ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (180.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (180.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   16.11.1998. ДВАЙСЕТ ДНИ НИТО РЕД

  

  На 27 октомври около десет часа сутринта бързаме да се изнесем с Re. за час или два към "нашето местенце край реката". Re. се промъква в гаража, ето, настанява се на предната седалка, отгръщам едното крило на голямата метална врата, сядам зад волана, завъртам ключа и... двигателят не пали. Включвам допълнително един стар акумулатор във веригата, както съм го вършил неведнъж, и в мига, когато допирам положителната клема към извода на стартера, горният, пластмасовият, акумулатор се разлетява на късове, в буквалния смисъл, гръмна, оплиска ръцете и лицето ми с киселина. Гъст облак бяла пара с лют мирис изпълва гаража. Re. изскача от купето, втурва се да отваря другото крило на вратата. Полива да си наплискам очите с вода от пластмасовото шише. Три-четири дни лявото ми око беше кърваво; слава богу! – без ходене на лекар, без илачи, мина ми от само себе си, както винаги досега е било при мен. Малкият Дявол! Мисля си по този повод: как уязвимо е всичко у нас. Сред предмети се движим, съществуваме машинално някак, дори и не подозираме колко близо покрай нас са Нещастието и Смъртта... И ми изплува новозаветната мъдрост за преходното материално, за силната ни уязвимост, когато сме щастливи, както и за суетата на всичко-всичко алчно и горделиво у човека. Обявявам на притеснената Re. по телефона, че тази неприятност има и положителна страна – няма как, налага се най-после да купя нов акумулатор. Което и сторих още същия ден.

  Чудно нещо е женското присъствие! В такива моменти мъжкият свят би трябвало да проумее каква великодушна жизненост се таи в мекото уж женско състрадание. Докато сме уязвени и разстроени в самочувствието си на всичко знаещи и с всичко справящи се горделивци, точно в най-тревожния ни час до нас застава онази, пред която сме издували перки, по всевъзможни начини зле сме я унижавали с юнашкия си егоизъм. Като ангел от Небесата слиза тя рани да превързва, от нас самите да ни предпази. При всичко онова, което Re. дотук е сторила за мен, тези мои приказки са нередни, нещо кощунствено има, че ги записвам. Понеже не състрадание е същност на връзката мъж-жена. Разпилян, умозрителен, самонадеян, самовлюбен, нехаен се виждам сега, погледна ли се отстрани. Пък може би женската душа е инструмент на природния финес у човека – интуиция, подмолни, и не винаги осъзнати и от самата нея импулси, настроенията й, острото й зрение за детайла, за дреболии, в които се крият кодове на познанието. То е излъчването на царствено великодушие от силно влюбената жена. Но ето, отплеснах се, крайно време е да спра по тази тема.

  Снощи, неделя, в течение на два часа четирима интелигенти, начело с водещата предаването по темата "Чистота на българската реч", ми показваха как у нас дори специалисти езиковеди и литератори бъбрят с грешки книжовния български език: току се засичаха един друг, току сами си откриваха грешките, та ми се стори доста любопитно на живо да чуя какъв батак е устната официална речева практика. Ето образци из снощния мухабет от студиото на Радио Свободна Европа.

"Дами и господа" вм. исконната българска форма "госпожи и господа",
"четеме, пишеме, твърдиме" вм. "четем, пишем, твърдим",
русизмите "считам" и "примерно" вм. "смятам" и "например",
претенциозното "по отношение на" вм. българския предлог "за" в случаи от типа "изказвам се за...",
русизма "нелицеприятно" в смисъл неприятно, когато всъщност руската дума нелицеприятно означава на чист български "безпристрастно",
заетата от руски словни конструкция "във връзка с..." вм. простичкото "за".
Вместо "бъбрим си за Пешо", според нафукания им начин спецовете би рекли "бъбрим си относно Пешо". Предполагам, простичкият български предлог "за" им се вижда твърде простоват пред русизмите "относно" или "във връзка с". Интелигентни хора от елита, от госпожа министърката до попадията и клисаря говорят, мислят, вършат все "по отношение на" вероятно им звучи по-умно и по-отговорно. Служат си с неправилни обръщения: "господин председател" вм. "господин председателю", или "Вие сте чел/а" вм. книжовното "Вие сте чели" (учтива форма за единствено число). Правилно е, например, да кажем: "Вие много сте чели и сте се извисили в личното си самочувствие, господин интелигенте, ама не сте разбрали, че неуважение към България може да личи и по начина как говорите родния си Български език.

  Тези приятни хора, заедно с водещата Стефка Маймарева, не успяваха да скрият неуважението си към отсъстващите от разговора опоненти "другарите комунисти" (някакви си там презрени нещастници от БСП). Очарователно то беше подчертано у езиковеда и колега от студентските ми години в университета Владко Мурдаров в есето му, прочетено от Георги Цанков с артистично гневно възмущение и изпълнен с патетична неискреност глас, чиста проба преиграване. Уж всичко тук беше наред: громяха със страст вражески позиции, разпердушиниха опонента, изиграха типичен за битовия роден провинциализъм хъс да омаскарят колкото се може "врага". Мила родна картинка! Чичовци и лелки от интелектуалния днешен елит в ролята Борци за демокрация. По познатия начин, както преди славния Десети ноември 1989, громяха капитализма, световния империализъм. Тъй или иначе, говорещите зад микрофона все ни се явяват с ореол на праведници. Когато властта беше у комунистите, тези гневни днес хора си изграждали кариерата; смени се вятърът, и пак като олио над водата – сипят жарки лакърдии срещу Световното зло. И защо е патърдията, драги! Какво целите, какво постигате, освен че настройвате срещу промените общо взето обръгналия, паметлив, наблюдателен обикновен българин. Вероятно овчар първи ще да го е изрекъл: Куче, което не знае да лае, само вкарва вълка в кошарата! Та и колкото повече ги слушам как се самоопияняват от собствения си глас, толкова по ме боде: А бе, тези бившите май не бяха такива маскари, щом тези палячовци тук толкова ненавист избълваха върху им! Почти всеки ден слушам емисиите на Радио Свободна Европа. И не едно смислено предаване съм чул, независимо от досадата, че повечето коментатори дрънкат все на една струна. Ей, че желание да ми набият в ума колко противни са преустроилите се леви, модерни, евро- и прочие марксисти. Що ли се хабят! То е като да атакуваш кале, което широко е разтворило порти, а от прозорците му висят байраци, съшити от снежнобели копринени кюлоти и гащи на вчерашните принцове, графове и барони, все отбор Татови благородници.

  Дали наперените новопокръстени радетели за демокрация с вибриращи гласове, нахакани съзнават как от чучела фабрикуват бъдещи герои? Къде ги комунистите! Другарките и другарите отдавна не са в крепостта – разлетяха се по разните партии демократи да се изпедепцат, скупчиха се около новите демократични структури на властта като мухи върху мед. Преобразени, модернизирани, по-демократи от всеки друг в опоскана България, къде ги търсите, драги! С отлично школуван в бившите партийни школи глас на стопанин кокошкарят от соца, по-набожен даже от папата и вселенския патриарх, пак лицемерничи, трижди по-хитър. Етично ли е да се нападат стотици хиляди сънародници, манипулирани от Маркс и Комунизма, само затова че не успели да се префасонират бързичко и ловко като вчерашното мекере? Насила никого не можеш да принудиш да се покае, още по-малко – когато тикаш показалец в челото му като патлак барабанлия.

