ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (279.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (279.) 

  Колко е самотно и глупаво да си арменски писател в Америка! Уилям Сароян (1908-1981) 

  03.07.2001. ПИЯНСТВОТО НА ЛЕСНИТЕ ДУМИ

  От текста, може и стихотворение да се нарече, "Писмо до Димитър Кирков":

    В предградията на нещата винаги съм бил,
     а никога не съм ги завладявал... (Из "Цигулката на Енгр").

  Приписки около прочита на издадените през 2000 г. две книги на Владимир Янев, и особено: "Цигулката на Енгр": литературщини, дестилиран (триж претакан) снобизъм, митологизиране на пиянството буквално като героизъм. Цитатничество, въведено в качеството стил, демонстрации на рутина и начетеност заради самата демонстрация: да каже нявга народът: Бре-ей, то много чело, много знай! Всезнайство: авторът има отговор на всички световни въпроси, т.е. "Цигулката" е като готварска книга с готови рецепти за прилежната домакиня.

  "Остроумия, зад които е мрачно" (с.37 от книгата "Съдържания" – сборник с нещо като разкази, "нещо като нищо на света", да се възползвам от остроумното заглавие на Уилям Сароян. Пак от тази чудна книжка: някой тип... "искаше да го измъчва или – по-точно, да види как се преструва, че се измъчва" (с.44). Това пък какво ли иде да ни каже! Чета и, ах, каква чудесно напудрена дълбокомудрена проза! Всъщност, то не е проза, а претенция за изключителни постижения в сферата на изящното слово. Лице виждам или строгия лик на пишещия; чоглаво ми е заради него: чист, готин и толкова непокварен! Виждам открит, откровено любознателен за света характер. До дълбоки старини (обикновено този изключителен модел образцови личности живеят по 110-130 години) винаги носят детското у себе си, като документ за благонадеждност в тези супер сурови времена; просто все някак не успяват истински да се отчаят, и страдат именно поради тази причина: животът някак все ги заобикаля-заобикаля, обгръща ги, ала без дори да ги докосне – както зелева пеперуда, носена по течението на Марица. "Животът с грубите лапи челични" като че ли внимателно се е погрижил да не изтрие пеперудената им окраска*, прашеца от нектар, вкуса на амброзия, който излъчват за наша радост.

  А не ми е под ръка книгата "Великият Гетсби"; под ръка ми е може би най-хубавата книга на Ърнест Хемингуей, издадена посмъртно, та тук ще се задоволя с по-обширен пасаж от господин Хемингуей за Скот Фицджералд... Университетският преподавател по литература доц. или вече проф. Владимир Янев заслужава този жест на внимание. Признавам, пристрастен съм към някогашния състудент Владко Янев (1950), какъвто го познавах в реалността, та не мога да не се отнасям със симпатия към усилията му случайно да не излезе, че е масивен, а не игрив и занимателен. Имам сериозна лична причина поради жест преди двайсет и три години (през 1984 г.), когато ми позвъни по домашния ми телефон само за да ме окуражи; смяташе, че съм отчаян и подтиснат от пасквила, които бе публикувал за едничкия ми сборник стихотворения "Сутрин рано" някой си Свилен Панков, син на шеф от БКП в Бургас; Свиленчо нито съм срещал, ни съм имал честта да познавам поради отвращението у мен да се мотая из средите на пишещите братя и сестри в моя Пловдив. Такъв жест не се забравя! Затова, и да няма никакви илюзии помежду ни, ще кажа ясно: Ами не си падам по прозата на Владимир Янев; харесва ми човекът, артистичният колега у него. Студентите му от Пловдивския университет имат лудия късмет, че именно той им преподава Българска литература. Изкушава ме някой дъждовен ден да си залепя изкуствени мустаци, могъща брада на крепостен мужик от матушка Русь, и оборудван с много тъмни слънчеви очила върху зъркелите, "да вляза тихо, кротко да приседна" в залата, където доц. или проф. Янев свещенодейства – говори нещо разпалено, ръкомаха, горещи се, преживява чуждите сюжети, както вероятно и самите автори не са ги преживявали.

  Та ей го въпросния пасаж, който не знам точно защо, но мисля: приляга плътно към представата ми за този почти мой връстник и съгражданин филибелия: "Талантът му – пише Папа Теди** в увод към главата "Скот Фицджералд" в "Безкраен празник" – бе тъй естествен, както шарките от прашеца по крилата на пеперуда. Едно време той не разбираше това, както не го разбира и пеперудата, и не забеляза кога прашецът му се изтри и шарките избледняха. По-късно разбра, че е с повредени крила, разбра и как те са устроени и се научи да мисли, но не можеше вече да лети, защото любовта му към полета бе изчезнала; можеше само да си спомня как непринудено бе летял по-рано".

  Не зная как изглежда за посветилата се на филологическата наука днешна младеж, но ми е интересен у г-н Янев този романтичен стремеж от гледна точка на понятието "инфантилен" (вдетинен, вдетинил се), обаче не в назидателен, а във възможно най-добронамерен смисъл. Защо, например, някой желае да изглежда по-едър, по-умен и по-авторитетен; досещате ли се?! В сборника "Съдържания" преобладават текстове, претенциозни до немай-къде, и пак авторът някак не е успял да развали от снобизъм очарованието на онзи чист, бедняшки, естествен, наивен, честолюбив, докачлив, тъп, глуповат и щастлив в ориенталщините си Пловдив на крайните махали и беднотия.

  Всички ние, родени и раснали тук, в древния Пловдив, сме негови рожби, и аз съм радостен, че Владко ми е съгражданин, а и аз се явявам съгражданин на много велик български поет, писател, публицист, учен, общественик и човек, "способен на мощни пристъпи на справедливото си възмущение".***

  "Истинската история на Христос и Юда" от текстовете е, подозирам, упражнение по софизъм, риторика за доказване на всичко и нищо, всеядност, макар устроена върху една от великите притчи в дзен-будизма. Многозначителност, дотолкова обширна, че преиначава и обезсмисля философията на дзен, в случая – послание за предателя и предателството. А най ме изкефи, че авторът сам си вярва и личи колко е доволен от себе си точно когато плямпа кощунствено. Ами да, още един "пехотинец с маршалски жезъл в раницата"****. И какво от това! И какво толкова! Литературата е и веселие.

