ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (178.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (178.)

  

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   05.10.2006. ТОШО БЕЛЯТА

  

  "Теб никой не те обича – беше ми казал на четири очи преди години (тогава бях на 32 години) колега* от редакцията на младежкия местен вестник. Това не ти ли прави впечатление, не ти ли говори нещо?" Родителите не са ме глезили: прегръдки, мили думи, каквито и да било знаци на благоразположение за мен бяха хубав романтичен филм, предназначен за други деца, за другиго някого – мен ме нямаше в този филм. По-късно съм си давал сметка, че майка и татко помежду си са изпитвали страстна любов и съвсем не са били безразлични и хладни към моите геройства, както са ми се показвали. Вероятно такава е била представата им за домашно възпитание. Ама тогава защо сестра ми, която беше рядко красива, беше обкръжена със забележимо внимание, с благосклонност, колкото и строги да са били изобщо към нас, двете им рожби? Каквото и да се случеше в тяхно отсъствие, виновният неизменно бях аз, не и моята неопитност, не заядливите надменни хазяи или други хора и деца, с които – нещо нормално за хлапе от бедняшките махали! – ми се случваха неприятности.

  Имаше едро, яко и злобно момче в махалата, син на хамалина Михал и чистачката Кръстана. Тошо Белята съм го запомнил като изключително жесток и зъл характер, просто от редкия вид момци, за които казват "гадина по рождение". Майка му беше слабичка, кокалява женица, баща му – огромен и с такава една развлечена походка, с ехидна усмивка и жестове на побойник. От бедняшката им кирпичена къщурка на улица Ниш № 5 – стая с преддверие в предната част на двора точно срещу нашата дълбока и сумрачна изба на Ниш № 4, където живеехме под наем, по-късно нощем понякога, долитаха мръсни псувни, ругатни, звук на плесници, циврене, пиянското боботене на Михал. Чудел съм се, като шест-седемгодишно хлапе, как не ги е убил още огромният масивен хамалин онази кокалеста Кръстана и сина й Тошко. И този негов единствен син, шестокласник вече, пет години по-голям, далеч по-едър и по-силен от мен, дребосъка, веднъж ме спъна насред уличката Ниш, както си вървях към къщи. Налагаше ме с юмруци по гърба, по главата, с коляно ме беше затиснал, крещеше победоносно: "Яж пръст, мамицата ти, яж! Баща ти за тази земя се борил".

  С разкървавено, окаляно от сълзите и сополите лице, охлузен, пребит, тичам да се оплача... на кого! На мама. Пък майка ми пазарджиклийката се беше затворила в бараката, където държахме кюмюра, переше в голямото дървено корито. Огромен куп пране беше натрупала пред себе си. И втурвам се аз при нея, притискам лице в престилката й да я гушна, да ме погали, да ме утеши; през хриповете от хълцането, задавен от току-що преживяното унижение, шепна й: Тошо Белята ме караше пръст да ям. И майка ми, като ме отстрани гнусливо с лакът, такъв як шамар ми извъртя! Сапунената й длан изплющя през лицето ми и ей това през зъби ми рече: "Кой те е калесвал при Тошко Белята да ходиш! Кой те е пращал с него да си играеш? Ако не си го подкачил, той защо ще те натисне да те бие? Защо друг не бие, а точно теб?!" И дотам! Изхвръкнах като пиле от бараката с коритото и прането, прескочих деветте стъпала надолу в земята, хвърлих се в моето си легло да хълцам, да се нахълцам, на воля да си се нарева, но никой повече на този свят и в този мой живот да не ме види вече слаб, разтерзан, разплакан – това беше повече от клетва на някогашното кльощаво хлапе, заровило окървавеното си изкаляно лице във възглавницата.

  Страхотен урок – от онези уроци, които цял живот се помнят! Оттам насетне нося си като обеца на ухото важното, което изведнъж тогава проумях: каквото и да ми се случи, себе си първо да обвинявам, у себе си да диря и повода, и причината; не са ми виновни другите човеци, че са такива, каквито са – аз грешно съм ги преценил, у мен е вината за всичко неприятно, което ми се е стоварило отгоре. Ама да тръгна да обяснявам на Арменския поп**, че нищо лошо не бях му сторил на Тошко Белята, на онова проклето момче, кой ще ме чуе!? Па и каква полза от хленч и просия за обич! Да не съм циганка-просякиня!