  Мисля си, Демокрацията няма как вече да се спуска отгоре, а е стил на поведение, нравствена система и право на личен избор, което означава край на любимата за червени и сини колективна безотговорност. Манталитетът на гласовития седесар е изграден върху същата Санкта симплицитас, че партията не греши. Да, бе! Жалко е старши асистент от светая светих на марксизма да размахва назидателно пръст над мнозинството простосмъртни граждани на Република България, че не гласували за него, защото са недорасли и прости. Ето това е болшевишкият подход: не ми става играта, и хайде цял народ в кюпа! Говоря за нещо основно, което манипулаторът не може да промени у себе си – болшевишкият му, нацисткият или фашисткият стил на обобщения. Движен от грандомания, синът на беден обущар от Кавказките планини Йосиф Джугашвили цели нации, като татарите, например, или като евреите, пресели от родното им селце на хиляди километри далеч, чак в далекоизточните пущинаци.

  Заслужава си доморасли наши спецове по демокрация да препрочетат Основи на психологията, да си преговорят притчите от евангелието, та да не се изживяват със самочувствие на слон в стъкларски магазин. Уважение към отделния човек, който е да е той, е първо и основно изискване, искаме ли да бъдем демократична общност. А то какво стана! Нароиха се едни ми ти фанатизирани демократи! Е, па нема такова животно, както простодушно би рекъл шопът. Стилът на Радио Свободна Европа за България се промени от времето на соца, когато долавяхме излъчванията на тази радиостанция през бръмченето на мощните заглушителни радиоустройства, с които бе осеяно отечеството ни. Да внасят методите на студената война в националното пространство е кофти работа: вместо да лекува, нови рани отваря. Да, фронт срещу бившия режим, но много моля! – уважавайте поне правото ми на собствено мнение. Нали! Не е красиво да маршируваш по главата ми като бивш партиец, да припираш кой кога и как трябва да се покайва на площада пред Партията-ръководителка СДС, ДСБ или друга някоя дружина с измислена супер-демократична табела.

  БЕЛЕЖКА от 04.07.2000.

  От 1 юли т.г. предаването "Позиции" с водещата Стефка Маймарева логично беше преустановено като рубрика във финансираната от Конгреса на САЩ радиостанция "Свободна Европа" (за България). Подобен род предавания минират обществото ни с патетичните си речи срещу този и онзи. Показателно беше последното излъчване в петък вечерта, на 30 юни от 17 до 19 часа, когато слово по телефона от Залцбург на университетския преподавател г-н Иван Младенов в течение на стотина минути нагнетяваше конфронтация в най-пошлата й версия; интелигентно звучащият иначе глас на въпросния "антикомунист" задаваше тон на някакъв вид всеобща скръб, че хората отвън (в случая – заинтересованите фактори от Щатите) не съзнавали каква велика загуба за демокрацията в България било спирането на този род емисии.

  Мили българи, чичовци и лелки! Дали проумяваме колко важно е да се отнеме от защитниците на миналото, издигането им в ранг Мишена за бръщолевене с жлъч и апломб. Тъй елементарно ли – чрез повишаване на децибелите иззад микрофона ще демаскирате такава отработена, рафинирана и прилагана над столетие напаст като Марксовите лъженаучни компилации? Настървяването срещу Злото също е Зло, служи на самото Зло. Точно тук здрави нерви и хладен разум е нужен, да не цитирам девиза на основателя на КГБ железния Феликс Едмундович*.

  17.11.1998.

  Отново по темата Радио Свободна Европа. Двучасовият разговор в софийското студио между водещия Иво Инджев и хипара, както се представи, Васко Кръпката от Подуене. Няма да е пресилено да кажа, че в българската секция на радиостанцията работят част от най-добрите ни журналисти; каквъвто и кусур да им откривам, то са неслучайни хора, доказани таланти. Снощният диалог между водещия Иво Инджев и емблематичния рок-певец на прохождащата у нас демокрация, мисля си, е сред най-доброто като начин да се внуши, че България вече не е същата, че – няма как! – под каквито и лозунги да се представя, Миналото няма как да възстанови позициите си.

  Видях се и в артистичното нехайство, и в непукизма у певец на блусове и балади. Всъщност, нито е непукизъм, нито е нехайство, защото да беше тъй, нямаше да ни боли за съсипията наоколо. Та Васко Кръпката разправи как по онова време карал стария си москвич като частно такси и на Десети (ноември) в колата си качил леко подпийнала клиентка, чийто приятел бил нещо си там в УБО-то**. УБО се грижеше за висшите партийни и държавни персони, всяваше респект сред простосмъртните. От подпийналата дама Васко научил, че Тодор Живков е свален и т.н. Не й взел пари за курса. Вечерта отишъл с момичето си при приятели и от радост всички се напили. Изкарал банджото, излязъл в нощта, свирел, пеел, разхождал се по необикновено оживените в онази ноемврийска нощ софийски улици, а шофьорите на някои коли присветкали насреща им с фарове, като знак и поздрав за нещо празнично.

  Вярвам, било е така. Сантиментален епизод отпреди девет години. И си спомних кажи-речи същото. Като таксиметров шофьор, с жигулата карах около 35-годишна интелигентна, симпатична жена. В приповдигнато настроение тя разправи – точно когато бавно преминавах по най-ниското място в подлеза на Коматевския възел, спускахме се откъм Централна жп-гара Пловдив към булевард Южен. И докато се промушвам между трите колони едва движещи се на фарове коли, тя спомена как увиснала челюстта на Бай Тошо, как сащисано гледал той какво става в залата на Народното събрание. "Всичко съм записала на видеото" – завърши спътницата ми. После, вече като слизаше, каза, че тъкмо се събират група приятели да отпразнуват случая, затова се е натоварила с тези чанти: мъкне ликьор, водка и уиски, бадеми, фъстъци, три кутии шоколадови бонбони, видеокасетата със записа. Ще си въртят касетата, ще се кефят как увиснало ченето на ошашавения Тодор Живков. Това бяха думите й: отивам да празнуваме.

  Други аналогии... Васко Кръпката хукнал да се запише за член на Екогласност. Аз пък се завтекох за учредяването на първата Демократическа партия (автентичната). По-късно сформираната софийска Демократическа партия чрез фалшифициран протокол иззе правото за регистрация под същото име, обяви се за приемник на традиционната, съществувала кратко и подир 9.ІХ.1944 г. Демократическа партия. Пак подобно нещо се случи и с най-първия Съюз на демократическите сили, чийто първоучредители бяха елиминирани с някакъв подправен протокол. Така се пръкна Жельовото СДС, тъй се пръкна Демократическата партия на доносника на ДС Борис Кюркчийски, който уреди Стефан Савов за лидер, същия онзи ловък госсин Савов, когото заради лисичия му нюх във вътрешнопартийните игри и ежби между трите формации на Демократическата партия пред приятелите обявих за Дон Корлеоне.