  Не съм хич сигурен изкуството, конкретно художествената литература, какво е; има талантливи личности, на които това им е ясно, и затова изглежда ходят по площада с угрижено вдъхновено лице, избират най-подходящото място за мраморен паметник, който да ги увековечи за бъдещите поколения прозорливи тълкуватели: да речем, в снежнобяла тога със златисти ресни по краищата и широки дипли, лъчезарни, мъдри, мъжествени в лице и стойка, достойни за почит и възхищение. Ала защо си мисля, че има някой по-велик и по-значим от онези, които ръкомахат и възгласят патетично от трибуната, монтирана през нощта на площада специално заради официалните лица и философи! Въпросът е: Как нему да внушим колко именно от него самият наш живот зависи; пък и всички ние, ръкомахащи и сладкогласни оратори, именно нему дължим преди всичко уважение и справедливост. И това, драги мои мили автори на сонети и японско хайку, е обикновеният простосмъртен човек, а в нашия случай – униженият и оскърбен от калпавите, нагли и алчни управници Простосмъртен доверчив българин.

  Не е ли тъй!

  Сред анархистите, казват, имало известни доста чисти, високо морални личности. Това оправдава ли анархизма, отрицанието на всякакви там форми за организация? Любопитна ситуация: Юда и Христос хвърлят чоп (жребий) кой от тях да е Предател и кой – Светецът (с. 91). "Истинската Идея не се нуждае от Организации. Организацията е лъжа – колкото по-съвършена и по-мощна, толкова по-вредна" (с. 93). Задъхах се!!!

  И по-обширен пасаж накрая (с.109), който звучи като просветление, та преспокойно мога да го отправя към автора на книгата: "А самият ти се увличаш от пиянството на лесните думи, пронизват те тръпките на инфантилния ти възторг".

  Колкото до великите Руски писатели, до спорове, възторзи, най-паче и общуването с тяхната атмосфера... тук нищо не мога да река, освен да завидя на Владимир Янев, ама ей тъй, най-приятелски, най-смирено. И между другото, макар съвсем накрая: да си призная, че някога, като студент третокурсник, и аз се изкуших, нанизах през 1970 г. три дузини сонети с претенция за поетически майсторлък, и не само писах, а с царски сонетен венец цъфнах пред жилището като за изпит и оценка при такъв един майстор на изящното слово, като всепризнатия тук от всички нас Атанас Далчев (1904-1978). И знаете ли какво пък ми рече учтиво поканилият ме в спартанския хол Атанас Далчев, стрелкайки ме любезно иззад очилата си с доста силен диоптър? Рече ми простичко: "Млади момко, не ви съветвам да си изнасяте кухнята на площада". И доста неща още рече; спомена "Голото цвете на твоите устни" на Стефан Маларме, за който напомнял стихът ми "Под стръмната умора на бедрата ти" от писания в казармата край Хасково текст за мераците на ефр. Бояджиев към една знойна и влюбена в друг Ема Попова.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 14 oct. 2020 

  P.S.: "Пушкин не си блъскал ума как трябва да обича народа си, не се учил на това. Той се оказал самият народ, без да изгуби аристократизма си, но и без да изневери на индивидуалността си" – Ф. М. Достоевски (1821-1881).

___
* В шедьовъра "Великият Гетсби" на Скот Фицджералд има текст, в който – ако се не лъжа, авторът ползва пеперудата като метафора, когато коментира главния си герой.
** Така се обръщали към Хемингуей близките и приятелите му.
*** Цитатът от ироничния роман "Параграф 22" на Джоузеф Хелър, с. 73, бълг. изд., ми се навираше в очите, докато четох текстовете на Вл. Янев.
**** Девиз на Руския маршал Александър Василиевич Суворов (1730-1854) от епохата на Наполеоновите походи, за когото се твърди, че е с българско потекло от т.нар. Волжски българи, вж. https://inspiro-bg.com/balgarskiyat-gen-sred-ruskiya-elit/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (278.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (278.) 

  Започнах да пиша на първо място, защото очаквах всичко да се промени, а исках в писмена форма да имам нещата такива, каквито са били. Уилям Сароян (1908-1981) 

  23.06.2001. СТУДЕНОКРЪВНО НЯКАК СИ ОПИСВАМ

  Вижда се колко им е нанагорно на онези, които изгубиха в изборите; разбираеми са вайканията, понеже свикнаха да живеят в охолство, слава и власт над нацията. Доста беззакония натвориха, умножиха богатствата си и простолюдието прогледна, почнаха да си говорят нашите българи: "Тези са по-лакоми и по-горделиви и от комунистите". Нетърпимо е не, дето толкова са разбогатели, колкото надменността им да размахват назидателно пръст над главите на обикновените хора, да говорят от името на закона точно хубавите хора, които умножиха беззаконията в България. И ги катурна народът, търкулна ги от връо, та баш у дерето със змии и жаби, па се завтече да слуша речите на Оногова, дето си дойде с чистак новички празни куфари от Испания да ни напомни старата царска мечта от времето на дядо си Фердинанд и на татко си Борис, па и на прабаба си Клементина за уредената пшенична, овощна и зеленчукова доходоносна България, цъфтяща и връзваща, възродена в нравствеността нация от трудолюбиви и предприемчиви стопани на своя имот.

  И народът се показа като дете, което – уплашено, излъгано, изоставено, повярва на новопоявилия се месия. А нашите многоучени хора: политолози, журналисти, водачи на партии, писатели – и те пообъркани, не проумяха отведнъж, че народът има нужда от вяра и надежда за нравствен живот; а тези се държаха с него като вечеряли с Бога. И стана непоносимо повече така да нацията да мизерува в бита и триж повече в духа. Симеон нищо не каза, все отлагаше преките отговори, ала простолюдието усети, че е различен, че – най-малкото, не е от пасмината на дребните кокошкари; приказките му са в друг стил, а и отиде да го видят как влиза в храма да цуне ръка на патриарха, да палне свещ пред иконите, да стои смирено и чинно сред множеството зад владиците по Великден. Това първо стори той и сетне се държеше повече не като съдник, а като благ баща и смирен умен човек. Никого не нападна, не унижи, та помислихме, че не е толкова лесен, няма да им се даде да го вкарат в техните ядни политически спорове и ежби. Фарисеите на Иван Костов хвърляха кал по него – замеряха го с присъщата им просташка воня, а колкото повече се горещяха и му се дразнеха, и му се присмиваха, и го обвиняваха, че не разбира българските ни работи, толкова по-мил ставаше този уравновесен на унижените и оскърбените, новопоявил се месия от далечна Испания.

