ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (180.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (180.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   16.11.1998. ДВАЙСЕТ ДНИ НИТО РЕД

  

  На 27 октомври около десет часа сутринта бързаме да се изнесем с Re. за час или два към "нашето местенце край реката". Re. се промъква в гаража, ето, настанява се на предната седалка, отгръщам едното крило на голямата метална врата, сядам зад волана, завъртам ключа и... двигателят не пали. Включвам допълнително един стар акумулатор във веригата, както съм го вършил неведнъж, и в мига, когато допирам положителната клема към извода на стартера, горният, пластмасовият, акумулатор се разлетява на късове, в буквалния смисъл, гръмна, оплиска ръцете и лицето ми с киселина. Гъст облак бяла пара с лют мирис изпълва гаража. Re. изскача от купето, втурва се да отваря другото крило на вратата. Полива да си наплискам очите с вода от пластмасовото шише. Три-четири дни лявото ми око беше кърваво; слава богу! – без ходене на лекар, без илачи, мина ми от само себе си, както винаги досега е било при мен. Малкият Дявол! Мисля си по този повод: как уязвимо е всичко у нас. Сред предмети се движим, съществуваме машинално някак, дори и не подозираме колко близо покрай нас са Нещастието и Смъртта... И ми изплува новозаветната мъдрост за преходното материално, за силната ни уязвимост, когато сме щастливи, както и за суетата на всичко-всичко алчно и горделиво у човека. Обявявам на притеснената Re. по телефона, че тази неприятност има и положителна страна – няма как, налага се най-после да купя нов акумулатор. Което и сторих още същия ден.

  Чудно нещо е женското присъствие! В такива моменти мъжкият свят би трябвало да проумее каква великодушна жизненост се таи в мекото уж женско състрадание. Докато сме уязвени и разстроени в самочувствието си на всичко знаещи и с всичко справящи се горделивци, точно в най-тревожния ни час до нас застава онази, пред която сме издували перки, по всевъзможни начини зле сме я унижавали с юнашкия си егоизъм. Като ангел от Небесата слиза тя рани да превързва, от нас самите да ни предпази. При всичко онова, което Re. дотук е сторила за мен, тези мои приказки са нередни, нещо кощунствено има, че ги записвам. Понеже не състрадание е същност на връзката мъж-жена. Разпилян, умозрителен, самонадеян, самовлюбен, нехаен се виждам сега, погледна ли се отстрани. Пък може би женската душа е инструмент на природния финес у човека – интуиция, подмолни, и не винаги осъзнати и от самата нея импулси, настроенията й, острото й зрение за детайла, за дреболии, в които се крият кодове на познанието. То е излъчването на царствено великодушие от силно влюбената жена. Но ето, отплеснах се, крайно време е да спра по тази тема.

  Снощи, неделя, в течение на два часа четирима интелигенти, начело с водещата предаването по темата "Чистота на българската реч", ми показваха как у нас дори специалисти езиковеди и литератори бъбрят с грешки книжовния български език: току се засичаха един друг, току сами си откриваха грешките, та ми се стори доста любопитно на живо да чуя какъв батак е устната официална речева практика. Ето образци из снощния мухабет от студиото на Радио Свободна Европа.

"Дами и господа" вм. исконната българска форма "госпожи и господа",
"четеме, пишеме, твърдиме" вм. "четем, пишем, твърдим",
русизмите "считам" и "примерно" вм. "смятам" и "например",
претенциозното "по отношение на" вм. българския предлог "за" в случаи от типа "изказвам се за...",
русизма "нелицеприятно" в смисъл неприятно, когато всъщност руската дума нелицеприятно означава на чист български "безпристрастно",
заетата от руски словни конструкция "във връзка с..." вм. простичкото "за".
Вместо "бъбрим си за Пешо", според нафукания им начин спецовете би рекли "бъбрим си относно Пешо". Предполагам, простичкият български предлог "за" им се вижда твърде простоват пред русизмите "относно" или "във връзка с". Интелигентни хора от елита, от госпожа министърката до попадията и клисаря говорят, мислят, вършат все "по отношение на" вероятно им звучи по-умно и по-отговорно. Служат си с неправилни обръщения: "господин председател" вм. "господин председателю", или "Вие сте чел/а" вм. книжовното "Вие сте чели" (учтива форма за единствено число). Правилно е, например, да кажем: "Вие много сте чели и сте се извисили в личното си самочувствие, господин интелигенте, ама не сте разбрали, че неуважение към България може да личи и по начина как говорите родния си Български език.