  Спомням си как от чисто любопитство се завтекох на първата официална сбирка за учредяване на пловдивската Демократическа партия, което стана в салона на Кино Балкан. Спомням си къде паркирах жигулата, препълнената зала помня, и как празнично се вълнуваше множеството, как попълних бланка за членство. Било е 7 януари 1990 г. Хем ми е мило, хем ми се стяга сърцето, като го пиша сега. Къде са днес онези вътрешно осветени от еуфорията хора! За дни се бяхме почувствали общество на равни, доброжелателни свободни граждани. Бяхме преизпълнени с планове. Бяхме сякаш до един безкористни, самопожертвувателни като влюбени. Сърбяха ни сякаш всички там ръцете час по-скоро да изринем старото мъртвило. Моят роден Пловдив като да разцъфтя в дълбоката снежна зима. По булевардите и площадите наизлезе народ. Гази този народ преспите, ръкува се с кой му попадне пред очи, пожелава късмет, мръзне по митингите, уверен в своята значимост.

  България зависеше от нас, шега ли бе! Очите гледаха бистро, а някакви сенки – познавах неколцина от голямото добрутро, виждах да се мотаят посивели наоколо, да се присламчват, свалили тенекиения израз от лицето; за първи път ги виждах с човешкото им лице, помръкнали, не самоуверени в позата на праведници. Гушеха се отстрани. Гледаха ни иронични, но разтревожени. До вчера думата не можеш да вземеш от тях, до вчера самодоволни, надменни, смалиха се някак, станаха на вид безобидни. Най-наперените изчезнаха, затвориха се по вилите си или в родно село. Докато по-обикновените, по-общителните от тях ей тъй ни говореха: "Почакайте, ей вие там, демократите! Комунизмът не може ей така да си отиде, за една нощ и хоп! – събуждаш се на сутринта господин или госпожа! Това тук е прочистване на нашите стройни редици! Един милион партийци – членове на БеКаПе, да не би да се изпарят тутакси! Ний пак сме тук!*** И не сме мърдали оттук. Ще ви дадем да си поиграете с властта на кукли, а когато реши Партията, пак ще си я вземем – тази власт с кръв сме я вземали, само с кръв ще я дадем. Ще видите! Не бързайте да ни отписвате".

  Тогава бардът от може би най-бедняшкия работнически квартал Подуяне с онези затънали в боклук улички на ужасяваща беднота около старото игрище на Герена, с плешивите плъхове край канала с мазната помия, с ровещите из купчините смрад и сгурия кокошки, кучета и прасета... Живях с тази София на крайните квартали, нищо, че по националното Радио често въртяха шлагера "София, фупафа София". Лигаво се кършеше мексиканска банда музиканти, някакви си "Лос Мучачос". Поживях там като студент на квартира, в мазето на тухлена къща на улица "Георги Гачев" № 20 у погражданили се шопи през есента, зимата, пролетта и лятото на 1967-1968 година. Та Васко Кръпката, тази палава душа, се изкрещя пръв: "Комунизмът си отива!" А от март 1990 до март 1991 г. аз пък дращех статии за победилата Демокрация във вестник с прекрасното заглавие "Демократическо знаме". Наивници ли сме били?! Не мисля. Това е животът. Каквито и да сме: хубави, лоши, егоисти или кариеристи, комунисти и в червата или демократи, мекерета или доносници, всички ние, живите днес българи, сме само частица, брънка от общо сто и шейсетте милиона българи, населявали централната част на Балканите от хилядолетия. Ето затова си дължим човещина един-другиму. Ама то не е попска бръщолевеница, а единственият начин да не се самоизтребим, да не захлопнем кепенците на единственото, което може да ни обединява в трагични времена като настоящото – Отечеството. Когото и да съдя, да го съдя като човек от нацията! Има такава притча в Библията – за заблудената овца. Оптимист съм в тези работи. Страданието има свойството да пречиства и обединява разпиления по света народ пред връхлитащия отвън хаос. Да се отнеме на фанатичната ярост нравственото основание не е елементарна работа, както им се струва на припрените и затова готови лесно да се отчаят млади българи.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 uli 2020

Илюстрации:

- Моята Вера, когато беше само на пет години.

- За мнозина лидер, който обединява нацията.

___
* Дзерджински (1877-1926), един от първооснователите на днешния КГБ (Комитет государственная безопасность).
** Управление за безопасност и охрана (УБО).
*** Девиз на обновената партийна трибуна вестник "Дума". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (179.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (179.)

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   27.10.2006., прод. ТВОРЧЕСКО САМОЧУВСТВИЕ

  

  Вчера през петия учебен час, за да привлека вниманието на осмокласниците към предстоящия труден урок по български език, захванах се да им разправям за някои чисто психологически, и затова невидими особености – например, за разстоянието, което всеки човек несъзнателно създава между себе си и своя събеседник, спътник в автобуса, на опашката в магазина, за това, че в лично прилежащото пространство допускаме само най-близки на сърцето си хора и същества. Че жените, момичетата, за разлика от мъжа и момчетата, допускат по-близко до себе си лица от своя пол, и пр., и пр. Моите палета от VІІІ-г клас ме зяпнаха. Накрая – като си предадох трудния урок за глаголните особености в Българския език, идва Антония – едно от киприте момета в класа, шепне и ме гледа в очите: "Господине, ах, господине може ли всеки час така, да ни говорите по мъничко за тези неща, за разстоянието между жените и мъжете?"

  Вчера колегата Татяна Бояджиева, рускиня, омъжена за българин, ама преподава не по руски, а по английски, ми показва пето или шесто стихотворение от "Кардиф", което превеждала в кухничката си. Идея ми е да си видя сборника "Кардиф" в руски превод, или както се изразява в баладичната поема "Невярната съпруга" Федерико Гарсиа Лорка (1898-1936) "с дълги уговорки стана". Родената в Архангелск етична и нежна Татяна първо се дърпаше, а като видя, че дип и не настоявам, сама дойде да ми каже: "Ще помисля", а подир седмица ми показа "своя опит за превод", както се изрази; прибра листчето с превода, и след още два или три дни, като ми връчваше почти тържествено други два текста преведени – "Чудо любви" и "Непоправимое", пожела да й намеря листове, за да продължи, "доколкото е възможно". И отново се застрахова, рече ми с нейния си руски акцент: "Георгий, поезията е отговорно нещо, страхувам се дали ще успея" и цитира, струва ми се, Александър Сергеевич Пушкин какво мислел по въпроса. От своя страна, отговарям й открито кой знае къде, може пак от Пушкин да е, остроумно измислено – че за превода важи, както за жената: ако е вярна – грозновата е, хубавица ли е – не ще да е вярна. Ден подир това представя ми на руски ключовото стихотворение "Кардиф" от едноименния ми сборник. Става това чудо в присъствието на младия поет, лауреат на Голямата награда за дебютна стихосбирка през 1990 г. в Националния конкурс "Южна пролет" Гален Ганев, също преподавател по английски, ама той пък женен за рускиня. Младият поет възкликва някак неучтиво: "Ах, така значи! Продължаваме да превеждаме" – и горката Татяна, доловила нещо като упрек в кокетната изненада на колегата, ситно-ситно примигва от смущение, па отвръща целомъдрено, ама тъй че да я чуят всички в учителската стая: "За друг не бих се наела! Това е много отговорна работа и аз не зная дали ще успея да се справя".