  По същия начин и ние бяхме отпъждани от държавата, та намразихме заради онези злобни и отмъстителни хора отечеството си дори. Видяхме ги какво натвориха, а пък те гръмко ехидничеха: Дайте доказателства като за пред Съда, не ни бъбрете празни приказки. Няма кой да ви слуша празните приказки... България е малка, тук всичко се вижда и знае, и няма скрито покрито. Но Прокуратура, Съд, съдии са все техни хора. На кого да се оплачеш! Налетя тъмносиня напаст като мароканския скакалец: изгриза, опоска до корен каквото ни принадлежеше, и на всичко отгоре весел, присмива ни се мароканският скакалец и ни говори с гласа на Александър Божков или друг някой, до уши вечно усмихнат (то му било гримаса) Стефан Софиянски: Е, ми няма по-кадърни, някой вижда ли по-честни управници на нашата майка България?... Не виждате, нали!

  Лицемерието на комунистите не сме забравили, тези надминаха и онова лицемерие. Приятно е някак след изборите да ги гледа човек така объркани, направо ошашавени, щурат се насам-натам: разнебитена команда, начело със своя Командир, притеснени, че може и да не са недосегаеми, може би и ще им се наложи да отговарят за греховете си. А на Командира поясът му се влачи, нищо, че пак се зъби, пък и мъчи да се изкара по-чист и от момина сълза, в булчинско снежнобяло. Доживяхме разтревожени да ги видим. Хайде, вапсали се в синьо другарчета-колибарчета, стягай дрешки за пандиза!

  Не зная какво ще се случи оттук-нататък, възможно е пак да сме излъгани, но нещо коренно се променя: народът вече като да излиза от апатията. Е, че това малко ли е?!

  24.06.2001. 

  Еньовден, рожденият ден на Йоан Кръстител или Йоан Предтеча, онзи, дето върви пред Иисус и с гръмовен глас говори: "Иде подире ми Онзи, Който е всъщност преди мен, на Когото съм недостоен дори връзките на сандалите Му да вържа". Нещо в този смисъл. Което Христос със своя естествен и по-тих глас нямало как да каже. Нали не можеш сам пред себе си да крачиш, и да надуваш фанфари: "Елате! Елате ме вижте!" Гарваново око, все гарванови работи го интересуват!* Изкушавам се да съм другаде, ала при себе си съм и не мога да се отдалеча от корена, от низината, от себе си. Най-страшно ми е, когато си помисля, че никому не съм нужен; животът като бързей тече-изтича, влачи шарении, суети, а аз усещам често какъв мрак е извън любовта, извън приятелството. Да прокървяваш от време на време за някого другиго, не за себе си – може би това е най-разкошното сега и тук. Да откриваш, че другите са ти важни, не ти естествено; защото много повече страдат от теб, а ти... какво си ти?! Ти си само един препинателен знак в този свят, фалшиво отронен звук в космичната му полифония.

  В предговора си към книгата "Боливар. Един континент и една съдба" авторът Хосе Луис Салседо-Бастардо цитира мисъл на Йохан Волфганг Гьоте (1749-1832)**. Та ето я тази странна сентенция: "Това, което не можеш да постигнеш, те прави велик". Бих я отричал въз основа на низ логически аргументи и разсъждения, но парадоксалното все пак ми изглежда по-вярно: интуитивното дяволче, седнало по турски в дъното на подсъзнанието ми, ми нашепва, че всяко духовно величие се осъществява именно в ситуациите на унижение, и оттам пък унижението е майка на най-смелите ни мечти.

  28.06.2001. 

  Видовден. На този ден се ходи при онзи, когото си ранил, обидил, ощетил: смирен, да го погледнеш в очите и да помолиш за прошка. Чуден празник на нравствеността и човеколюбието – което е всъщност едно и също. Който е нравствен, няма как да не е човеколюбив. Както и друго е вярно: човеколюбивият е нравствен: и да е бил преди наранен и ядосан, прощава, не гони до дупка, не къса плът, не хапе, не кърти зъби, не убива, не постъпва, както Вехтозаветният девиз, възприет от исляма, ни препоръчва. Ах леле, колко омраза помежду ни; и ятагани свистят, куршуми пиукат край ушите ми! Ала въпреки писъка и протуберансите на омразата студенокръвно някак си описвам.
Някогашният скъп приятел на БСП и аленочервените родни ръководители Слободан Милошевич го отвозили със самолет до военно селище на НАТО, отстоящо на 40 км. от Хага, където в близките дни ще бъде изправен пред Международния трибунал като военен и политически престъпник.

  Прецедент изобщо в сферата на правото, Хагският трибунал е създаден през 1993 г. за съдене на световни престъпници. На Видовден 1914 г. е застрелян, убит в Сараево австро-унгарският престолонаследник и този показен разстрел е всъщност начало на Първата световна касапница през ХХ век. Какво са виновни милиони мъже и жени от двете страни на фронтовата линия, та трябвало да бъдат осакатявани и умъртвявани чрез намушкване с щик в корема или разфасоване чрез фугасни бомби и артилерия? Ако ли попиташ историците обаче, всичко прилежно ще обяснят и в крайна сметка ще научиш, че няма на този свят невинни. Невинни са само неродените, ама и то – ако се поразмислиш, не е толкова сигурно, та всеки отделен случай подлежи на съмнение за умисъл от страна на онзи, който от нищо сякаш расте в утробата на бъдещата майка.

  Постиженията на 36-годишния през 1966 г. Емил Калъчев в разгара на Т.-Живковото партийно строителство на новия социализъм и на бъдещия уж качествено нов човек:

  1) Че човек не се ражда враг, т.е. Емил оборва фактически една от аксиомите, върху които се основава класовата омраза – термин, насаждан от комунизма като идеология на практика от 1917 г., па и до днес в метастазите на посткомунистическите общества, в новоименуваните у нас нео-комунистически центрове БСП, СДС, Демократическата партия на Стефан Савов. Мозеровото БЗНС (едно-едничко от шестнайсет Безенесета), Ахмед-Догановото етническо на практика Движение за права и свободи.

  2) Че като автор се е вглеждал съчувствено и с разбиране към човешката драма на т.нар. народен враг, защото личната участ на погубения от дива омраза живот просто крещи от страниците на романа "Дочакай деня";

  3) Че книгата зове за човечност – нещо противоречащо на партийния фанатизъм и нагла праведност не само у комунистите; видяхме го този фанатизъм като стил най-ярко и най-противно изявен у хардлайнерите на СДС, та ще се изпоядат помежду си...

  4) Че сюжетът разбулва суровата истина за първобитните типове по строежите на социалистическата държава, а и снема табелата "Ние строим пътя, пътят строи нас!"

  5) Че показва начините, по които у нас масово се е провеждала колективизацията в селското стопанство. Не че тази истина не е била известна, ама това, доколкото ми е известно, е първият сполучлив текст за обглеждане отвътре на драмата у стопанина в периода на колективизацията, а не плакат от позицията на т.нар. партийна правда.