  Тези приятни хора, заедно с водещата Стефка Маймарева, не успяваха да скрият неуважението си към отсъстващите от разговора опоненти "другарите комунисти" (някакви си там презрени нещастници от БСП). Очарователно то беше подчертано у езиковеда и колега от студентските ми години в университета Владко Мурдаров в есето му, прочетено от Георги Цанков с артистично гневно възмущение и изпълнен с патетична неискреност глас, чиста проба преиграване. Уж всичко тук беше наред: громяха със страст вражески позиции, разпердушиниха опонента, изиграха типичен за битовия роден провинциализъм хъс да омаскарят колкото се може "врага". Мила родна картинка! Чичовци и лелки от интелектуалния днешен елит в ролята Борци за демокрация. По познатия начин, както преди славния Десети ноември 1989, громяха капитализма, световния империализъм. Тъй или иначе, говорещите зад микрофона все ни се явяват с ореол на праведници. Когато властта беше у комунистите, тези гневни днес хора си изграждали кариерата; смени се вятърът, и пак като олио над водата – сипят жарки лакърдии срещу Световното зло. И защо е патърдията, драги! Какво целите, какво постигате, освен че настройвате срещу промените общо взето обръгналия, паметлив, наблюдателен обикновен българин. Вероятно овчар първи ще да го е изрекъл: Куче, което не знае да лае, само вкарва вълка в кошарата! Та и колкото повече ги слушам как се самоопияняват от собствения си глас, толкова по ме боде: А бе, тези бившите май не бяха такива маскари, щом тези палячовци тук толкова ненавист избълваха върху им! Почти всеки ден слушам емисиите на Радио Свободна Европа. И не едно смислено предаване съм чул, независимо от досадата, че повечето коментатори дрънкат все на една струна. Ей, че желание да ми набият в ума колко противни са преустроилите се леви, модерни, евро- и прочие марксисти. Що ли се хабят! То е като да атакуваш кале, което широко е разтворило порти, а от прозорците му висят байраци, съшити от снежнобели копринени кюлоти и гащи на вчерашните принцове, графове и барони, все отбор Татови благородници.

  Дали наперените новопокръстени радетели за демокрация с вибриращи гласове, нахакани съзнават как от чучела фабрикуват бъдещи герои? Къде ги комунистите! Другарките и другарите отдавна не са в крепостта – разлетяха се по разните партии демократи да се изпедепцат, скупчиха се около новите демократични структури на властта като мухи върху мед. Преобразени, модернизирани, по-демократи от всеки друг в опоскана България, къде ги търсите, драги! С отлично школуван в бившите партийни школи глас на стопанин кокошкарят от соца, по-набожен даже от папата и вселенския патриарх, пак лицемерничи, трижди по-хитър. Етично ли е да се нападат стотици хиляди сънародници, манипулирани от Маркс и Комунизма, само затова че не успели да се префасонират бързичко и ловко като вчерашното мекере? Насила никого не можеш да принудиш да се покае, още по-малко – когато тикаш показалец в челото му като патлак барабанлия.

  Мисля си, Демокрацията няма как вече да се спуска отгоре, а е стил на поведение, нравствена система и право на личен избор, което означава край на любимата за червени и сини колективна безотговорност. Манталитетът на гласовития седесар е изграден върху същата Санкта симплицитас, че партията не греши. Да, бе! Жалко е старши асистент от светая светих на марксизма да размахва назидателно пръст над мнозинството простосмъртни граждани на Република България, че не гласували за него, защото са недорасли и прости. Ето това е болшевишкият подход: не ми става играта, и хайде цял народ в кюпа! Говоря за нещо основно, което манипулаторът не може да промени у себе си – болшевишкият му, нацисткият или фашисткият стил на обобщения. Движен от грандомания, синът на беден обущар от Кавказките планини Йосиф Джугашвили цели нации, като татарите, например, или като евреите, пресели от родното им селце на хиляди километри далеч, чак в далекоизточните пущинаци.

  Заслужава си доморасли наши спецове по демокрация да препрочетат Основи на психологията, да си преговорят притчите от евангелието, та да не се изживяват със самочувствие на слон в стъкларски магазин. Уважение към отделния човек, който е да е той, е първо и основно изискване, искаме ли да бъдем демократична общност. А то какво стана! Нароиха се едни ми ти фанатизирани демократи! Е, па нема такова животно, както простодушно би рекъл шопът. Стилът на Радио Свободна Европа за България се промени от времето на соца, когато долавяхме излъчванията на тази радиостанция през бръмченето на мощните заглушителни радиоустройства, с които бе осеяно отечеството ни. Да внасят методите на студената война в националното пространство е кофти работа: вместо да лекува, нови рани отваря. Да, фронт срещу бившия режим, но много моля! – уважавайте поне правото ми на собствено мнение. Нали! Не е красиво да маршируваш по главата ми като бивш партиец, да припираш кой кога и как трябва да се покайва на площада пред Партията-ръководителка СДС, ДСБ или друга някоя дружина с измислена супер-демократична табела.

