ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (277.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (277.) 

  Мистър Гроган затрака на апарата. Отговориха му и той почна да пише телеграмата на пишещата машина. Но докато пишеше, заговори тъй гордо и енергично, че на Омир изведнъж му стана драго-драго.

  - Искат да ме изхвърлят! – викаше той. – Мене, най-бързия телеграфист в света! Аз предавам и приемам по-бързо и от самия Волински, и не правя грешки. Уили Гроган! Името ми е известно на всички телеграфисти в света. Те знаят, че Уили Гроган е най-добрият телеграфист! – Той замълча и се усмихна на раздавача – момчето, дошло от бедняшките покрайнини, постъпило на работа едва вчера, тъкмо навреме!

  - Изпей още една песен, момче – каза старият телеграфист, - ние с тебе сме все още живи!

  Уилям Сароян, из повестта "Човешка комедия"*

  13.06.2001. СЛУГА НА ИЛЮЗИИ

  Владимир Куцаров: "В професионален план най-голямото ми постижение е, че сума главни редактори, издатели и други така силно ми завидяха на таланта в началото на демократичния процес, та напоследък вече не рачат да публикуват и едно редче, под което да стои моето име. Разбирам ги". И пр. от статията "Журналистически друмища, пътеки и съдби" в последния брой на вестник "Арт-клуб" (с.1-2 от май 2001 г.), която статия представлява изповед, един вид равносметка, като отговор на самозададени драматични въпроси от редица саркастични опуси в периодиката. Чета самоуверени наброски за трудния му живот, ала не му съчувствам на моя връстник и съгражданин. Изправя се пред мен така объркан, толкова ожесточен! Обичал Джек Лондон и Уилям Сароян; добре де, Сароян и мен ми е сред любимите автори. Но основното у великия американски арменец Владимир Куцаров като да не е усетил – любовта и шеговитата мелодика, утвърждаваща човечността.

  Владимир Куцаров бил талантлив? А сарказмът обезсмисля открития, които прави; напомня ми за герой от комиксите, така откровен в ожесточението – пък уж защитник на унижените и оскърбените, дотам непоносимо убеден в собствената своя правота, че отблъсква. Предполагам, не успява да се справи със свирепите бесове у себе си. Затова публицистиката му стои плакатно назидателна, плоска, липсва й дълбочината на истински страдащия. Всичко написано от него може лекичко да бъде отстранено с нежна ирония; та той е смешен образ, но не от типа на донкихотовците. В наивността му има безогледност и преиграване, присъщи на войнстващата посредственост**. Ех, казвам си: как малодушният наивен човек става слуга на илюзиите си, сам си погубва таланта! Речта му изобилства с прекалености, с непремерени изблици на отвращение и гняв, и тъй се обезсмисля; от прекалено засилване губи сила. Аз-аз-аз, откънтява от стила му на изразяване, аз и ние сме добрите, а онези отсреща са лошите. Бактън, бе! Аман от твоето самовлюбено "аз", драги мой незаменими великий писателю Куцаров!

  Днешната наша журналистика се задъхва от подобни гласове и не е чудно, че точно Владимир Куцаров местни пловдивски пишещи избрали тази година за председател на едно от петте отчаяно и люто враждуващи помежду си сдружения на пловдивските вестникари. Жал ми е за похабения от омраза талант. Пише "мразя алчността, лъжата, фалша, лицемерието", а за да надмогнеш тези форми на Злото, тъпичко е да мразиш, вместо да ги обясниш грижовно, внимателно; иначе сам падаш под тяхната власт.

  Израснах в среда, където кавгаджийските крясъци бяха част от ежедневието. Макар че не бих могъл да кажа както съседа над мен трийсетинагодишния Васко Новев: "Как да не ми е мръсен езикът бе, братче, като съм закърмен с тия наши псувни. Ми у дома това "Да ти еба майката" ние си го имахме вместо "Добро утро, здрасти, как си!" Усетя ли някой заканително да настръхва, вежди да ми бърчи и света да оглежда с мръсен блясък в зъркелите, мисля си: По-далеч от този болен мозък! На болния мозък са му избили балансите и нищо добро не го чака: ни него, нито онези наивници, дето му се радват. Край такива настръхнали петлета тълпата се сбира за сеир – вдигат пушилка, "гръм... трясък, яйце и орех, ах, недей! труд кървав, Боже, пожалей!" – както писал в чудесната поемка за селската участ изящният П. Яворов. И не само работа не вършат, ами създават си неприятели и между онези, които до онзи момент са ги съжалявали.

  16.06.2001. 

  Към осем часа снощи звъни ми по телефона Гошо Въргов, съседът – да дойдел за малко. За какво да дойдеш? – питам грубичко, и не точно питам, ами повече отказвам. А той: "Трябва да говорим по една работа. Удобно ли е? Да не си зает?" Не съм зает. Идвай! И след минута-две отивам да му отворя вратата.

  Открили му рак.