  Романът "Дочакай деня" внушава: Моля, не си играйте със съдбата на човека! Не го мачкайте, не му натрапвайте готовите си генерални решения за личното му щастие, не му навирайте безогледно в очи умозрителните си идеи за живота и света! Оставете го сам да решава; коренът, генът и творческото начало (ако го има у него) ще подскажат личния му път в живота. Такава една теза воюва с манипулаторите над цели нации, с разпоредителите над съвести и съществования, с бетонното самолюбие на партийни галеници и шмекери не само от времето на Леонид Брежнев и Тодор Живков. Едва ли 36-годишният Емил Калъчев е предполагал каква буря си е поръчал. Тук, разбира се, е нужна значителна доза чистосърдечна наивност и неразбиране срещу каква злобна, мракобесна, идеално смазана с потрошени кости, поломени съдби и съвест огромна машинария се оказва. Това е 1963 г. – разгара на концлагерите, където пребит с тояга полумъртъв концлагеристът е подхвърлян за храна на освирепелите от глад прасета. Буквално! Мога с часове да преразказвам ужасии – от превръщане на човека в леден къс, заливан с вода при сибирски мраз, до перверзии над човешкото съзнание. Едва ли, като употребява думите "подлец" и "мерзавец", съвременният българин е наясно с етимологията им (Етимология – дял от езикознанието за произхода на думите, и как форми и значения се менят с годините.), която етимология води пряко към заведения за т.нар. неблагонадеждни елементи при соца. Подлецът с кофа или маркуч полива, а мерзавец е завързаният гол за побит в земята дирек, когото подлецът залива, докато вкочаняса, докато се превърне в леден къс, докато пукне от студ.     

  Такъв наивник през пролетта на 1981 г. бях и аз. Наивник бях и през 1990 г., когато за само няколко месеца повярвах, че партийният фанатизъм и грандомания наистина си отиват от нас. 

  Когато прочел ръкописа на романа, независимо че Емил Калъчев бил приеман като свой в тези среди: работи в партийното издателство "Народна младеж", пише романа си по сключен договор, което за мен означава – по поръчка, шефът на издателството Дико Фучеджиев (1928-2005), един от нашумелите успешни соц. белетристи по онова славно време, се държи като човек, решен да премълчи личния си коментар, но дава на Емил да разбере, че да пише за колективизацията чрез придържащ се към фактите начин, не е препоръчително, нито е безопасно. И естествено договорът е разтрогнат.

  Година или две по-късно книгата се появява като продукция на едно провинциално издателство – пловдивското "Христо Г. Данов", където сърцати хора явно рискуват с парещия ръкопис не само служебната кариера. Десетина дни романът "Дочакай деня" е по рафтовете на книжарниците, след което книгата е иззета по нареждане отгоре, от централата на партийните копои, като Георги Джагаров (1925-1995) и пр. стари кримки на Партията, като Тодор Павлов (1890-1977), да кажем. Редакторът на "Дочакай деня" Георги Стоянов*** е пренасочен към друга работа, макар до момента да бил партиен секретар в пловдивското издателство. Художникът на титулната илюстрация Христо Брайков, дотогавашен отговорник по културата към ЦК на БКП, е смъкнат от високия пост и пратен в седма глуха. Авторът е моментално натирен и остава без работа.

  Преди това обаче Емил има драматичен разговор с тогавашния шеф на окръжната партийна организация Дража Вълчева (1930-2016)****, с която ги свързвала младостта им в някогашно Карлово. "Е! Как можа да ги напишеш тези работи!" – изнервена рекла любовницата на Бай Тошо другарката Вълчева. Има тук елемент на тщеславие, но ме озадачава, да не кажа, възхищавам се на настойчивостта на Емил, предложил отново за печат и пак в същото издателство ръкописа си "Дочакай деня", в шест или седемте месеца преди събитията от лятото-есента на 1989 г., като първа книга в сборник с още два негови романа – "Носач на взрив" и "Прощално за времето на самотата". Влиза в печатницата в началото на юни, излиза от печат на 25.IX.1989 г. И пак същата реакция! Този път книгата не стига и до книжарниците. Застоява по складовете на ДП "Печатни произведения" из цяла България. Приятел от Търговище успява да задели стотина бройки, звъни на автора да отиде да си ги прибере, да ги изкупи. Останалият тираж от общо 20 137 екз. на сборника с романа "Дочакай деня" на Емил Калъчев е пратен във "Вторични суровини" за претопяване. Аутодафе на книга, която съдържа истината за едно от най-срамните деяния на Червената власт в България. Забележете, това става година след славния за устроилия се успешно сред сочните ни капиталисти партайци Десети ноември и ние – асъл простодушни прости българи, екзалтирани припявахме на Васко Кръпката "Комунизмът си отива, о йе-ес! Комунизмът си оти-и-ива, ехачка-а!
Бленувахме: комунизмът си отива, и след като дори БКП се преименува, фанатизмът и грандоманията вече не са манталитет и стил, зает от Маркс, Ленин и Сталин, а нещо друго: демократичен модел на обществени взаимоотношения.

  Студенокръвно някак си описвам тези факти, но зад тях са завъртени много съдби, страсти, странности, присъщи на културата и изкуството у нас. В 1989 и 1990 г., мисля си, когато комунизмът като водеща теория по-скрито или явно вече даваше знаци, че слиза от историческата сцена, тайно и трескаво са копаели новите, по-удобни укрития и траншеи за предстоящите новобогаташи, за появилите се буквално из небитието за една нощ наши родни капиталисти и готини демократи Какво толкова би ги притеснил червените гробокопачи на моята България някакъв роман от провинциален писател? Е, добре! Вижте ожесточението, вакханалията, дивата еуфория от същата тази 1989 г. и последвалите я десетина години на бурни обществени преображения! Кой разпиля народа на парцели и партийки – само фиктивни партии с гръмки имена и войнствени декларации. Тези нови демократи – сега вече все повече се разбира! – мътеха тинята, тях обслужва всичката онази отврат: мутри, простащина, чалга, шоумени на гаврата, наркотици, фалшиви застрахователи, показни убийства, насилие, насилие и насилие, обезличаване на културните институции, на училището, срив на възпитанието, срив на семейството като институция, тотален срив на нравствеността в невиждани досега у нас мащаби. Българите все пак не сме нация еднодневка, а сме нация с духовна мая заквасена!  

  Свършиха си работата – присвоиха, каквото можаха да докопат от общонародната доскоро уж собственост, сега могат и да огласяват колкото си щат списъци на верни ченгета, безкористни доносници или храбри социалистически разузнавачи в чест на собствения си унижаван до смърт народ.