  А Любовта... Е-ех, Любовта! От невръстно хлапе тя винаги ме е пренебрегвала или поне не съм я усетил и до днес такава, каквато съм си я мечтал и бленувал. Някъде през следващите дни вероятно ще продължа по тази тема; сега само ще приключа с ей този горчив извод от най-ранните ми детски години: Колкото повече се стремиш към любов, толкова повече рани и разочарования те очакват в объркания ни живот, който сами сме си го направили несносен и неприветлив, всички ние – българите по кръв и вяра, с нашата необикновено сурова и единствена мила майчица България.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 1 uli 2020

Илюстрации:

- Хлапенцата*** на пловдивската уличка "Ниш" около 1952 г.

- Пловдив, юли 1946 г. баща ми калфа и майка ми студентка. 

___
* Николай Заяков (1940-2012), 

https://plovdivlit.com/en/work/804-%D0%BC%D0%BE%D1%8F%D1%82-%D0%B0%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BD-%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D0%BA-%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9-%D0%B7%D0%B0%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%B2/1. 

** Положение, когато човек, претърпял несправедливост, няма какво да направи по въпроса, Арменският поп е онзи, комуто може да отиде да се оплаква, ако пожелае, така или иначе, нищо няма да се промени – това е положението. Като не ти харесва, ходи се оплачи на Арменския поп! Вж. https://www.bgjargon.com/word/meaning/%D0%90%D1%80%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%20%D0%BF%D0%BE%D0%BF. 

*** Третото в редичката застанали прави хлапета съм. 

Към снимката най-горе: През есента на 1946 г. на изхода откъм Централна поща в пловдивската Цар-Симеонова градина един от фотографите-занаятчии, които и в моето ранно юношество се подвизаваха край някогашния павилион за вестници и списания с кофа вода за промиване на фото-плаките, е заснел бъдещите ми родители: Надежда Борисова Ненкова (1925) – втора от четирите дъщери на Борис Ненков Ангелов, известния в Пазарджик Борис Дявола, и петия син на харманлийския чиновник бирника Георги Бояджиев, който от Харманли дошъл едва 16-годишен и се заселил в Пловдив след по-големите си трима братя (Димитър, 1909 г., Атанас, 1912 г., и Стефан, 1920 г.) - Кирил, калфа в частната мебелна работилница на улица "Франклин Рузвелт" 10, собственост на Иван Радичев. Същата година, само след месец двамата ще отпразнуват сватбата си, въпреки недоволството от страна на Борис – през октомври, като събирали лъжици, вилици, чинии от приятели. След празненството, оказало се, че някой от гостите откраднал част от приборите. От тази сватбена церемония у дома съм виждал дарена от най-големия брат и съпругата му Фанка от Хасково калайдисана плитка, широка половин метър тепсия с надпис по случай женитбата на Кирил и Надя, който гласи: "На милото ми братче Кинчо". В началото на август 1947 г. съм се родил. Баща ми се засуетил в маломерната стая на улица "Захарий Стоянов" 17, когато около 11 часа вечерта на 6 срещу 7 август 1947 г., бременна, майка ми усетила, че водите й изтичат. Брат му Стефан – с две години по-голям от баща ми, с когото тримата делели квартирата под наем на втория етаж, му се скарал: "Вместо да кършиш ръце, тичай да викаш файтон да откараме жена ти в родилното!" Когато съм се появил на бял свят и научил, че му се родил син, баща ми наема файтон и преминават по пловдивската Главна улица. Като не го сдържало да се мъдри отзад "бей-гиби", седнал на капрата до файтонджията с бутилка вино в ръка. Размахвал бутилката към минувачите "по стъргалото" и пеел. Толкова щастлив бил! Не съм го чул иначе никога да пее този мой мълчалив и сдържан баща дърводелец, с когото – докато бе жив, както се казва, брашно не мелехме. Едва след смъртта му започнах да го разбирам и да си тълкувам уроците, които ми е предавал не с думи, а с начина си на живот, с умението си в занаята и с доверието си към другите хора. Бел.м., tisss.