  Сега, като описвам с кеф ситуацията, иде ми наум как след разгорещен учителски съвет, на който учителски съвет се държах не дотам уважително към новичката ни шефка, милата Татяна беше ми рекла поверително, че съпругът й българин, и той се държал така безкомпромисно и рязко като мен, когато се чувствал прав, и че в нейните очи на родена в Архангелск това е типична българска национална черта.

  Искам да съм с Re. край реката, на "нашето си" местенце. Значи, походната маса, двата сгъваеми стола, чиста покривка, двете порцеланови чашки димящо ароматно кафе и аз, разбира се, с цигара в ръка. Говорим. Ама какво говорим, няма значение, важното е, че ми е хубаво с Re. Та си мисля и ето какво измислих – че трябва да си купя термос. Стария термос го счупих. Нали! Без термос как ще се дотъркаляме до брега на Марица, десетина километра от Пловдив, и докато разгъна походната маса, оправя сгъваемите столове да не се клатят, докато извадя покривката от багажника на колата и не подредя порцелановите чашки... задължително с чинийката отдолу, и докато запаля цигара... Пък греещата Re. ще ми духа огънчето, да не мога да запаля, понеже цигарите били вредни... Изобщо, докато се натутаме-набутаме, кафето (при отсъствие на термос) отдавна ще да е вече изстинало и... ега ти и аромата, ега ти и студеното кафе! Термос – ето кое притопляло щастието!

  Та да си дойда на думата! Едва когато се уверят, че не те е еня за тях, едва тогава започват да те ценят. Ама то важи не само за жените, ами и за литературните телета. Колегата Невена Ичевска с докторска степен по филологическите науки два месеца вървяла безуспешно по петите на великия поет и главен редактор пазарджиклията г-н Тодор Биков, само да благоволи последният да й отпечата студията за Йовков, което обещал веднъж в пристъп на снизхождение. Същият мил господин ме плакне по телефона колко съм бил готин и прочие... Е, как се получава този номер! Ако ми пукаше за него или за мижавото му и затънало в славянофилство, диви попщини и ленинофилство снобско вестниче, сигурно нямаше да съм чак дотам уважаван.

  Онова, което ти се набутва в изобилие, кой ли го цени! Пазарът всъщност не е ли надлъгване между търговеца и клиента? Женският им свят се изтрепва да харчи за боклуци с престижни имена. Мазах жигулата си със свинска мас и я пастирах не по-зле, отколкото бих я пастирал с три-четири вида прескъпи и най-прехвалени полир-пасти за автомобилни тенекии. Поетът Гален Ганев ровичка завчера из книгата ми "Кардиф", за да ми съобщи кое му харесало и кое искало доработване. Като че има значение това! Симпатичният Гален: търси не там, където трябва. Казвам му: И като нарежеш нещо живо, цялостно на парчета, това не ти ли мирише на аутопсия? А той, внезапно зачервен до уши, зачервен до кръв, усмихва ми се свенлив, недоумяващ.

  Точно заради пазарните хитрости крия "Кардиф". Значи, както се изразил онзи там Наполеонов офицер... Камброн май беше! – към самодоволните англичани, които го обкръжили – него и силно оредялата му войска в 1815 г. Милозливо му предложили мирно и кротко да си се предаде*. "Лайно! На френски звучи по-красиво, по-звучно: "Merde!" Гвардията загива, но не се предава". Така че за да бъде оценена, трябва да принудя света – но ай, как става това! – да я търси моята книга. Хем като я търси, тя да не му се предлага удобно като долнопробна проститутка. Луксозните любовници не висят по сергиите, не преследват минувачите или шофьорите с предизвикателни сексуални намеци, а се предават много внимателно от ръка на ръка при подходящо обществено осветление/затъмнение. И защо ли? Заради тайнството, необходимо на всяка магия. Бих перифразирал гордия френски генерал с перфидно удоволствие:

  Лайнари! Голямата литература не се предлага като евтина шантонерка по стъгди и пазарища. Трябва да се понапрегнеш, да я търсиш с тревожно, но питащо съзнание. Тя е като Любовта – може и да те разочарова отначало и ти да сметнеш, че е твърде обикновена, твърде простовата, липсват й витиевати словосъчетания, придихания и често нищо не значещи многозначителни метафори, липсват й финтифлюшките и панделките, по които толкова си пада беснеещата снобска паплач от нихилисти. Но внимавай – точно когато решиш, че пак си се излъгал и че някой идиот отново ти е подложил динена кора, вързали са ти тенеке на задника, та точно тогава с нещичко незабележимо и уж обикновено, с нещо делнично, присъщо на нормалния живот, тя изведнъж те хваща за гърлото, влиза ти в сърцето и то усеща спазъма на Голямата тръпка. Ти политаш, мили мой! Ти вече не си същият. Тя те е инжектирала неусетно с най-сладката отрова: с любознателност към света, с любопитство и състрадание към човека и всяка жива твар във вселената, която си щъка угрижено под слънцето и звездите: а ето, вече си влюбен в този странник, изкушава те неговото страдание, мечтите му или как диша, как спи нощем, върти ли се в леглото, какво сънува, какво бълнува трескаво в просъница, от какво се гърчи душата му и как се буди бистрият поглед към божественото у него. Това е! Черупката ти е строшена, щитът разпилян на късове, сърцето ти кърви, ти вече си обсебен от Нея – Тя те е направила частица от човечеството, едновременно могъщ, силен и безкрайно слаб и нежен, венеца на Сътворението, оголения нерв на Космоса. 

  Знам какво би раздвижило тинята на обществения интерес: ей тези мои текстове в "Арт-клуб"-чето на Тодор Биков работят в чест на сборника ми. "Кой е па този, бе?" – питат се вероятно. – Какво толкова е написал, та статиите му са правени с такова самочувствие!" Хитрост и манипулации – ей това е Панаирът на пазарището! Пари лежат в края на дълга верига от лъжи, и понякога много пари. Да, това е Държавата на интелигентните хамелеони, които си сменят кожата при всяка смяна във властта. "Дръжте парвенюто!" – зове именно Госпожа Франческа*. А боже, колко красота има в живота! Дъждът. Хоризонтът с това облачно небе. Свежият мирис на влажна угар. Печалното ухание на есенната шума. Фините шумове, долитащи до теб, които нежно подсказват, че всичко наоколо ти е живо – диша, тече и се променя, радвайки се на своята естествена жизненост. Разкошен дар си, Живот!

  Съпругата на младия поет Гален Ганев рекла на своя благоверен съпруг, пък той ми предава думите й: "Виждаш ли колко обикновено и просто може да се напише нещо красиво". Това – по повод стихотворение от "Кардиф", което той не успя (?!) да си спомни, но общо взето, много силно държеше на всяка цена да ми го покаже.