  01.07.2001.

  Прозата на Емил Калъчев – впечатления от разказа "Тончовци" и романа "Дочакай деня"... Аромат на угнила горска шума, на планина, на снежни преспи и подгизнала камениста пръст, потни тела, цигарен дим и дъсчени бараки, обитавани от жизнени, шумни несретници, които – бягайки от миналото си, тук, на обекта, ще открият своето оскъдно, изстрадано щастие. Те са си хубави ей така, с илюзиите си. Едновременно наивни и присмехулни, пък всеки е затаил драма. Ненатрапчиво и без интелектуална предвзетост, сякаш е един от тях: приема ги с обич, каквито са, опитва да ги разбере, рядко се случва да осъди някого от тях, и то е непряко, а осъждане чрез внушение.
"Тончовци" е може би най-хубавият разказ на Емил. Свеж. Разказва минали работи, но показва, че добрата, честно написаната литература не губи стойност, при каквито и обстоятелства, през каквито и перипетии да минава по пътя си до читателите.

  Хуморът надделява. С обична ирония са осветени отвътре образите на назованите: Тончо, Киряк, Милан, Стамат, Дългото, и неназованите. Това за мен е психологически изпипано платно на т.нар. бачкатори, хора от кол и въже, от плът и кръв, от грехове и мерак, които трудът облагородява, без да ги прави светци. Рисувано е с едри мазки и на места ми напомня прозата на Михаил Шолохов: "Разораната целина", например, но е наситено това платно с нашенски колорит, с българско светоусещане от времето на 50-те и 60-те години на ХХ в., когато както написа роденият в Добромирка, Габровско, наметнат с работническа ватенка Пеньо Пенев... когато се наливаха основите на една неосъществила се – може би и изобщо неосъществима, но ужасно красива мечта за общество на Свободата, Братството и Равенството.

  Киряк е бивш семинарист. Мерак му е да стане бригадир. Милан е новобрачен, към 25-годишен. Ражда му се момченце... Дългото е 40-годишен, за пари е дошъл; бяга, за да не плаща издръжка за извънбрачно дете.

  Харесва ми сцената, когато Стамат и Дългото дежурят през нощта, а навън е порой и двамата, фиркани, се ловят на бас дали реката ще ги отнесе барабар с бараката, в която са се сврели...

  Ето я и конкуренцията – млади прилежни, нахакани момчета. Наричат ги чапайците. Идват с бригадира си на обекта... Ето го и новодошлия ръководител инженер, дошъл да смени бившия, уволнен дисциплинарно заради далавери. Ето я и готвачката – 19-годишно моме, окумуш, хубавица. Любовта на готвачката връща Дългото на обекта.

  Стамат, към 40-годишен, връстник на Дългото, бивш магазинер в бакалски магазин, е образ на любовчията-коцкар, мор за женското сърце и женски блянове за опитомен добитък...

  Бившият отец Никодим, с петте си щерки и двама сина зад гърба, тръгнал по обекти пари да спечели за къща – дом на всеки от синовете, па го повлякъл самотният живот на бекярин (стар ерген) и "забравя" да се върне у дома си, тук му е по-мило...

  Всички тези хора Равнината, разбирай: несретният скучен живот, ги е изтласкала в планинското усое, сякаш да се пробват кой колко струва. В този казан от характери и съдби стават явни и дребните слабости, и тежките грехове, но то е и оздравително, и пречистващо събитие за силния характер.

  Бурята иде да напомни, че току-тъй оттук не можеш да си отидеш. Тръгват си Тончо, Стамат и Дългото, решени веднъж и завинаги да скъсат с обекта, с това по лудешки амбициозно прокопаване на тунел през каменната гръд на планината. Тръгват си, ала се връщат. Оказва се, човек от къде е ще избяга, а от себе си не може да избяга. Щом сърцето е тук: на обекта, при калта, пороищата, усилния труд, безсънните сиви нощи, когато щастието прелита наоколо и не го виждаш, само усещаш пърхането на крилата му като собствения си пулс...

  Романът "Дочакай деня" е правен чрез съвсем друга бленда; това е сдържан, строг разказ, обединяващ криминалната история (убийство, бягство от концлагера, бягство през границата) с печалната нежна мелодия на изначално обречена любов (Желяз и Евдокия). Четейки за двамата нещастни влюбени, няма как да не намразиш до смърт комунизма с всичката сила на нараненото сърце. Не знам за друг тип читатели, но за мен това бе точно: преживях го този литературен сюжет като емоционален потрес.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 oct. 2020

___
* Гарван – регистрирана на мое име фирма ЕТ през пролетта на 1994 г. за книгоиздаване.
** Паисиевата История славянобългарска вече седем години била преписвана и разнасяна по Българската земя, когато се ражда духовният ориентир на културна Германия. 
*** Белетрист на проза за българското село, от чийто творби ми се е вбило в ума заглавието "Хубавицата крадла", а повест ли бе, разказ или роман, не помня.
**** По това време Дража Вълчева (1930-2016) е кандидат-член на свещения кръг партайци около Тодор Живков (1911-1998), неговото Политбюро, огненият стълб на властта в България. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (277.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (277.) 

  Мистър Гроган затрака на апарата. Отговориха му и той почна да пише телеграмата на пишещата машина. Но докато пишеше, заговори тъй гордо и енергично, че на Омир изведнъж му стана драго-драго.

  - Искат да ме изхвърлят! – викаше той. – Мене, най-бързия телеграфист в света! Аз предавам и приемам по-бързо и от самия Волински, и не правя грешки. Уили Гроган! Името ми е известно на всички телеграфисти в света. Те знаят, че Уили Гроган е най-добрият телеграфист! – Той замълча и се усмихна на раздавача – момчето, дошло от бедняшките покрайнини, постъпило на работа едва вчера, тъкмо навреме!

  - Изпей още една песен, момче – каза старият телеграфист, - ние с тебе сме все още живи!

  Уилям Сароян, из повестта "Човешка комедия"*

  13.06.2001. СЛУГА НА ИЛЮЗИИ

  Владимир Куцаров: "В професионален план най-голямото ми постижение е, че сума главни редактори, издатели и други така силно ми завидяха на таланта в началото на демократичния процес, та напоследък вече не рачат да публикуват и едно редче, под което да стои моето име. Разбирам ги". И пр. от статията "Журналистически друмища, пътеки и съдби" в последния брой на вестник "Арт-клуб" (с.1-2 от май 2001 г.), която статия представлява изповед, един вид равносметка, като отговор на самозададени драматични въпроси от редица саркастични опуси в периодиката. Чета самоуверени наброски за трудния му живот, ала не му съчувствам на моя връстник и съгражданин. Изправя се пред мен така объркан, толкова ожесточен! Обичал Джек Лондон и Уилям Сароян; добре де, Сароян и мен ми е сред любимите автори. Но основното у великия американски арменец Владимир Куцаров като да не е усетил – любовта и шеговитата мелодика, утвърждаваща човечността.

