ме носиха на ръце, дет има една дума. Загладих косъма, оправих се и захванах чудесен бизнес с климатици.

  Онези хора там не са като нас, всяка година си менят било мебелите, било нещо от домашната техника. Вадят я в четвъртък пред дома си и идват от местната служба за отпадъци да я изнесат. Замъкнах климатик един като новичък в квартирата, и като го отворих, оказа се, че лагерите му клеясали, филтърът му задръстен. Ремонтирах го и го изнесох за продан. И ми потръгна. Прибирам изкараните пред къщите им на онези хора изхвърлени климатици, почистя ги, ремонтирам ги, обявя ги в местния вестник на половин цена, харчат се като топъл хляб. И направих бая пара с тези климатици, и ми домъчня за нашенски мохабет, Гоше. Ако щеш вярвай, за Пловдив ми домъчня.   

  Знаеш ли, дойдох си и аз с мощен джип "Гран Чероки" с всичките му екстри, то не е кола, а мечта. Четирийсет и осем хиляди долара се изръсих за това чудо, Гоше. И още втората седмица ми разбиха ключалката и джип повече така и не видях. Ограбиха ме, Гоше, джипа ми откраднаха нашите апаши в нашия мил Пловдив. Мен ограбиха, Гоше, дето бях прекосил Атлантическия океан на верев, болен от носталгия по отечеството, само да се върна. Както тръгнах от Пловдив – беден, бос, гол като охлюв, само с една риза на гърба, пак съм си същият. Ей ме на! Гол охлюв... Добре, че моят, старият, Бог да го прости, като гиберясал, ми оставил една боксониерка. И ей ме на, Гоше! Тръгнал съм пак работа да си търся. Че гладен не се живей, Гоше, а годинките ми напредват.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17-18 uli 2021  

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (659.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 
ПЛОВДИВЧАНИН (659.)

  Само нещастният познава щастието. Щастливият е манекен на жизнеността, но той само я показва, не я притежава. – Уилям Шекспир (1564-1616)

  17 uli 2008

ЗАРАЗНО ЗЛО

 

Кажи, защо си толкова проклета,
зла, опърничава, ужасно гневна!
Нима не разпозна, че туй, което
към тебе ме привързва с дъх на роза,
с каишка от блестящо чер брокат,
изпъстрен с нишчици от злато,
и нощем кара ме да се сънувам,
че бродя плах по твоето тяло,
по твоите коси, тъй разпилени
в сърцето ми, та и не мога
да си поема дъх, да не усещам
дори насън как жажда ме изгаря,
макар да плувам в океан от страсти,
посети от разпътните жени?

Че туй, което и не заслужавам –
гнева ти, думите противни,
предметите, запратени по мене:
строшени чаши, мръсните чинии
и тенджери с поломени капаци,
и твоите разкошни девет фусти,
сандалите ти с токове високи,
и деветте атлазени корсета,
червилото, грима и шнолите от злато,

че и с мъже случайни да флиртуваш,
приемам като Божи дар, преглъщам
подобно грешник – нафората в черква,
и силно унизен, съм тъй щастлив,
тъй весел, празничен и пак шептя,
тържествено шептя: Здравей, Живот!

Кажи, защо си толкова проклета,
зла, опърничава, ужасно гневна;
нима не разпозна, че туй, което
към тебе ме привързва, е Любов?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 17 uli 2021