  БЕЛЕЖКА от 04.07.2000.

  От 1 юли т.г. предаването "Позиции" с водещата Стефка Маймарева логично беше преустановено като рубрика във финансираната от Конгреса на САЩ радиостанция "Свободна Европа" (за България). Подобен род предавания минират обществото ни с патетичните си речи срещу този и онзи. Показателно беше последното излъчване в петък вечерта, на 30 юни от 17 до 19 часа, когато слово по телефона от Залцбург на университетския преподавател г-н Иван Младенов в течение на стотина минути нагнетяваше конфронтация в най-пошлата й версия; интелигентно звучащият иначе глас на въпросния "антикомунист" задаваше тон на някакъв вид всеобща скръб, че хората отвън (в случая – заинтересованите фактори от Щатите) не съзнавали каква велика загуба за демокрацията в България било спирането на този род емисии.

  Мили българи, чичовци и лелки! Дали проумяваме колко важно е да се отнеме от защитниците на миналото, издигането им в ранг Мишена за бръщолевене с жлъч и апломб. Тъй елементарно ли – чрез повишаване на децибелите иззад микрофона ще демаскирате такава отработена, рафинирана и прилагана над столетие напаст като Марксовите лъженаучни компилации? Настървяването срещу Злото също е Зло, служи на самото Зло. Точно тук здрави нерви и хладен разум е нужен, да не цитирам девиза на основателя на КГБ железния Феликс Едмундович*.

  17.11.1998.

  Отново по темата Радио Свободна Европа. Двучасовият разговор в софийското студио между водещия Иво Инджев и хипара, както се представи, Васко Кръпката от Подуене. Няма да е пресилено да кажа, че в българската секция на радиостанцията работят част от най-добрите ни журналисти; каквъвто и кусур да им откривам, то са неслучайни хора, доказани таланти. Снощният диалог между водещия Иво Инджев и емблематичния рок-певец на прохождащата у нас демокрация, мисля си, е сред най-доброто като начин да се внуши, че България вече не е същата, че – няма как! – под каквито и лозунги да се представя, Миналото няма как да възстанови позициите си.

  Видях се и в артистичното нехайство, и в непукизма у певец на блусове и балади. Всъщност, нито е непукизъм, нито е нехайство, защото да беше тъй, нямаше да ни боли за съсипията наоколо. Та Васко Кръпката разправи как по онова време карал стария си москвич като частно такси и на Десети (ноември) в колата си качил леко подпийнала клиентка, чийто приятел бил нещо си там в УБО-то**. УБО се грижеше за висшите партийни и държавни персони, всяваше респект сред простосмъртните. От подпийналата дама Васко научил, че Тодор Живков е свален и т.н. Не й взел пари за курса. Вечерта отишъл с момичето си при приятели и от радост всички се напили. Изкарал банджото, излязъл в нощта, свирел, пеел, разхождал се по необикновено оживените в онази ноемврийска нощ софийски улици, а шофьорите на някои коли присветкали насреща им с фарове, като знак и поздрав за нещо празнично.

  Вярвам, било е така. Сантиментален епизод отпреди девет години. И си спомних кажи-речи същото. Като таксиметров шофьор, с жигулата карах около 35-годишна интелигентна, симпатична жена. В приповдигнато настроение тя разправи – точно когато бавно преминавах по най-ниското място в подлеза на Коматевския възел, спускахме се откъм Централна жп-гара Пловдив към булевард Южен. И докато се промушвам между трите колони едва движещи се на фарове коли, тя спомена как увиснала челюстта на Бай Тошо, как сащисано гледал той какво става в залата на Народното събрание. "Всичко съм записала на видеото" – завърши спътницата ми. После, вече като слизаше, каза, че тъкмо се събират група приятели да отпразнуват случая, затова се е натоварила с тези чанти: мъкне ликьор, водка и уиски, бадеми, фъстъци, три кутии шоколадови бонбони, видеокасетата със записа. Ще си въртят касетата, ще се кефят как увиснало ченето на ошашавения Тодор Живков. Това бяха думите й: отивам да празнуваме.

  Други аналогии... Васко Кръпката хукнал да се запише за член на Екогласност. Аз пък се завтекох за учредяването на първата Демократическа партия (автентичната). По-късно сформираната софийска Демократическа партия чрез фалшифициран протокол иззе правото за регистрация под същото име, обяви се за приемник на традиционната, съществувала кратко и подир 9.ІХ.1944 г. Демократическа партия. Пак подобно нещо се случи и с най-първия Съюз на демократическите сили, чийто първоучредители бяха елиминирани с някакъв подправен протокол. Така се пръкна Жельовото СДС, тъй се пръкна Демократическата партия на доносника на ДС Борис Кюркчийски, който уреди Стефан Савов за лидер, същия онзи ловък госсин Савов, когото заради лисичия му нюх във вътрешнопартийните игри и ежби между трите формации на Демократическата партия пред приятелите обявих за Дон Корлеоне.

