ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (664.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (664.)

  И никой, като запали светило, не го покрива със съд, нито го слага под легло, а го слага на светилник, за да видят светлината тези, които влизат. Защото няма нещо тайно, което да не стане явно, нито нещо скрито, което да не се узнае и да не излезе наяве. – Лука 8:16-17

  28 avg. 1982

ПРОЩАЛНО*  

ДВЕ ГОДИНИ БЕЗ ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ

Крачи човекът по пътя си и скубе горите...
А как ще диша човечеството без гори?
Слиза твоят стихотворен Христос и скубе добрите.
А как ще живеем без добри?

Тъй си отиват последните бохеми-поети –
поредната крачка се оказва на онзи свят.
Тъй – без кариера, без стихосбирка, без проблем,
току-що вървяха, а вече съвсем не вървят...

Плаче сърцето ми за сърцето ти, всичко побрало;
така се пръскат сърцата, когато дават урок.
Даже скубят горите – там, на билото, като надежда бяла,
недостъпен за безкрилите, твоят козар е бог!

  Йордан Кръчмаров се нареди сред князете на духа, които започват да живеят едва подир смъртта си. Мир на праха ти, повелителю на небесните стада!

  БЛИЗКИ, ПРИЯТЕЛИ И СЪСЕЛЯНИ

От Възпоминателния лист на Данковите съселяни

Интернет-форум**

16 авг. 2006, С'est la viе:

   Цитат:

  Искам предрезгавял от недоспиване или дявол знае от какво човешки глас. Искам един глас, който ме кара да влизам в диалог с цялото човечество, но от точните координати на Добруджа. Вярвай, отстрани повече неща виждам в този, вече не-йовковски, добруджански нрав на сърдечност, лек песимизъм и преклонение пред природата. Страшна сила е тази твоя Добруджа! Хваща те леко, доскучава, изглежда еднообразна и дива, ала отдалечиш ли се, разбираш, че е могъща в привидната си пасивност, че само тук слънцето е така близо и така непоносимо тъжно червено. Мен Добруджа ме свързва много повече с изгрева и залеза, със звездите и движенията на морето в августовската мараня, с преходността на човека, с поезията и калта от всяка друга област на земята Българска.

  Това, Жоре, си вече ти. Това го виждам само в "Крайпътен ресторант"***. Нарича се усещане за... мъж. Дано не ме разбереш криво. Адски много ми харесва. Бъди здрав! 

23 авг. 2006, tisss:

  – Странни неща се получават, мила С'est la vie. Като тегля черта под изтеклите дни, месеци, години, десетилетия, с изненада откривам колко нерви, колко безсънни нощи съм пропилял заради неприятни типове в моя живот. И по-жалкото – как нехайно съм пропускал да река добра дума, дори само "Благодаря!" на нежния, истинския приятел край мен.

  Огромна грешка. Непоправим пропуск... Виждам, две са само участията Ви дотук в този форум, пък и изобщо; и двете – с добра дума. Като опитвам да си изясня защо тъй съм се отнесъл към Вас в тези два случая, имам нескопосно оправдание като за пред себе си: било е от опасение да не ме сметнат за самолюбив, да не ме вземат за персона, която крещи и тръпне да я отличат. То ще е вероятно и част от причината да не Ви отговоря досега – неприязън към грандоманията, отвращение към полагането в рамка (дори най-изящна да е тя) около представата, че съм просто син, внук, правнук и праправнук на простосмъртни българи.

  Когато от най-ранно детство си живял сподирян от фразичката "От теб, мама, стока няма да стане", какво да очакват! Гледам ярко осветени от общественото внимание и благосклонност личности, но пожелае ли някой да ме направи уязвим, готов сълзи да рони безпомощен човек, най-лесно е, като ме хвали... Ненавиждам се в такъв момент. Зареждат ме с енергия за живот отрицанията, гневното скърцане със зъби, едва-едва прикритата ненавист, откровената наглост на грандомана и самовлюбения. Ето текст, роден от видяното през стъклото на рейса Балчик-Гурково в далечната 1972 г., който по друг начин, но малко по-прегледно казва това същото...

ПАЛЕНЕ НА СТЪРНИЩАТА

Видели ли сте лете как пробива
след огъня най-острата трева?
След жътвата – като пшенична нива,
и аз така се учех да раста.****

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 20 uli 2021

Илюстрации:

- Данко, вероятно пак някъде край морето.

- От възпоменателния лист за смъртта му.

___

* Донесли го през есента на 1988 г. на връщане от Гурково и Тригорци дъщерите ми Вера и Надя. Нямам представа кой е авторът на тази реминисценция от картина, образ, ритъм, словесна мелодия, характерни за Данко. Некрологът, отпечатан върху лист формат А-5 лошокачествена хартия на явно допотопна преса за плосък печат тип "американка", на която обикновено се печатат бланките за фактури, е знак за обич, с която се ползва сред обикновените българи този така непрегледно кротък в бита си голям Български поет. После се появиха пъстрите птици с лавровите венци, да повъздишат прочувствено: "Ах, какъв Поет, Боже мой!" Човешки работи – да се смееш ли или да плачеш!

  Между другото, когато преди години, през август 2014 г., подир нощ, в която преспахме на голата земя в двора на селската къща в Тригорци, отведох приятеля от юношеските ни години Тодор Ряпов в съседното Гурково да му покажа къщата на Данко, посрещна ни тумба цигани, настанили се тук. И като попитах знаят ли, че това е къщата на известен Добруджански поет, изгледаха ме със самочувствието на оскърбени: "Че кой пък е тоз Данко, тва си е нашто къща!" Та приятелят ми – инак сдържан, кротък по нрав, процеди една нашенска ругатня през зъби; наложи се да го предупредя да си замълчи, да не си създадем неприятности. После в селското гробище на Гурково открих почти веднага (вероятно усетът ме е водил) гроба на Данко – занемарен, обрасъл с тръни и храсти.

  Чуто в първите години след смъртта му: леля Керанка, майка му на Данко, завещала дома и дворчето за музей, където да се съхраняват малкото лични вещи и ръкописите на Данко. Толкова по темата за китките, всенародната любов и нашето типично българско умиление към поета! И това не е само с Данко. Гърците белязали всеки камък, дето седял уж някой древноелински бог, херой или човек от легендите, ние ровим в пепелака над четири метра натрупала се осемхилядолетна история, и сме си такива каквито сме си. Няма друг като нас, и това ни е може би една от най-свежите черти като народ, свикнал да търпи от инат и да си слави преди всичко тираните, грандоманстващите управленци, тарикатите във всички сфери на живота. 

** С'est la vie ми е колега от пловдивското училище. От двайсетина години живее в Монреал, Канада. 

*** Разказ, писан, когато съм бил едва 17-годишен, не особено силен ученик в пловдивската гимназия.

**** Последното, заключително четиристишие от сборника "Сутрин рано" (1983). Прибирах се от Балчик към Гурково, когато вдясно от междуселищния полупразен автобус току покрай старото турско гробище преди съседното умиращо село Брястово (някогашното Тартамуш, което на турски значи бряст) тъкмо бяха вече запалили стърнищата преди есенната оран, това наглед простичко четиристишие прозвънтя у мен тогава, а сега ме връща към печалния спомен за Данко и цял низ истории, когато пешком двама млади мъже, жадни за приключения, сме се прибирали в Гурково от плажовете между Балчик и Каварна. Бел.м., tisss..