ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (276.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (276.)

  Ние с теб говорим на различни езици както винаги, но нещата, за които си говорим, не се променят от това. Михаил Булгаков (1891-1940), из "Майстора и Маргарита"

  08.06.2001. ВСИЧКО ДУХОВНО ТУК СЕ ОБРУГАВА

  Между 38-те седемнайсетгодишни, на които преподавам всеки божи ден български език и литература от Западноевропейската и Руската класика (ХІІІ-ХІХ в.) и Български възрожденски автори, се чувствам като християнски мисионер сред племе от гневни антропофаги*. Всякакви форми на пренебрежение, ехидничене, сарказъм, егоизъм и агресия ми се представят в откровения си вид – докарва ме чат-пат до отчаяние този факт. Опитвам да ги разбера, да ги приуча към езика на цивилизацията, към подхода с любов и уважение спрямо света; и те грубичко ми се съпротивяват: посягат с нокти и зъбки насрещу ми, настръхнали, на моменти с омраза. Какво да правя? Изслушвам внимателно, гледам уж с благосклонни очи, а сърцето ми се качило в гърлото.

  Дали любовта, която проповядва ап. Павел, е наистина всепобеждаваща? Ай, колко посредственост, злост, унижения трябва да си готов да изтърпиш смирено, Учителю, само да не изгубиш младите неандерталски душици за твоята кауза! Изпробвам разни похвати, за да ги привлека на своя страна, и често безрезултатно, ала трябва ли да се отказвам! Жал ми е за повечето, които са тъй хаотични, склонни да приемат наглостта за свободолюбие. Такива си идват от гнездото, от бащиния си дом, та срам ме е да се нарека техен учител, пък и на какво ли за двете учебни години съм успял да ги науча? Може би драматизирам, може би виждам нещата по-тягостни, отколкото са? Колегите са вдигнали ръце от тях; а доколкото разбирам, част от моето поколение ги приема с погнуса, макар да са изпълнени с жизнена енергия. И това е много по-лошо. Все пак те са нашите деца, може би най-ценното, което Българската ни нация в момента има.

  Всяко от тези мои душици е различен характер и различна съдба. Допуснал съм да се обединят в лошото, само че те не са родени посредствени и зли; посредствеността и озлоблението са им наложени от средата, в която израстват. Като говоря поотделно с всекиго от тях, виждам ги крехки, податливи към добро, или поне съжаляват, че са ми се показали лоши. Към всяко сърце води тънка, криволичеща през бурени и тръни пътечка. Това събужда у мен странна любов. Дразня им се, но ги обичам; защото това са моите деца, нашите деца, объркани от хаоса в държавата ни, от хаоса в душите ни. Общество, род и семейна среда, които не успяват да изградят човеколюбив модел на поведение у младото поколение, са обречени. Учителят, Училището, като институция, са последната много нежна и твърде крехка преграда пред безчинстващата наглост и възгордяване в най-наглия им вид. Българският учител е сред най-унижаваните днес граждани на нацията. Но не са виновни децата, младежите за това положение, защото без да съзнават, всъщност, най-ощетени са нашите деца. Униженията за тях тепърва предстоят, ако продължат живота си неуки и невъзпитани. Всичко духовно и светло се обругава в тази наша родина-мащеха. Има ли смисъл да я има България, ако този стил не променим?

  10.06.2001.

  Чувам реплика в добре направения английски филм ("В защита на кралството" или нещо подобно), който въртяха снощи по телевизията: "Да, случват се безобразия, но все пак ние не сме България!" Кога е правен филмът! Ако днес, тези дни ме попитат какво е Отечеството ми, бих отвърнал с репликата на Роналд Рейгън (той я изрече за Съветския съюз някога, и струва ми се на тази основа спечели президентския си пост в едно от материално най-проспериращите общества на планетата), та ето какво бих казал по този повод: България ли? Това днес е Империя на Злото, малък къс райска земя, превзет от Зли сили. Тук пращат вероятно душите, извършили тежки грехове в предишния свой живот, заточават ги подир инкарнацията**, за да получат възмездие именно тук – в обществото на тъпите, невежите, нагли, лакоми и завистливи българи.

  Градският транспорт. Претъпкан от хора тролейбус, автобус. Задуха. Разказват ми сюжет, който от години чувам в разни версии, но той е един и същ. Петима-шестима мускулести около 25-30-годишни цигани нахълтват от спирката срещу пловдивското централно общинско гробище, завардват изходите в колата и тръгват методично да преобръщат джобовете на пътниците. Не се крият. Даже не би могло да се каже и че крадат. Те просто берат. Издърпат ти ципа на якето, разкопчават ти палтото, завират ръка към вътрешния ти джоб, вадят ти портфейла, отварят го пред очите ти, и ако ти го върнат, макар и олекнал, гледаш ги занемял и благодарен – няма да плащаш глоба в пловдивската полиция, че не си опазил личните си документи. Мнозина съседи, а и колеги знам, които са платили тази глоба от 50 (петдесет) лева общинска такса, че са преживели in live екшъна: автобусът им бил превзет на абордаж от мургавите пирати посред бял ден. Крадат, и не само пари. Крадат?! Вече не крадат, а просто си вършат работата: изскубват ти от врата и китката златната верижка и пръстенче, пребъркват чантата на детенцето, обръщат джобовете на мъжете, разкопчават и ловко измъкват париците от пазвата на престарелия човек, осмелил се да пътува по градските линии на пловдивския обществен транспорт.