  Тщеславен ли бил земният Иисус? И още как! Много, изключително самолюбив. И обичал да го канят на гости. Често се и самопоканвал... Човешка слабост – що, като е бил (възможно и сега да е) истинският наш бог! Усещам как леко се опиянявал от влиянието си над тълпата. Земният му край е логичен завършек на предварително обречено, набиращо все по-високи обороти въртене около собствената си ос. Сила на Разума и Съвестта, а материалният ни бит го изхвърлил от греховната Земя като чужда субстанция, както, например, морето изхвърля на брега подпухналия труп на удавника, понеже изгубил умението си да се справя с вълните. Във филма "Томас Бекет" кралят (Питър О'Тул) убива праведния Бекет (Ричард Бъртън), понеже Бекет взе да става леко досаден за Негово Величество, взе някак да тежи на съвестта на грешника и сладострастника Хенри Незнамкой си. И после – показателно! – убиецът обяви жертвата си за светец, въздигна храм в нейна чест, и тържествено шествайки сред слуги – грешници и те като господаря си, отиде да пали свещи, да коленичи, да се моли, и накрая с чудесно прояснено лице: да държи патетична реч за величието на нравствеността, разбира се. О, ароматно съчетание от Дяволско и Божествено!

  Ей тази амалгама от Добро и Зло, праведно и греховно ме очарова. Има тръпка в този живот, велика тръпка! И как да се въздържа да не кажа какво удоволствие ми достави, какъв кеф... милият криминалист, ченгето Евгени, като обяви пред четири пияндета, без да броим приятелката му – че много съм му напомнял на ирландеца Питър О'Тул. "Точно такъв си го представям – рече, – като теб!" Тъй ли! – разтваря се златната ми уста. Че какво общо имам баш с този ирландец! И криминалистът, печеният Евгени, най-доброто ченге в дивната борба със столипиновските крадци-артисти, се хваща на въдицата, принуден е още веднъж да рече три пъти по-убеден: "Не, сериозно! Много ми напомняш ирландеца О'Тул** във филма за Томас Бекет".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 uli 2020

Илюстрации:

- Не най-добрата фотография, но такъв е животът!

- Актьорът и кралицата, съвсем неслучайна среща.

___
* Пиер Жак Етиен, първи виконт Камброн (1770-1842), е генерал при Първата френска империя. Основен стратег на френските революционни войни и Наполеоновите войни. С рота гвардейци генерал Камброн охранява Наполеон, когато заточили Наполеон на остров Елба. После, когато Наполеон тръгнал към Париж, първото съобщение гласяло: "Чудовището се измъкна". Второто - "Пълководецът напредва". И най-накрая: "Негово императорско величество е отново сред нас" Камброн – вече граф и пер на Франция, командва последното бойно каре на батальона си при Ватерло, и когато англичаните му изкрещели да се предаде, отвърнал: "Мерд! Старата гвардия загива, но не се предава". Тази история е опровергана от самия Камброн. Излекувал се от раните си, той се жени за... мома англичанка. Автентичната фраза: "Merde! La Garde meurt mais ne se rend pas!" 

** Питър О'Тул (1932-2013), "Кога разбрах, че съм бог? Когато се молех и внезапно осъзнах, че говоря на себе си", вж. https://webstage.bg/li-ri-chni-otkloneniya/1897-pitar-o-tul-koga-razbrah-che-sam-bog-kogato-se-moleh-i-vnezapno-osaznah-che-govorya-na-sebe-si.html Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (178.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (178.)

  

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   05.10.2006. ТОШО БЕЛЯТА

  

  "Теб никой не те обича – беше ми казал на четири очи преди години (тогава бях на 32 години) колега* от редакцията на младежкия местен вестник. Това не ти ли прави впечатление, не ти ли говори нещо?" Родителите не са ме глезили: прегръдки, мили думи, каквито и да било знаци на благоразположение за мен бяха хубав романтичен филм, предназначен за други деца, за другиго някого – мен ме нямаше в този филм. По-късно съм си давал сметка, че майка и татко помежду си са изпитвали страстна любов и съвсем не са били безразлични и хладни към моите геройства, както са ми се показвали. Вероятно такава е била представата им за домашно възпитание. Ама тогава защо сестра ми, която беше рядко красива, беше обкръжена със забележимо внимание, с благосклонност, колкото и строги да са били изобщо към нас, двете им рожби? Каквото и да се случеше в тяхно отсъствие, виновният неизменно бях аз, не и моята неопитност, не заядливите надменни хазяи или други хора и деца, с които – нещо нормално за хлапе от бедняшките махали! – ми се случваха неприятности.

  Имаше едро, яко и злобно момче в махалата, син на хамалина Михал и чистачката Кръстана. Тошо Белята съм го запомнил като изключително жесток и зъл характер, просто от редкия вид момци, за които казват "гадина по рождение". Майка му беше слабичка, кокалява женица, баща му – огромен и с такава една развлечена походка, с ехидна усмивка и жестове на побойник. От бедняшката им кирпичена къщурка на улица Ниш № 5 – стая с преддверие в предната част на двора точно срещу нашата дълбока и сумрачна изба на Ниш № 4, където живеехме под наем, по-късно нощем понякога, долитаха мръсни псувни, ругатни, звук на плесници, циврене, пиянското боботене на Михал. Чудел съм се, като шест-седемгодишно хлапе, как не ги е убил още огромният масивен хамалин онази кокалеста Кръстана и сина й Тошко. И този негов единствен син, шестокласник вече, пет години по-голям, далеч по-едър и по-силен от мен, дребосъка, веднъж ме спъна насред уличката Ниш, както си вървях към къщи. Налагаше ме с юмруци по гърба, по главата, с коляно ме беше затиснал, крещеше победоносно: "Яж пръст, мамицата ти, яж! Баща ти за тази земя се борил".

  С разкървавено, окаляно от сълзите и сополите лице, охлузен, пребит, тичам да се оплача... на кого! На мама. Пък майка ми пазарджиклийката се беше затворила в бараката, където държахме кюмюра, переше в голямото дървено корито. Огромен куп пране беше натрупала пред себе си. И втурвам се аз при нея, притискам лице в престилката й да я гушна, да ме погали, да ме утеши; през хриповете от хълцането, задавен от току-що преживяното унижение, шепна й: Тошо Белята ме караше пръст да ям. И майка ми, като ме отстрани гнусливо с лакът, такъв як шамар ми извъртя! Сапунената й длан изплющя през лицето ми и ей това през зъби ми рече: "Кой те е калесвал при Тошко Белята да ходиш! Кой те е пращал с него да си играеш? Ако не си го подкачил, той защо ще те натисне да те бие? Защо друг не бие, а точно теб?!" И дотам! Изхвръкнах като пиле от бараката с коритото и прането, прескочих деветте стъпала надолу в земята, хвърлих се в моето си легло да хълцам, да се нахълцам, на воля да си се нарева, но никой повече на този свят и в този мой живот да не ме види вече слаб, разтерзан, разплакан – това беше повече от клетва на някогашното кльощаво хлапе, заровило окървавеното си изкаляно лице във възглавницата.