  Владимир Куцаров бил талантлив? А сарказмът обезсмисля открития, които прави; напомня ми за герой от комиксите, така откровен в ожесточението – пък уж защитник на унижените и оскърбените, дотам непоносимо убеден в собствената своя правота, че отблъсква. Предполагам, не успява да се справи със свирепите бесове у себе си. Затова публицистиката му стои плакатно назидателна, плоска, липсва й дълбочината на истински страдащия. Всичко написано от него може лекичко да бъде отстранено с нежна ирония; та той е смешен образ, но не от типа на донкихотовците. В наивността му има безогледност и преиграване, присъщи на войнстващата посредственост**. Ех, казвам си: как малодушният наивен човек става слуга на илюзиите си, сам си погубва таланта! Речта му изобилства с прекалености, с непремерени изблици на отвращение и гняв, и тъй се обезсмисля; от прекалено засилване губи сила. Аз-аз-аз, откънтява от стила му на изразяване, аз и ние сме добрите, а онези отсреща са лошите. Бактън, бе! Аман от твоето самовлюбено "аз", драги мой незаменими великий писателю Куцаров!

  Днешната наша журналистика се задъхва от подобни гласове и не е чудно, че точно Владимир Куцаров местни пловдивски пишещи избрали тази година за председател на едно от петте отчаяно и люто враждуващи помежду си сдружения на пловдивските вестникари. Жал ми е за похабения от омраза талант. Пише "мразя алчността, лъжата, фалша, лицемерието", а за да надмогнеш тези форми на Злото, тъпичко е да мразиш, вместо да ги обясниш грижовно, внимателно; иначе сам падаш под тяхната власт.

  Израснах в среда, където кавгаджийските крясъци бяха част от ежедневието. Макар че не бих могъл да кажа както съседа над мен трийсетинагодишния Васко Новев: "Как да не ми е мръсен езикът бе, братче, като съм закърмен с тия наши псувни. Ми у дома това "Да ти еба майката" ние си го имахме вместо "Добро утро, здрасти, как си!" Усетя ли някой заканително да настръхва, вежди да ми бърчи и света да оглежда с мръсен блясък в зъркелите, мисля си: По-далеч от този болен мозък! На болния мозък са му избили балансите и нищо добро не го чака: ни него, нито онези наивници, дето му се радват. Край такива настръхнали петлета тълпата се сбира за сеир – вдигат пушилка, "гръм... трясък, яйце и орех, ах, недей! труд кървав, Боже, пожалей!" – както писал в чудесната поемка за селската участ изящният П. Яворов. И не само работа не вършат, ами създават си неприятели и между онези, които до онзи момент са ги съжалявали.

  16.06.2001. 

  Към осем часа снощи звъни ми по телефона Гошо Въргов, съседът – да дойдел за малко. За какво да дойдеш? – питам грубичко, и не точно питам, ами повече отказвам. А той: "Трябва да говорим по една работа. Удобно ли е? Да не си зает?" Не съм зает. Идвай! И след минута-две отивам да му отворя вратата.

  Открили му рак.

  Като отишъл за резултата от изследванията на стомаха, представил се за съсед на болния. "Вие какъв сте му на този човек?" – попитали го. И той казал: "Комшия ми е, лежи, на легло е. Прати мен да му взема изследванията, че съм му приятел". Човекът, известен тук специалист в тази сфера на медицината, поклатил глава: Не са му добри резултатите, ама хич не са добри. Ако решите, кажете му... Сам преценете дали да му кажете, но това за мен лично е стопроцентов чистокръвен, първокачествен рак. 

  Отърчава Гошо с епикризата при позната лекарка, при онази, която го насочила към изследванията. Разправя ми сега: "Седя аз, а пък тя е встрани от мен. И като прочете, спогледаха се с мед. сестрата и поклати глава, устните прехапа, демек: лошо. Ама не знае, че с крайчеца на окото аз следя реакциите й. Обръща се тя към мен, мило ми се усмихна, взе да говори как ще се оправя... че ще се оправя де, и все от този род. Пък аз й викам: Нали миналия път, когато идвах, ви казах: рак е. Не се тревожете, аз съм психически подготвен".

  Скочих, облякох се, отидохме в кварталното кръчме "Диксън". Усещам, не го свърта на едно място. Изпуших осем цигари за нула време. Аз съм на половинка бира, той – с неговата мастика, мешана с гроздова; не си чукаме чашите. Стори ми се кощунствено да му река "Наздраве!" Зад гърба ми ячка креслива компания от вечните махленски михлюзи: пляскат белот, гнусно се препира, естествено пак се псуват на майка, както обикновено. Говоря му тихичко на Гошо Въргов: Не трябваше да казваш на Дочка***; на нея не трябваше да казваш. И той веднага се съгласи: "Сбърках, че й казах. Само ще се притеснява, пък не е добре със здравето. Не знам как ще се справя сама жена". После заговорихме за предстоящите избори, за калпавите политици: че българският политически лъже-елит основно се състои от измамници и нагли тарикати, морално провалени хора. Казвам му по едно време: Щом имаш болки от месец-два, може да е в начален стадий. Ами да, сигурно е... това нещо е в началния стадий. Ще го изрежат, ще те тропосат, ще го запечатат туй чудо веднъж завинаги. Добре е, че са го хванали още от началото.