  Наплашени, останалите пътници се извръщат да не гледат – гледат гузно настрани и равнодушно в очакване на реда си да бъдат пребъркани. Няма протести, никой вече и не се възмущава, не повишава глас, за да не му налети някой с нож, патлак или парче водопроводна тръба. Професионалистите в бранша и на полицая, дето би дръзнал да им попречи, не ще простят. Имало е и такива случаи, за които шепнешком си говорим. "Предупредих го хем! – захваща Гошо Въргов. – Беше бая възрастен човек; викам му: внимавай, циганите тарашат. Наобиколиха го, сбутаха го отляво-отдясно, притиснаха го до стъклото, опразниха му джобовете, пък той взе да плаче; вайка се и им се моли да му върнат поне портфейла с документите, парите халал да им са. А рейсът пълен с народ – здрави, яки българи. И всеки си мълчи. Защото онези са с ножове, пък и все бабаити. Намесиш ли се да отървеш стареца, ще пострадаш. Прибраха му портфейла с документите, трийсет лева имал... Взели му парите. Плаче завалията, сърцето ми се къса, ама си кротувам. Да беше - да беше към 75-годишен, болнав. Да го питаш къде е тръгнал да ходи". "Към гробищата, къде другаде да ходи!" – включи се в мухабета ни и Димитър Димзов от втория етаж на съседния вход, дългогодишен техник в местния автосервиз "Тракия".

  Такива сюжети тук при нас са всекидневие, и не само по линиите "26" и "6". Хиляди са пострадалите пловдивчани. От няколко години не вече кражбата, ами пладнешкият грабеж, обирът се утвърди като бизнес за част от населението на съседния квартал, гетото Столипиново. Ако циганин открадне от своите, самите цигани ще го пребият от бой, няма как там да вирее. Ей това се вика солидарност и здрав племенен морал. От т.нар. ромско население мародерите не крадат; но крадат от българите, мизерно едва преживяващи с мижавите си пенсии или с оскъдните си, заработени с унижение и пот заплати. Онези, богатите, при които моите братя българи отиват да работят, често са и те българи, но заможният не ползва нередовния общински транспорт, нито живее в бетонните работнически мастодонти. Луксозните им лимузини, луксозните им домове – не дворец, а имение, начинът им на живот карат хлапетата да мечтаят някой ден да станат заможни горди непукисти като онези бабаити с ланците, скъпите коли и курви; младежта външно ги наподобява в пренебрежението им към всичко българско – бит, традиции, начин на говорене, отношение към другите. Наглото тяхно възгордяване – най-тежкият от Седемте смъртни гряха според Библията, ни залива отвсякъде.

  Мисля си: това е подла, мръсна и отвратителна война срещу моя народ от крайните квартали. Сякаш някой ни навира в очи мракобесието, което вони на Столипиново, за да обсъждаме наедро циганите колко са лоши. Не са лоши всички цигани, но огромен процент от тези наши съграждани просят, крадат, проституират, печелят от продажба на наркотици, шетат нощем по апартаментите, изнудват, мамят, изнасилват, пребиват, убиват. И съм склонен да мисля напоследък, че някой успешно ни навира екзотичния манго в лицето, за да не видим кой всъщност е Големият разпоредител в държавата, кой всъщност е облагодетелстваният от нашето унизително положение на българи и цигани, гледащи се изпод вежди. Няма случайни неща. Нали, братя българи и цигани!

  Двайсетина банди от обирджии мародерстват из линиите на градския транспорт тук, а от десетилетие вече никой пръст не е мръднал да реши проблема. Вероятно и това е част от сценария по разграждането на България чрез настройване на етносите един срещу друг. Връх на лицемерието бе, кога Престолонаследникът на кралската корона във Великобритания принц Чарлз специално долетя в България и кацна с двайсет и шест елитни екипа репортери, за да се разходи като щъркел сред помийните локви и ямите с оглозгани кости на Столипиново, всички да видят колко го е еня за циганите. Европейската общност чрез своите благотворителни институции проявява майчинска грижа пак предимно към цигани. Българинът, който плаща данъци и такси, е осъждан, назидаван за отношението му към човека от гетото. Говорят за нарушените му права на този човек от гетото, и вероятно с основание говорят, а за правата на обикновения български гражданин: данъкоплатец и изнасящ на гърба си тегобите на тресящата се от скандали прогнила държава, никой зъб не обелва. И какво излиза? Българинът си казва: "А бе не стига, че аз му плащам тока, водата и данъците на този, не стига, че аз страдам от циганските зулуми, мародерства, мързел, кавги, гюрултия, а и белоснежна Европа ме съди, че не съм му постлал и сервирал, не съм му бърсал задника, когато за себе си и децата си се чудя как да оцелея. Е, и защо да раждам деца!" Не желая да мразя, но някой очевидно има изгода от това състояние на нещата в моето отечество.

  Парадокс ли е! До 1878 г. българите сме най-многолюден и най-обширни територии обитаващ на Балканския полуостров етнос. Да, Северна Гърция, Европейска Турция, Република Македония, Източна Сърбия, Ниш, Пирот, Кавала, Солун, Одрин, Делтата на Дунав, Тулча, Браила, Северна Добруджа, това днес са области и селища, където живеят други хора, небългари. А както е в Гърция и Македония: дори и българин да е, назовава се с име на друг етнос. В Одрин, например, някога един от най-българските градове, днес живеят три семейства българи. Предполагам, българите са захранвали с население съседните нации. Това добро ли е или лошо, не знам, но българският ген е населил целия полуостров с хора, които чувствам свои кръвни родственици. Както щат да се назовават, виждам, че са българи, държат се като българи помежду си. Ще се получи, както преди хилядолетие се е случило с траките. Никой не нарича себе си трак, а носим характерни за древните траки особености в манталитета – уседналост, опърничавост, завист, разединение, инат или упоритост, ако повече ви харесва.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 12 oct. 2020

__
* Човекоядци.
** Прераждането. Бел.м., tisss.