  Страхотен урок – от онези уроци, които цял живот се помнят! Оттам насетне нося си като обеца на ухото важното, което изведнъж тогава проумях: каквото и да ми се случи, себе си първо да обвинявам, у себе си да диря и повода, и причината; не са ми виновни другите човеци, че са такива, каквито са – аз грешно съм ги преценил, у мен е вината за всичко неприятно, което ми се е стоварило отгоре. Ама да тръгна да обяснявам на Арменския поп**, че нищо лошо не бях му сторил на Тошко Белята, на онова проклето момче, кой ще ме чуе!? Па и каква полза от хленч и просия за обич! Да не съм циганка-просякиня!

  А Любовта... Е-ех, Любовта! От невръстно хлапе тя винаги ме е пренебрегвала или поне не съм я усетил и до днес такава, каквато съм си я мечтал и бленувал. Някъде през следващите дни вероятно ще продължа по тази тема; сега само ще приключа с ей този горчив извод от най-ранните ми детски години: Колкото повече се стремиш към любов, толкова повече рани и разочарования те очакват в объркания ни живот, който сами сме си го направили несносен и неприветлив, всички ние – българите по кръв и вяра, с нашата необикновено сурова и единствена мила майчица България.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 1 uli 2020

Илюстрации:

- Хлапенцата*** на пловдивската уличка "Ниш" около 1952 г.

- Пловдив, юли 1946 г. баща ми калфа и майка ми студентка. 

___
* Николай Заяков (1940-2012), 

https://plovdivlit.com/en/work/804-%D0%BC%D0%BE%D1%8F%D1%82-%D0%B0%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BD-%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D0%BA-%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9-%D0%B7%D0%B0%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%B2/1. 

** Положение, когато човек, претърпял несправедливост, няма какво да направи по въпроса, Арменският поп е онзи, комуто може да отиде да се оплаква, ако пожелае, така или иначе, нищо няма да се промени – това е положението. Като не ти харесва, ходи се оплачи на Арменския поп! Вж. https://www.bgjargon.com/word/meaning/%D0%90%D1%80%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%20%D0%BF%D0%BE%D0%BF. 

*** Третото в редичката застанали прави хлапета съм. 

Към снимката най-горе: През есента на 1946 г. на изхода откъм Централна поща в пловдивската Цар-Симеонова градина един от фотографите-занаятчии, които и в моето ранно юношество се подвизаваха край някогашния павилион за вестници и списания с кофа вода за промиване на фото-плаките, е заснел бъдещите ми родители: Надежда Борисова Ненкова (1925) – втора от четирите дъщери на Борис Ненков Ангелов, известния в Пазарджик Борис Дявола, и петия син на харманлийския чиновник бирника Георги Бояджиев, който от Харманли дошъл едва 16-годишен и се заселил в Пловдив след по-големите си трима братя (Димитър, 1909 г., Атанас, 1912 г., и Стефан, 1920 г.) - Кирил, калфа в частната мебелна работилница на улица "Франклин Рузвелт" 10, собственост на Иван Радичев. Същата година, само след месец двамата ще отпразнуват сватбата си, въпреки недоволството от страна на Борис – през октомври, като събирали лъжици, вилици, чинии от приятели. След празненството, оказало се, че някой от гостите откраднал част от приборите. От тази сватбена церемония у дома съм виждал дарена от най-големия брат и съпругата му Фанка от Хасково калайдисана плитка, широка половин метър тепсия с надпис по случай женитбата на Кирил и Надя, който гласи: "На милото ми братче Кинчо". В началото на август 1947 г. съм се родил. Баща ми се засуетил в маломерната стая на улица "Захарий Стоянов" 17, когато около 11 часа вечерта на 6 срещу 7 август 1947 г., бременна, майка ми усетила, че водите й изтичат. Брат му Стефан – с две години по-голям от баща ми, с когото тримата делели квартирата под наем на втория етаж, му се скарал: "Вместо да кършиш ръце, тичай да викаш файтон да откараме жена ти в родилното!" Когато съм се появил на бял свят и научил, че му се родил син, баща ми наема файтон и преминават по пловдивската Главна улица. Като не го сдържало да се мъдри отзад "бей-гиби", седнал на капрата до файтонджията с бутилка вино в ръка. Размахвал бутилката към минувачите "по стъргалото" и пеел. Толкова щастлив бил! Не съм го чул иначе никога да пее този мой мълчалив и сдържан баща дърводелец, с когото – докато бе жив, както се казва, брашно не мелехме. Едва след смъртта му започнах да го разбирам и да си тълкувам уроците, които ми е предавал не с думи, а с начина си на живот, с умението си в занаята и с доверието си към другите хора. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (177.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (177.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   25.10.1998., прод. МЕЧТАЯ СИ ЗА ДЪРЖАВНИК...

  Снощи Евгени криминалистът ми подава вестник, където описват как цяло село Старо Оряхово, Варненско, според представа им за ред и закон, прикрива двайсет изнасилвачи на 12-годишно момиче, оказало се в Старо Оряхово дошло на гости от града. Неандерталската задруга прикрива гнусното престъпление чрез съселяните на психопатите-изнасилвачи. Ей тъй си живеем сред фекалиите и силно мечтаем да ни се роди чисто жито. И как става то! (Вестник "Седмичен труд" от 22.10.1998 г.)

  26.10.1998.

  В четвъртък намирам в пощенската си кутия честитка от местната служба на НЕК, Националната електрическа компания, сред най-хищните монополисти в България. НЕК ме предупреждава веднага, употребили са думата "незабавно", да внеса сумата от седемнайсет хиляди и няколкостотин лева, или идва техник и ми прекъсва тока. Четвъртък беше 22 октомври, заплатата всеки месец в училището ни изплащат след 28., понякога със закъснение от три-четири до двайсет дни. От 1 август до днес вече три пъти ходя до канцелариите на компанията да си платя тази сметка и трите пъти служителките на компанията ме отпращаха с обяснението, че изчисленията не били направени, че им се появили проблеми в компютърния софтуер. В момента нямам пари дори един хляб да купя, и не защото съм се разживял, а понеже с аванса от 60 хиляди* реших да платя за изразходвана вода и за сметта на инкасаторките от ВиК (Вода и канализация), да заредя с газ бутилката за котлончето, на което готвя и си варя чай, телефонната сметка към БТК (телекомуникационната компания) да платя и все пак да преживея някак в оскъдицата тези около три седмици. Да, сметките е редно да си ги плащам навреме, но заплатата ми не идва в точно определен ден, а когато районното финансово управление сметне за необходимо да ми се издължи за положения труд.