  Като отишъл за резултата от изследванията на стомаха, представил се за съсед на болния. "Вие какъв сте му на този човек?" – попитали го. И той казал: "Комшия ми е, лежи, на легло е. Прати мен да му взема изследванията, че съм му приятел". Човекът, известен тук специалист в тази сфера на медицината, поклатил глава: Не са му добри резултатите, ама хич не са добри. Ако решите, кажете му... Сам преценете дали да му кажете, но това за мен лично е стопроцентов чистокръвен, първокачествен рак. 

  Отърчава Гошо с епикризата при позната лекарка, при онази, която го насочила към изследванията. Разправя ми сега: "Седя аз, а пък тя е встрани от мен. И като прочете, спогледаха се с мед. сестрата и поклати глава, устните прехапа, демек: лошо. Ама не знае, че с крайчеца на окото аз следя реакциите й. Обръща се тя към мен, мило ми се усмихна, взе да говори как ще се оправя... че ще се оправя де, и все от този род. Пък аз й викам: Нали миналия път, когато идвах, ви казах: рак е. Не се тревожете, аз съм психически подготвен".

  Скочих, облякох се, отидохме в кварталното кръчме "Диксън". Усещам, не го свърта на едно място. Изпуших осем цигари за нула време. Аз съм на половинка бира, той – с неговата мастика, мешана с гроздова; не си чукаме чашите. Стори ми се кощунствено да му река "Наздраве!" Зад гърба ми ячка креслива компания от вечните махленски михлюзи: пляскат белот, гнусно се препира, естествено пак се псуват на майка, както обикновено. Говоря му тихичко на Гошо Въргов: Не трябваше да казваш на Дочка***; на нея не трябваше да казваш. И той веднага се съгласи: "Сбърках, че й казах. Само ще се притеснява, пък не е добре със здравето. Не знам как ще се справя сама жена". После заговорихме за предстоящите избори, за калпавите политици: че българският политически лъже-елит основно се състои от измамници и нагли тарикати, морално провалени хора. Казвам му по едно време: Щом имаш болки от месец-два, може да е в начален стадий. Ами да, сигурно е... това нещо е в началния стадий. Ще го изрежат, ще те тропосат, ще го запечатат туй чудо веднъж завинаги. Добре е, че са го хванали още от началото.

  Разбърза се. Тръгна да плаща сметката. Плати, и ето ни, вървим полечка двамата в тъмното. Ухае на липа. Нашият блок е на двеста метра пред нас; огрян от запалените по апартаментите крушки, напомня ми централния корпус на голям пътнически кораб. Минава ми през ум, че всички в кораба сме пътници за към Рогошките гробища. "Ей-й, онова лекарство, дето ми го биха там, голяма работа... – рече моят приятел внезапно обнадежден сякаш. – Ама така ми е добре сега на стомаха!" Ще се оправиш – говоря повече на мен си, – медицината напоследък доста е напреднала. И няма как да не се оправиш. Сигурен съм! Ще се оправиш, знам аз, ти си печен, че и какво ли не ти мина през главата! Няма начин да не се оправиш. И преметнах ръка през рамото му.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 oct. 2020

___
* Уилям Сароян (1908-1981), "Човешка комедия", бълг.изд. 1959 г., финалът на гл. VI.
** По подобен начин из форумите на интернет се подвизава персона, която себе си под път и над път назовава Философ-Психолог. Бях в IX клас, учехме в сградата на пловдивската Търговска гимназия, когато в аулата там влетя подобен образ – старче с лъскава като кратунка за баня плешива главица, върху чийто гърди се полюшваха като ордени и медали с тел привързани капачки от консервни кутии и бирени шишета. Чешитът настояваше, че се сражавал срещу турците на връх Свети Никола в Стара планина, че за поетът Иван Вазов за него специално написал одата "Опълченците на Шипка", а руския художник Ярослав Вешин нарисувал известната си картина именно за него – чешитът с тенекиените отличия, държал онзи камък над главата си тъкмо преди да го зафучи по катерещите се откъм урвата турци чалмалии. Художникът Вешин в разгара на боя го рисувал, тъй да се каже, от натура. За всички героични лакърдии идиотът искаше от нас, дето го бяхме зяпнали като паднал от небето, да дадем по мизерните някакви двайсет и пет стотинки, за да си купел венец от алени рози. Па защо алени и къде ще го дене венеца, един дявол знай.
*** Евдокия, откакто я помня, вечно болнавата, вечно мрънкащата съпруга, за която Гошо Въргов все се притесняваше и си я носеше на гръб през живота, а пък адски мързеливото същество по цял ден люпеше слънчоглед, вперило зъркели в телевизора с мазните турски сериали. "С две тави слънчоглед я оставям, сутринта, кога тръгвам за работа; като се върна, вика ми Дочето, изтегнала се в неоправеното от сутринта легло край тавите с две купчини люспи: Я, Гоше, тъкмо си прав, иди изхвърли боклука". Бел.м., tisss.