  Спомням си как от чисто любопитство се завтекох на първата официална сбирка за учредяване на пловдивската Демократическа партия, което стана в салона на Кино Балкан. Спомням си къде паркирах жигулата, препълнената зала помня, и как празнично се вълнуваше множеството, как попълних бланка за членство. Било е 7 януари 1990 г. Хем ми е мило, хем ми се стяга сърцето, като го пиша сега. Къде са днес онези вътрешно осветени от еуфорията хора! За дни се бяхме почувствали общество на равни, доброжелателни свободни граждани. Бяхме преизпълнени с планове. Бяхме сякаш до един безкористни, самопожертвувателни като влюбени. Сърбяха ни сякаш всички там ръцете час по-скоро да изринем старото мъртвило. Моят роден Пловдив като да разцъфтя в дълбоката снежна зима. По булевардите и площадите наизлезе народ. Гази този народ преспите, ръкува се с кой му попадне пред очи, пожелава късмет, мръзне по митингите, уверен в своята значимост.

  България зависеше от нас, шега ли бе! Очите гледаха бистро, а някакви сенки – познавах неколцина от голямото добрутро, виждах да се мотаят посивели наоколо, да се присламчват, свалили тенекиения израз от лицето; за първи път ги виждах с човешкото им лице, помръкнали, не самоуверени в позата на праведници. Гушеха се отстрани. Гледаха ни иронични, но разтревожени. До вчера думата не можеш да вземеш от тях, до вчера самодоволни, надменни, смалиха се някак, станаха на вид безобидни. Най-наперените изчезнаха, затвориха се по вилите си или в родно село. Докато по-обикновените, по-общителните от тях ей тъй ни говореха: "Почакайте, ей вие там, демократите! Комунизмът не може ей така да си отиде, за една нощ и хоп! – събуждаш се на сутринта господин или госпожа! Това тук е прочистване на нашите стройни редици! Един милион партийци – членове на БеКаПе, да не би да се изпарят тутакси! Ний пак сме тук!*** И не сме мърдали оттук. Ще ви дадем да си поиграете с властта на кукли, а когато реши Партията, пак ще си я вземем – тази власт с кръв сме я вземали, само с кръв ще я дадем. Ще видите! Не бързайте да ни отписвате".

  Тогава бардът от може би най-бедняшкия работнически квартал Подуяне с онези затънали в боклук улички на ужасяваща беднота около старото игрище на Герена, с плешивите плъхове край канала с мазната помия, с ровещите из купчините смрад и сгурия кокошки, кучета и прасета... Живях с тази София на крайните квартали, нищо, че по националното Радио често въртяха шлагера "София, фупафа София". Лигаво се кършеше мексиканска банда музиканти, някакви си "Лос Мучачос". Поживях там като студент на квартира, в мазето на тухлена къща на улица "Георги Гачев" № 20 у погражданили се шопи през есента, зимата, пролетта и лятото на 1967-1968 година. Та Васко Кръпката, тази палава душа, се изкрещя пръв: "Комунизмът си отива!" А от март 1990 до март 1991 г. аз пък дращех статии за победилата Демокрация във вестник с прекрасното заглавие "Демократическо знаме". Наивници ли сме били?! Не мисля. Това е животът. Каквито и да сме: хубави, лоши, егоисти или кариеристи, комунисти и в червата или демократи, мекерета или доносници, всички ние, живите днес българи, сме само частица, брънка от общо сто и шейсетте милиона българи, населявали централната част на Балканите от хилядолетия. Ето затова си дължим човещина един-другиму. Ама то не е попска бръщолевеница, а единственият начин да не се самоизтребим, да не захлопнем кепенците на единственото, което може да ни обединява в трагични времена като настоящото – Отечеството. Когото и да съдя, да го съдя като човек от нацията! Има такава притча в Библията – за заблудената овца. Оптимист съм в тези работи. Страданието има свойството да пречиства и обединява разпиления по света народ пред връхлитащия отвън хаос. Да се отнеме на фанатичната ярост нравственото основание не е елементарна работа, както им се струва на припрените и затова готови лесно да се отчаят млади българи.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 uli 2020

Илюстрации:

- Моята Вера, когато беше само на пет години.

- За мнозина лидер, който обединява нацията.

___
* Дзерджински (1877-1926), един от първооснователите на днешния КГБ (Комитет государственная безопасность).
** Управление за безопасност и охрана (УБО).
*** Девиз на обновената партийна трибуна вестник "Дума". Бел.м., tisss.