  И какво се получава в такава ситуация? Хората от НЕК са в законното си право да ми изключат електричеството, плюс съответна според вътрешните им правилници глоба над дължимата сума; а правото да получавам в срок заплатата си държавата не е предвидила как бих могъл да защитя. Право е на монополите да ме притискат, да ме унижават да шетам между канцелариите им, без да съм виновен. Че живеем в подлост и мизерия, е всеизвестен факт. Свикнали сме да бедстваме. Ала как и кому в моята държава да обясня аз – гражданинът, електорална единица, овца за доене и стригане, вечно обреченият нещо да отдава на моята държава – военна повинност, фантастично високи за ниския ми стандарт на съществование данъци и такси, аз – българинът, който плаща за куп несвършена работа от "моите служители"? Между другото, думата служител иде от думата "слуга". Че тези мои "слуги" вече са ми се покатерили върху раменете и ме действат както им скимне: в своите канцеларии си измислят фантастични инструкции и допълнения към обичайните текстове, та да се окажат в изключително привилегированата позиция на вечно имащи да вземат, а аз: уж стопанин, по конституция обявен за суверен на същата тази чудна държава, съм все задължен точно когато ми подсвирнат моите слуги, да препусна в галоп и да им снеса немалката за моето дередже сума. Не дай, боже, да просроча дори и само ден! Глобата, барабар със съответна лихва отгоре, не ми мърда. Никъде не съм прочел обаче в закона, че и госпожа Държавата следва да бъде изрядна към мен и към моя личен интерес на редови гражданин.

  Да предположим, един "слънчев ден на българската демокрация" (според израза на ухилен щастлив тарикат в българския парламент**) нещата в моето отечество се уредят радостно; как да проумее Европейският валутен фонд, дамите и господата – чиновници на Запада, начело с любезната Ан Макгърк и цялата им там европейска цивилизована общност, че моят нрав, характерът, кокошкарският ми манталитет на мижитурка и спринтьор помежду членовете, членчетата, параграфите и алинеите на Тъпия наш български Закон, са за да оцелея не духовно, а физически да оцелея. Че характерът ми е изграден въз основа на подобни хрипове на неуважение лично към мен – гражданина, обикновения българин! За да оцелея в теб, мое мило Отечество, принуден съм да приема целия набор от подобни неслучайни подли издевателства над човешкото ми достойнство и самоуважение. И тъй я караме ние тук, не някакво малцинство, а всички, дето сме имали нещастието да се родим българи в България. Част от малцинството се храни и пои на наш гръб; сметки и данъци по принцип този етнос не плаща, за просрочени плащания никой лихви не му търси; тези хора могат всичко и където си пожелаят да сторят в "моята" държава, защото си имат кой да ги защитава и от чужбина, и вътре в нашето българско Народно събрание, и защото са свещените крави на зле разбраната Демокрация от 1990 г. насам. Ей така чудесно си живеем оредяващите, вече по-малко от шест милиона българи в България. Ние не разполагаме с влияние в сферите на управлението. Изправени сме пред муцуната на пръкнала се след Десети ноември българоненавистна административна система.

  И единственото ми средство, защитната ми реакция спрямо това хищно животно е шикалкавенето, търсенето на пролуки в закона, правен уж за да го спазвам и за мое удобство този закон. "Скудоумна" ли казах! Че защо да е "скудоумна"? Ами защото същата тази държавна и общинска администрация аз мога да я персонифицирам с няколко обидно, високомерно намусени "любими на цял народ" персони на висши политици или технолози на властта. Същата администрация в сферата на т.нар. три власти допусна т.нар. кредитни милионери, шефовете на ред финансови пирамиди, ликвидаторите на националната промишленост и селско стопанство, дори и убийци от бившите комунистически концлагери щастливи да се разлетят по цялата планета, да си устроят животеца из най-екзотичните кътчета на света, че и да представляват моята България в далечни или близки страни с държавна заплата и с атрибутите на моята държава. Към този лъже-елит мутрата се оказва само романтичен аксесоар.

  26.10.1998.

  Мечтая си за държавник, когото мога да уважавам просто като добър гражданин и добър човек заради нравствените му качества. Навън заръмя. Едва шест и двайсет. Сумрачно и тъжно, ала нов ден тъкмо започва. Човекът по природа е оптимистично животно, ако фанатична някоя религия не му е изпила мозъка. Няма да продължава все така. Ще се появят нов тип личности в управлението и политиката, колкото и за занаят на подлеци да я смятаме днес тази политика. Котката е вперила зелените си немигащи очи, следи ме как шумоля или химикалката ми издава звуци, които само животно-ловец долавя. Толкова фини вибрации изпълват пространството наоколо и вътре в нас!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 30 uni 2020

Илюстрации:

- Чудесен оратор, народен водач в парламента.

- Любимците на нацията израстват в политиката.

___
* По тогавашния курс.

** Александър Йорданов (1952), Избират за председател на Народното събрание Александър Йорданов и става в залата един депутат от неговите, и вика: "Сашо Йорданов да каже писал ли е похвални статии за Тодор Живков във вестник "Литературен фронт". Сашо излиза на трибуната и казва: "Да, писах статии за Тодор Живков, но Николай Петев ме накара!" Избраха го за председател и след месец-два го виждам, върви по Раковска, с него – двама пазванти. Спирам ги, казвам на охраната: "Разкарайте се, щото първо вас ще ви бия". И питам Сашо Йорданов: "Кажи бе, сестро, кога съм те карал да пишеш за Тодор Живков или друг, а?" Той ми отговаря: "Никога не си ме карал! Ама ако не бях казал това, нямаше да ме изберат за председател на парламента!" Вж.  https://trud.bg/%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D1%8A%D1%80-%D0%B9%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D1%88%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BA%D1%8A%D1%82/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (176.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (176.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   25.10.1998., прод. ВЕСКО АЛПИНИСТА

  

  "Защо пък купувачът на крадена стока трябва да пострада?" – ей този риторичен въпрос ми зададе Веско Алпиниста от съседния вход. "Аз – казва – да съм, няма да пусна полицая у дома, ако ще и с прокурорска заповед да е долетял. Купил ли съм? Купил съм. По-нататък да се оправят с крадеца!" Но ти нямаш документ за покупка, следователно ставаш съучастник в престъпление. "А бе, не ме интересува! Броил съм пари и пред съвестта си съм чист." Ей тъй ме сиктирдоса Веско, когото преди години също бяха ограбили, та се принудил да се обзаведе с немска овчарка, едра колкото магаре, и се усмихва към съседите наоколо, сякаш тъкмо е забил байрака ни върху Еверест: "Законите ни са калпави, ние какво сме криви! Нека да са строги законите, тогава да видим крадецът дали ще вири глава!" Доколкото схващам, като интелигентния Веско – змс Веселин Чаушев*, един от нашите, с чиито постижения в алпинизма можем да се гордеем, разсъждава мнозинството българи. Лесно е да се каже: тези наивни глупави хора грешат, по-трудното е да се опиташ да ги разбереш.

  Моят народ е приучен някой друг да носи отговорност за липсата на респект към закона и обществените ни институции. Животът в условията на "най-прогресивния обществен строй" превърнал стопанина, загрижен за държавата си с взискателност и самочувствие, в хленчещ мърморко. Как да обясниш колко от всекиго поотделно в личните му дела зависи тази държава! Може ли хем да си комбина с престъпника, хем чист като момина сълза пред закона, и по-зле: чист пред съвестта си? Този род софистика май че не я разбирам. Съседите обаче това ги устройва като че ли. Нещо повече – всеки от нас има основателни претенции, че държавата ни нехае за имота, здравето и живота му; законите, правени по западен образец, в Българско – оказва се, обслужват "бизнеса" на престъпника, не и мен, гражданина. И какво ми остава на мен, гражданина, освен да се приспособявам, т.е. да тръгна сам да се договарям с престъпниците от всякакъв сой, които, така и така, държавата ми – т.е. държавната администрация на днешната наша демократична уж Република България, закриля! Как се променя начин на мислене, с който сме израснали и вероятно ще си умрем?