  Разбърза се. Тръгна да плаща сметката. Плати, и ето ни, вървим полечка двамата в тъмното. Ухае на липа. Нашият блок е на двеста метра пред нас; огрян от запалените по апартаментите крушки, напомня ми централния корпус на голям пътнически кораб. Минава ми през ум, че всички в кораба сме пътници за към Рогошките гробища. "Ей-й, онова лекарство, дето ми го биха там, голяма работа... – рече моят приятел внезапно обнадежден сякаш. – Ама така ми е добре сега на стомаха!" Ще се оправиш – говоря повече на мен си, – медицината напоследък доста е напреднала. И няма как да не се оправиш. Сигурен съм! Ще се оправиш, знам аз, ти си печен, че и какво ли не ти мина през главата! Няма начин да не се оправиш. И преметнах ръка през рамото му.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 oct. 2020

___
* Уилям Сароян (1908-1981), "Човешка комедия", бълг.изд. 1959 г., финалът на гл. VI.
** По подобен начин из форумите на интернет се подвизава персона, която себе си под път и над път назовава Философ-Психолог. Бях в IX клас, учехме в сградата на пловдивската Търговска гимназия, когато в аулата там влетя подобен образ – старче с лъскава като кратунка за баня плешива главица, върху чийто гърди се полюшваха като ордени и медали с тел привързани капачки от консервни кутии и бирени шишета. Чешитът настояваше, че се сражавал срещу турците на връх Свети Никола в Стара планина, че за поетът Иван Вазов за него специално написал одата "Опълченците на Шипка", а руския художник Ярослав Вешин нарисувал известната си картина именно за него – чешитът с тенекиените отличия, държал онзи камък над главата си тъкмо преди да го зафучи по катерещите се откъм урвата турци чалмалии. Художникът Вешин в разгара на боя го рисувал, тъй да се каже, от натура. За всички героични лакърдии идиотът искаше от нас, дето го бяхме зяпнали като паднал от небето, да дадем по мизерните някакви двайсет и пет стотинки, за да си купел венец от алени рози. Па защо алени и къде ще го дене венеца, един дявол знай.
*** Евдокия, откакто я помня, вечно болнавата, вечно мрънкащата съпруга, за която Гошо Въргов все се притесняваше и си я носеше на гръб през живота, а пък адски мързеливото същество по цял ден люпеше слънчоглед, вперило зъркели в телевизора с мазните турски сериали. "С две тави слънчоглед я оставям, сутринта, кога тръгвам за работа; като се върна, вика ми Дочето, изтегнала се в неоправеното от сутринта легло край тавите с две купчини люспи: Я, Гоше, тъкмо си прав, иди изхвърли боклука". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (276.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (276.)

  Ние с теб говорим на различни езици както винаги, но нещата, за които си говорим, не се променят от това. Михаил Булгаков (1891-1940), из "Майстора и Маргарита"

  08.06.2001. ВСИЧКО ДУХОВНО ТУК СЕ ОБРУГАВА

  Между 38-те седемнайсетгодишни, на които преподавам всеки божи ден български език и литература от Западноевропейската и Руската класика (ХІІІ-ХІХ в.) и Български възрожденски автори, се чувствам като християнски мисионер сред племе от гневни антропофаги*. Всякакви форми на пренебрежение, ехидничене, сарказъм, егоизъм и агресия ми се представят в откровения си вид – докарва ме чат-пат до отчаяние този факт. Опитвам да ги разбера, да ги приуча към езика на цивилизацията, към подхода с любов и уважение спрямо света; и те грубичко ми се съпротивяват: посягат с нокти и зъбки насрещу ми, настръхнали, на моменти с омраза. Какво да правя? Изслушвам внимателно, гледам уж с благосклонни очи, а сърцето ми се качило в гърлото.

  Дали любовта, която проповядва ап. Павел, е наистина всепобеждаваща? Ай, колко посредственост, злост, унижения трябва да си готов да изтърпиш смирено, Учителю, само да не изгубиш младите неандерталски душици за твоята кауза! Изпробвам разни похвати, за да ги привлека на своя страна, и често безрезултатно, ала трябва ли да се отказвам! Жал ми е за повечето, които са тъй хаотични, склонни да приемат наглостта за свободолюбие. Такива си идват от гнездото, от бащиния си дом, та срам ме е да се нарека техен учител, пък и на какво ли за двете учебни години съм успял да ги науча? Може би драматизирам, може би виждам нещата по-тягостни, отколкото са? Колегите са вдигнали ръце от тях; а доколкото разбирам, част от моето поколение ги приема с погнуса, макар да са изпълнени с жизнена енергия. И това е много по-лошо. Все пак те са нашите деца, може би най-ценното, което Българската ни нация в момента има.

  Всяко от тези мои душици е различен характер и различна съдба. Допуснал съм да се обединят в лошото, само че те не са родени посредствени и зли; посредствеността и озлоблението са им наложени от средата, в която израстват. Като говоря поотделно с всекиго от тях, виждам ги крехки, податливи към добро, или поне съжаляват, че са ми се показали лоши. Към всяко сърце води тънка, криволичеща през бурени и тръни пътечка. Това събужда у мен странна любов. Дразня им се, но ги обичам; защото това са моите деца, нашите деца, объркани от хаоса в държавата ни, от хаоса в душите ни. Общество, род и семейна среда, които не успяват да изградят човеколюбив модел на поведение у младото поколение, са обречени. Учителят, Училището, като институция, са последната много нежна и твърде крехка преграда пред безчинстващата наглост и възгордяване в най-наглия им вид. Българският учител е сред най-унижаваните днес граждани на нацията. Но не са виновни децата, младежите за това положение, защото без да съзнават, всъщност, най-ощетени са нашите деца. Униженията за тях тепърва предстоят, ако продължат живота си неуки и невъзпитани. Всичко духовно и светло се обругава в тази наша родина-мащеха. Има ли смисъл да я има България, ако този стил не променим?

  10.06.2001.

  Чувам реплика в добре направения английски филм ("В защита на кралството" или нещо подобно), който въртяха снощи по телевизията: "Да, случват се безобразия, но все пак ние не сме България!" Кога е правен филмът! Ако днес, тези дни ме попитат какво е Отечеството ми, бих отвърнал с репликата на Роналд Рейгън (той я изрече за Съветския съюз някога, и струва ми се на тази основа спечели президентския си пост в едно от материално най-проспериращите общества на планетата), та ето какво бих казал по този повод: България ли? Това днес е Империя на Злото, малък къс райска земя, превзет от Зли сили. Тук пращат вероятно душите, извършили тежки грехове в предишния свой живот, заточават ги подир инкарнацията**, за да получат възмездие именно тук – в обществото на тъпите, невежите, нагли, лакоми и завистливи българи.

  Градският транспорт. Претъпкан от хора тролейбус, автобус. Задуха. Разказват ми сюжет, който от години чувам в разни версии, но той е един и същ. Петима-шестима мускулести около 25-30-годишни цигани нахълтват от спирката срещу пловдивското централно общинско гробище, завардват изходите в колата и тръгват методично да преобръщат джобовете на пътниците. Не се крият. Даже не би могло да се каже и че крадат. Те просто берат. Издърпат ти ципа на якето, разкопчават ти палтото, завират ръка към вътрешния ти джоб, вадят ти портфейла, отварят го пред очите ти, и ако ти го върнат, макар и олекнал, гледаш ги занемял и благодарен – няма да плащаш глоба в пловдивската полиция, че не си опазил личните си документи. Мнозина съседи, а и колеги знам, които са платили тази глоба от 50 (петдесет) лева общинска такса, че са преживели in live екшъна: автобусът им бил превзет на абордаж от мургавите пирати посред бял ден. Крадат, и не само пари. Крадат?! Вече не крадат, а просто си вършат работата: изскубват ти от врата и китката златната верижка и пръстенче, пребъркват чантата на детенцето, обръщат джобовете на мъжете, разкопчават и ловко измъкват париците от пазвата на престарелия човек, осмелил се да пътува по градските линии на пловдивския обществен транспорт.

  Наплашени, останалите пътници се извръщат да не гледат – гледат гузно настрани и равнодушно в очакване на реда си да бъдат пребъркани. Няма протести, никой вече и не се възмущава, не повишава глас, за да не му налети някой с нож, патлак или парче водопроводна тръба. Професионалистите в бранша и на полицая, дето би дръзнал да им попречи, не ще простят. Имало е и такива случаи, за които шепнешком си говорим. "Предупредих го хем! – захваща Гошо Въргов. – Беше бая възрастен човек; викам му: внимавай, циганите тарашат. Наобиколиха го, сбутаха го отляво-отдясно, притиснаха го до стъклото, опразниха му джобовете, пък той взе да плаче; вайка се и им се моли да му върнат поне портфейла с документите, парите халал да им са. А рейсът пълен с народ – здрави, яки българи. И всеки си мълчи. Защото онези са с ножове, пък и все бабаити. Намесиш ли се да отървеш стареца, ще пострадаш. Прибраха му портфейла с документите, трийсет лева имал... Взели му парите. Плаче завалията, сърцето ми се къса, ама си кротувам. Да беше - да беше към 75-годишен, болнав. Да го питаш къде е тръгнал да ходи". "Към гробищата, къде другаде да ходи!" – включи се в мухабета ни и Димитър Димзов от втория етаж на съседния вход, дългогодишен техник в местния автосервиз "Тракия".

  Такива сюжети тук при нас са всекидневие, и не само по линиите "26" и "6". Хиляди са пострадалите пловдивчани. От няколко години не вече кражбата, ами пладнешкият грабеж, обирът се утвърди като бизнес за част от населението на съседния квартал, гетото Столипиново. Ако циганин открадне от своите, самите цигани ще го пребият от бой, няма как там да вирее. Ей това се вика солидарност и здрав племенен морал. От т.нар. ромско население мародерите не крадат; но крадат от българите, мизерно едва преживяващи с мижавите си пенсии или с оскъдните си, заработени с унижение и пот заплати. Онези, богатите, при които моите братя българи отиват да работят, често са и те българи, но заможният не ползва нередовния общински транспорт, нито живее в бетонните работнически мастодонти. Луксозните им лимузини, луксозните им домове – не дворец, а имение, начинът им на живот карат хлапетата да мечтаят някой ден да станат заможни горди непукисти като онези бабаити с ланците, скъпите коли и курви; младежта външно ги наподобява в пренебрежението им към всичко българско – бит, традиции, начин на говорене, отношение към другите. Наглото тяхно възгордяване – най-тежкият от Седемте смъртни гряха според Библията, ни залива отвсякъде.

  Мисля си: това е подла, мръсна и отвратителна война срещу моя народ от крайните квартали. Сякаш някой ни навира в очи мракобесието, което вони на Столипиново, за да обсъждаме наедро циганите колко са лоши. Не са лоши всички цигани, но огромен процент от тези наши съграждани просят, крадат, проституират, печелят от продажба на наркотици, шетат нощем по апартаментите, изнудват, мамят, изнасилват, пребиват, убиват. И съм склонен да мисля напоследък, че някой успешно ни навира екзотичния манго в лицето, за да не видим кой всъщност е Големият разпоредител в държавата, кой всъщност е облагодетелстваният от нашето унизително положение на българи и цигани, гледащи се изпод вежди. Няма случайни неща. Нали, братя българи и цигани!

  Двайсетина банди от обирджии мародерстват из линиите на градския транспорт тук, а от десетилетие вече никой пръст не е мръднал да реши проблема. Вероятно и това е част от сценария по разграждането на България чрез настройване на етносите един срещу друг. Връх на лицемерието бе, кога Престолонаследникът на кралската корона във Великобритания принц Чарлз специално долетя в България и кацна с двайсет и шест елитни екипа репортери, за да се разходи като щъркел сред помийните локви и ямите с оглозгани кости на Столипиново, всички да видят колко го е еня за циганите. Европейската общност чрез своите благотворителни институции проявява майчинска грижа пак предимно към цигани. Българинът, който плаща данъци и такси, е осъждан, назидаван за отношението му към човека от гетото. Говорят за нарушените му права на този човек от гетото, и вероятно с основание говорят, а за правата на обикновения български гражданин: данъкоплатец и изнасящ на гърба си тегобите на тресящата се от скандали прогнила държава, никой зъб не обелва. И какво излиза? Българинът си казва: "А бе не стига, че аз му плащам тока, водата и данъците на този, не стига, че аз страдам от циганските зулуми, мародерства, мързел, кавги, гюрултия, а и белоснежна Европа ме съди, че не съм му постлал и сервирал, не съм му бърсал задника, когато за себе си и децата си се чудя как да оцелея. Е, и защо да раждам деца!" Не желая да мразя, но някой очевидно има изгода от това състояние на нещата в моето отечество.

  Парадокс ли е! До 1878 г. българите сме най-многолюден и най-обширни територии обитаващ на Балканския полуостров етнос. Да, Северна Гърция, Европейска Турция, Република Македония, Източна Сърбия, Ниш, Пирот, Кавала, Солун, Одрин, Делтата на Дунав, Тулча, Браила, Северна Добруджа, това днес са области и селища, където живеят други хора, небългари. А както е в Гърция и Македония: дори и българин да е, назовава се с име на друг етнос. В Одрин, например, някога един от най-българските градове, днес живеят три семейства българи. Предполагам, българите са захранвали с население съседните нации. Това добро ли е или лошо, не знам, но българският ген е населил целия полуостров с хора, които чувствам свои кръвни родственици. Както щат да се назовават, виждам, че са българи, държат се като българи помежду си. Ще се получи, както преди хилядолетие се е случило с траките. Никой не нарича себе си трак, а носим характерни за древните траки особености в манталитета – уседналост, опърничавост, завист, разединение, инат или упоритост, ако повече ви харесва.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 12 oct. 2020

__
* Човекоядци.
** Прераждането. Бел.м., tisss.