  Така чрез своего рода алхимия на общественото безсъзнание престъпникът вече престава да е престъпник, превръща се в "окумуш адам, в храбрец, дето куршум го не лови" (имаме го във фолклора). Герой е, защото вече е рискувал, отвоювал си е, значи, правото тълпата сънародници да го възприема от подвига нататък с почит и респект. Тези измежду нас са скритите лидери на сегашния българския обществен живот: наглецът, бабаитът, ехидният грубиян (от Батето** до сополанкото крадец в района на Лъвов мост). И ми идва на ум изречено преди 2500 години от древния роб Езоп "Всеки остров получава властта, която сам е заслужил". От тълпа, възгордяла се с идиотското си пренебрежение към закона, държава не става. Или дето се вика: "Прост народ – слаба държава".

  Убеден съм, няма нашенец, който пряко или косвено през последните осем-девет години да не е изживял стреса от посегателството на развилнялата се престъпност върху честта и достойнството му на българин. Защо тогава сме толкова отстъпчиви и тъй наивни? Не виждаме ли как бандити шестват като красиви хищници наоколо и ни оглеждат като стадо за стригане, доене и клане! Ние – унижавани, тероризирани, те – закриляни от най-печените адвокати, славени в чалга текст и в екшън-книжлета юнаци, честолюбиви, недосегаеми. Защо ли е толкова неприкритото облазяване от наша страна? На подобен въпрос не знам как да отговоря, без да засегна чувството за национално достойнство.

  Историята ни бъка от ситуации кога нарушителят на закона в народното съзнание израства до легендарен герой. Нашето национално самочувствие от Руско-турската война насам е изграждано все върху тази основа. От ХVІІІ в. насам възкръсваме из пепелака на Османската ислямска империя като етнос, подмолно съпротивяващ се на закона и институциите, предците ни просто нямали друг начин да оцелеят. Вижте фолклорните ни митове и легенди кого упоително славят: Хитър Петър – хитрягата, хайдутина – облагородена версия на размирника и горското пиле, дето не му се оре на нивата, а го влекат прохладните горски усои, пивката изворна водица, агнешките мръвки и бойки песни за любов и отмъщение, нехранимайкото – лудо младо извън традиционната порядъчност, хъшлака – онзи, който силно си обича Отечеството и затова май се навърта все по чуждоземните пазарища и ханове за някоя вересия, за изпросен някой грош подаяние, партизанина – агента на чуждия интерес, с оръжие в ръка саботиращ собствената си държава. А бе, братя българи, ние мърша ли сме!***

  Бива ли да нападаш своите! Срещу мракобесна власт няма място за помирение, а родната интелигенция (дано се заблуждавам) не изпълнила основна от задачите си: да тегли бразда между престъпление, представено като подвиг в името на честта и срещу идиотщината в собствената земя българин да живее в унижения от деребеи и дембели, плюс чиновници на мракобесния верски фанатизъм. Удобен пример ми е карловецът Васил Иванов Кунчев. Като руши деспотичната към масовия българин законова система, Апостола изгражда яка организация върху строго структурирана идея: демократични нови закони, но и безкомпромисни правила в личния живот за всеки гражданин на "чистата и свята република", независимо от етноса и вярата му. Който се зачете внимателно в текста на проектоустава, съчиняван най-вероятно от самия Васил Левски, в "Нареда на работниците за освобождението на българския народ" от началото на септември 1871 г., няма как да не открие колко безпощадно се отнася авторът към клетвопрестъпника, към нарушителя на "Закона, закрилящ нацията и всеки гражданин поотделно". Ето пример – точка 7 от Наказателния закон в Наредата гласи: "Ако някой от служащите (...) поиска да злоупотреби служебната власт, за пръв път ще са лиши от служба; повтором ще са извади съвсем, като по-напред да подпише за грешката си и да я поднесе писмено на комитета; ако и така не изпълни, ще се накаже с смърт" (вж. И.Унджиев, "В. Левски", изд. 1980, с.180).

  Интелигентния Веско, готиния мой съсед – е, кой да му отвори очите, че щом като приемеш престъплението за естествена част от личния свой живот, заставаш срещу себе си! И никакво увъртане: "Броил съм пари, значи съм си чист пред съвестта" – няма как да ме извинят, че – като шмекерувам на дребно, де факто съм малодушен и жалък страхливец с престъпника, с разрушителя на Българската ни държава. Ако този казус се представи пред немец, англичанин, французин, испанец, пред жител на САЩ, Канада или някоя от страните на Скандинавския полуостров, представям си онзи човек как би се зачудил на Андрешковския синдром, как предприемчивият подреден нравствено тип Западен гражданин, при всичките ни вопли, изкусителна любезност, гневни закани, супер-примамливи предложения и открито незачитане на правила и договори ще склоним да вложи ум и пари в общество, което с лекота и с красив романтичен непукизъм пренебрегва жарките си клетви и обещания! Как? 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 29 uni 2020

Илюстрации:

- Онзи, за когото се питахме дали Партията го прати да умре****.

- Ама чист съм, чист съм като момина сълза, не ми ли вярвате!

___

* Веселин Чаушев (1956?) – заслужил майстор на спорта, участник в покоряването на 7- и 8-хилядници сред хималайските върхове. Пловдивските алпинисти Иван Вълчев, инженер от ВХВП, и Веселин Чаушев са хората, прекарали в района на Анапурна най-продължително - 242 дни, вж. https://www.marica.bg/na-pat/proklqtieto-anapurna-zaobikalq-plovdivchani-snimki

** Иван Славков (1940-2011), бохемът непукист, вж. https://www.bgdnes.bg/Article/7429380

*** "Не сме народ, ами сме мърша!" четиристишие на Петко Р. Славейков. Бай Петко детайлно изучавал нравите на някогашния масов българин. За ужас на пуританите, записвал и циничните български псувни и клетви. Един народ, като го чуеш как попържа, ще му разбереш душичката – казвал  многострадалний автор на най-готината българска поема за любовта "Изворът на Белоногата", но и на "Не пей ми се" и на фразата "Всички неприятели са ни борили, че не сме узрели за свободата", вж. https://www.168chasa.bg/article/6495058 © www.168chasa.bg 
**** "...има един тънък момент, който не се казва в публичното пространство. Въпреки че Христо беше невероятен алпинист, той остана завинаги там, защото не беше добре аклиматизиран. Това не е само мое мнение. Освен това се изхвърли да тръгне без кислород по изключително труден технически за изкачване маршрут. Не се казва, защото всяка система има нужда от герои, и аз съм жертва на тази система" (от интервю с алпиниста Методи Савов, р. 1947 г.), вж. http://www.nabore.bg/statia/pokoritalyat-na-everest-metodi-savov-2876-28 Бел.м., tisss.